Дейвид Брин
Килн хора (17)

17. Елегантно посивяване

… истАл се решава на експедиция, за спътник и на маскировка…

Риту Махарал не изглеждаше склонна да ме придружи на взетото в последния момент решение за пътуването в пустинята. Но как би могла да ми откаже? Нито една от причините, които би могла да изтъкне майка й — от благоприличие до претрупан график — няма особен смисъл в наше време.

— Но това е голямо разстояние по несигурен път — каза тя, като очевидно се мъчеше да се измъкне. — Можем да се забавим. Ако останем повече от един ден, как ще се върнем?

Разполагах с готов отговор.

— Ако се окаже, че скоро ще ни изтече срокът, ще спрем на някое дубъл-тържище и ще замразим главите си.

— Пращал ли си някога главата си от дубъл-тържище? — Овалното й лице се намръщи на екрана. — Понякога могат да минат дни, преди да пристигнат, и никога не са толкова добре замразени, колкото твърдят рекламите.

— Няма да ни се налага да изпращаме. Ще копирам още един сив и ще го пъхна в колата, готов за затопляне, ако остане малко време. Така ще мога да продължа да разузнавам и пак да върна главите в хладилна чанта.

Е, това беше версията, която казах на Риту. Всъщност плановете ми бяха други. Планове, за които нямаше нужда да знае.

НВР. Не й влиза в работата.

— Сигурен ли си, че е толкова важно? — попита тя и малко раздразнено отметна един блестящ черен кичур. Зачудих се. Нима един от най-големите собственици на акции на УП се пазари за цената на един голем?

— Ти ми отговори, Риту. Казваш, че искаш да се разяснят причините за смъртта на баща ти, но така и не си направи труда да споменеш, че семейството ти притежава хижа недалеч от границата, на някакви си стотина клика от мястото на катастрофата.

Тя трепна.

— Трябваше да ти го кажа. Но, честно казано, си мислех, че татко се е отървал от нея още преди години, преди да навърша шестнадесет. Мислиш ли, че има нещо общо с… инцидента?

— Опитът ме е научил, че в началото на разследването не бива да се пренебрегва нищо. Така че бъди тъй добра да събереш всяка възможна информация за онзи имот. И преди да впечаташ, отдели малко време да помислиш за разходките си като дете дотам, за да може сивият ти да няма трудности със спомените.

Често правя това — моля клиента си да мисли усилено за нещо преди да прати голема си за разпит. Не зная защо, но повечето хора не успяват да впечатат напълно Постоянната си вълна. Ефектът от немарливото копиране е нещо като амнезия, подобна на швейцарско сирене, когато дубълът ти започва да се мъчи да намери някои по-стари спомени. При мен подобно нещо никога не се случва. Моите сиви дори са в състояние да се сетят за разни неща, които аз самият съм забравил. Чудя се защо е така.

След като се поколеба още малко, Риту най-сетне се съгласи с рязко кимване.

— Добре. Щом смяташ, че е важно.

— Надявам се, че това може да даде тласък на случая.

Тя елегантно забарабани с дългите си пръсти по бюрото.

— В момента се намирам в „Универсални пещи“. Занимавам се с разни бумаги, за да си отвличам вниманието… макар че Енеас недвусмислено ми каза, че мога да отсъствам колкото си искам.

Това в момента изобщо не ме засягаше, не и във връзка с работата ми. Но внезапно си дадох сметка, че съм проявил безчувственост. В края на краищата ставаше дума за неотдавнашната смърт на баща й.

— Да зная, че ти е трудно. Кажи ми, успя ли да намериш… — затърсих по-подходяща дума, но не открих. — Успя ли да намериш призрака на баща ти?

— Не. — Риту гледаше покрай екрана. Изглеждаше засегната и малко объркана. Пълните й устни потрепериха. — Не открихме никаква следа от дубъла. Енеас е много разстроен от това. Смята, че твоят липсващ сив има нещо общо с изчезването му.

„По-вероятно обратното“ — помислих си аз, като си спомних рисковете, които бе поел Йосил Махарал като жив в опитите си да изчезне от любопитните погледи. Теория номер едно засега? Моят сив сигурно е забелязал как призракът на Махарал се измъква. Тръгнал е след него и без да се усети, е попаднал в капан.

Понякога го правя. Подценявам жертвата. Никой не е съвършен… и можеш да станеш мързелив, когато подобни грешки не водят до окончателна смърт. Това те кара да се възхищаваш на детективите от миналото, които са се изправяли срещу безпощадното зло, въпреки че са имали един-единствен живот. А сега това се отнася само за дубълите.

Така че сив номер едно може би в момента се разтваряше и се превръщаше в рядка каша някъде по ливадите в имението на Енеас Каолин. А призракът на Махарал сигурно… какво? Прекарва последния си час някъде в уединение? Или с копие на Уоммейкър? Кой знае.

Или пък най-вероятно изпълнява някое последно поръчение на загадъчния си създател. Нещо потайно, сложно и по всяка вероятност престъпно. Не можех да се отърва от това неприятно усещане.

— Бих искал да пратя втори сив в имението и да помогна в търсенето — предложих аз.

— Точно в момента тази идея не е от най-добрите — отговори Риту със съмнение. — Енеас иска неговите хора да поемат този случай. Но ние можем да продължим да разследваме други въпроси. Всъщност в крайна сметка това пътуване в пустинята може да се окаже и полезно. Кога тръгваме?

Кимнах, учуден от промяната в тона й.

— Ами, можеш да направиш копие в УП…

— Бих предпочела да го направя вкъщи… и да подготвя някои неща. Освен това може и да открия някои снимки на бараката в албумите.

— Това може да ни е от полза.

— Все пак сигурен ли си, че не можем да изчакаме до сутринта?

Всъщност едно изчакване би било разумно. Но същевременно усещах все по-силно, че трябва да се бърза. Трябваше да се заема с онази част от плана си, за която Риту Махарал не бе нужно да знае.

— Ще мина да те взема към шест. Така ще можем да прекосим пустинята през нощта и да стигнем до планините на зазоряване.

Риту сви рамене. Явно се беше предала.

— Добре. Адресът ми…

— Не — поклатих глава аз. — Ще се срещнем при дома на баща ти. Искам да хвърля един поглед. Можем да комбинираме двете неща.

 

 

Трябваше да се подготвя бързо. Волвото имаше разширяваща се приставка отзад, специално направена да може да побира три впечатани заготовки във вакуумна опаковка или един в малка преносима пещ. Оставаше дори място за малко допълнителни съдебномедицински материали. Вече бях приготвил сивата заготовка в багажника. Това ми оставяше време за грима.

Съблякох, се, застанах под душа и помолих Нел да ме направи сив.

— Първо се погрижи за очите — напомни ми тя.

— О, вярно. — Взех кутийката от полицата и извадих две тъмни контактни лещи, които покриваха целите орбити. От известно време не го бях правил, затова малко ме заболя, докато ги слагах.

— Готово.

Усетих как започвам да изтръпвам от петите нагоре.

— Разтвори крака и вдигни ръце — нареди Нел.

Подчиних се. Беше ми малко страшно, докато тя прокарваше резонансния лазер по кожата ми, изгаряйки косъмчета и мъртви кожни клетки в милиони протеинови експлозии много по-гладко, отколкото би се справил и най-острият бръснач. Въздушните струи издухваха пепелта и отпадъците, а специални йонизирани капчици едновременно затваряха порите ми и щяха да ги подхранват през часовете, през които те щяха да бъдат лишени от въздух.

След това дойде ред на боядисването — бързо оцветяване по моя специална рецепта. След няколко минути можех да мина за първокласен голем, лишен само от някои характерни детайли. Стига естествено да не бъда подложен на обстоен преглед. Засега се въздържах да слагам запушалката в устата си. Нямаше да ми е особено приятно с нея.

Процедурата не е точно незаконна — за разлика от това да маскираш голем като човек и да го пуснеш на обществено място. Но определено не е желателна. Някой би могъл да ме застреля в този ми вид и да се отърве само с глоба. Нищо чудно, че не се практикува особено често. Смешното е, че именно затова един надарен аматьор като Йосил Махарал почти бе успял с обратната версия на същата хитрина преди няколко седмици. Абаносовият ми специалист бе извадил късмет да забележи определени издайнически несъответствия в текстурата на кожата. Несъответствия, които внимателно отстраних в гардеробната си.

Естествено бих могъл да спомена и още една разлика между мен и починалия баща на Риту.

Неговият опит за измама целеше потулването на някаква мрачна тайна. Моите подбуди бяха по-прости.

Правех го от любов.

 

 

Е, поне така ми се струваше тогава. Абаносовият ми аз дори се оплака от импулсивността на решението ми да предприема това пътуване лично.

— Действаш според емоциите си. Клара ти е оставила перлено копие в хладилника си. Това би утолило животинските ти страсти до уикенда.

— Не е същото. А и освен това хижата на Махарал е на две крачки от бойното поле! Не бих пропуснал възможността да намина и да я изненадам.

— Тогава прати свое, собствено бяло копие. Не е нужно да ходиш лично.

Не отговорих. Абаносовият просто се подиграваше. Знаеше много добре, че двамата с Клара от време на време можем да си позволим малко неангажиращ дубъл-секс, понякога дори с непознати, просто защото няма значение. Нищо повече от мимолетна фантазия.

Защото за истинското нещо няма заместител. Не и за нас.

— Това не може да се нарече продуктивно използване на времето — продължи моят хиперлогичен допелгангер^[1], в опит да ме уязви, докато напъхвах малко дрехи в една чанта.

— Че ти за какво си? — не му останах длъжен. — Бъди продуктивен! Да смятам ли, че с другите случаи всичко е наред?

— Да — кимна ми моето блестящо черно аз. — Но какво ще стане, когато след по-малко от осемнадесет часа изтече срокът ми?

— Ще си напъхаш главата в замразителя, естествено. Впечатал съм още един комплект сив и зелен, ако се наложи да продължат.

Абаносовият аз въздъхна. Както обикновено, ме смяташе за незрял и безотговорен.

— Никой от новите дубъли няма да разполага с паметта ми. Континуитетът ще бъде прекъснат.

— Тогава затопли свой заместник един час по-рано и го инструктирай.

— С думи? Знаеш колко неефективно…

— Нел ще ти помогне. Както и да е, би трябвало да съм се върнал преди абаносовият от сряда да изтече. Тогава ще сваля паметта и на двама ви от фризера.

— Така казваш сега. Но ще се отнесеш някъде и мозъците ни ще се скапят. А между другото, да си даваш сметка, че могат да те убият в тази глупава маскировка?

Дългите пръсти с цвета на дълбокия космос посегнаха да ощипят сивата ми кожа.

— Ще взема всички мерки подобно нещо да не се случи — обещах му аз, като се отдръпнах и избегнах погледа на черните му очи. Сякаш да лъжеш самия себе си, особено когато си изправен срещу себе си.

— Гледай да го направиш — промърмори абаносовият. — От мен би излязъл отвратителен призрак.

 

 

На път за дома на Махарал изключих свръхпредпазливия автопилот на волвото и карах ръчно. Провирането през трафика ми помогна да отпусна нервите си… макар че някои зелени пешеходци доста свирепо ме ругаеха, докато минавах покрай тях. Вярно, мога да карам и по-добре. Вината е в маскировката — въздейства ми подсъзнателно. Или може би новините.

„… неотдавнашният обрат във военните действия и понесените тежки загуби принудиха ТЕЗ-САЩ да отстъпят и силите им бяха притиснати с гръб към Кордилиерас дел Муерте. Въпреки че позициите изглеждат много удобни за дефанзивни тактики, букмейкърите вече започнаха да правят предварителни облози за крайния резултат, приемайки, че битката е вече изгубена.

Ако това се окаже вярно и ако спорните айсберги попаднат у Индонезия, поражението ще разколебае сериозно плана на президента Биксън за задържане на Югозападната екотоксична водна пара.

Изправени пред неочакваната враждебна реакция на гласоподавателите, свързана с ЮЗЕТВП, лидерите на конгреса вече започнаха да събират електронни подписи под петиция с искане Биксън да сключи примирие и да сложи край на загубите на ТЕЗ преди армията й да бъде разгромена напълно.

Голем-говорителят на Стъкления дом обаче отхвърли подобна идея и продължи да твърди, че единствената надежда си остава в победата. «Всичко или нищо — заяви Биксъновият дубъл. Когато се стигне до решаването на проблема с ЮЗЕТВП, половин айсберг ще бъде все едно нищо.»“

Изругах и наредих на радиото да млъкне. После поисках от Нел да ми предостави кратки бележки за миналото на Йосил Махарал.

Въпреки че разполагаше с цели дванадесет часа, тя не бе успяла да открие кой, знае какво за детството му преди да пристигне тук като беглец от една от онези гадни малки етнически войни, които така често се водят в Южна Азия от началото на столетието.

Осиновено от далечни роднини, срамежливото момче показало забележителни резултати в училище и проявявало слаб интерес към обществените дела. По-късно, като многообещаващ млад учен, Йосил загърбил модните, но обречени кибер– и нанотехнологични увлечения и специализирал в почти девствената тогава област на неврокерамиката. След като Джефти Анонас успял да разгадае тайната на Постоянната вълна на душата (много по-сложна от всеки геном), Махарал се присъединил към една начинаеща компания начело с най-големия вайс на нашето време — Енеас Каолин.

Никога не е сключвал брак. Смесването на генетичния материал и съглашението за отглеждане с майката на Риту отначало било свързано с множество заплетени подробности, които в един момент включвали хомосексуална двойка, банка, която да управлява активите, както и някакъв лишен от наследство братовчед. Но всички тези подробности и полуродители отшумели няколко години преди майката да загине във вертолетна катастрофа, когато Риту била на дванадесет години.

„Ужас. А сега и таткото ритнал камбаната. Животът е гаден. Горкото дете.“

Почувствах се малко виновен заради настояването ми да предприеме това пътуване. Но имах някакво предчувствие относно тази хижа и помощта на Риту можеше да се окаже жизненоважна. А пък и ако сивото й копие решеше, че пътуването е толкова травмиращо, истРиту може просто да изхвърли главата му, без да сваля спомените. Няма спомени — няма гадости.

Прадедите ни, които са страдали много повече от нас, никога не са имали подобна възможност.

 

 

Черна лимузина-всъдеход чакаше на адреса, който ми бе дала Риту. Пратих снимка на номерата на Нел, която отговори, че автомобилът е собственост на „Универсални пещи“.

„Така значи. Много мило от страна на Каолин да й отпусне кода. Но пък, от друга страна, не се случва всеки ден да загубиш близък приятел, а асистентката ти — баща си.“

Паркирах очуканото волво зад лъскавото юго и тръгнах към къщата — по-голяма от обичайното, с малък двор, покрит с наклонени панели, хващащи всеки слънчев лъч, тъмни плочи за фотоволтова енергия и зелени за капково обработване на отпадъчните води. Проблясващите канализационни клетки бяха достатъчно на брой, за да обслужват цяло семейство, но само по няколко от тях имаше култури от водорасли. Всъщност повечето изглеждаха съвсем неизползвани.

Типично ергенско гнездо. А и ергенът бе прекарвал по-голямата част от времето извън дома си.

Изкачих четиринадесет стъпала и минах покрай декоративни локути, които заслужаваха по-грижливо отношение. Спрях до горките растения и с мъка се въздържах да не извадя ножа си и да подрежа някои от преплетените клони. И без това бях подранил.

В този момент забелязах, че вратата е открехната.

Значи ме очакваха. Но все пак имаше нещо съмнително! Като лицензиран частен детектив и неофициален агент на цивилната полиция не можех просто да вляза. По закон бях длъжен да уведомя за присъствието си.

— Риту? Аз съм, Албърт.

Не казах правилната представка, въпреки че бях маскиран като голем. Но какво пък, повечето хора и без това са небрежни.

Подът на преддверието беше осветен от мозайка с активни елементи, която непрекъснато проблясваше в различни цветове и мамеше окото. Спиралното стълбище пред мен минаваше през две площадки преди, да достигне горния етаж. Хвърлих поглед наляво и видях голяма открита дневна, обзаведена в доста остарял киберпънк стил.

Отдясно, зад двойна врата от резбовано дърво и матови стъкла, дочух звуците на тих разговор — по-скоро забързано шумолене. Стаята беше тъмна, но успях да различа сянка, която крадешком се придвижи към отсрещната стена.

Шепот… няколкото думи, които не успях дори да чуя ясно, ми прозвучаха като:

— … сега където се криеше Бети…

Тръпки пробягаха по гърба ми. Докоснах едно от крилата на вратата. Стъклото бе грапаво и студено — чудесни усещания, които да ми напомнят онова, което не трябва да забравям нито за миг.

„Внимавай. Истински си.“

Сякаш трябваше да ми се напомня! Ужасни подозрения развълнуваха Постоянната ми вълна и се понесоха напред-назад между органичното ми сърце и мозък — единствените, с които разполагах. Като дубъл бих могъл просто да нахълтам в стаята, за да видя какво става. Но като органичен наследник на параноичен пещерен човек се насилих само да побутна внимателно вратата и да се скрия по-далеч от разширяващия се отвор.

— Риту? — Нарочно извиках високо.

Това бе домашният кабинет на Йосил Махарал с бюро и библиотека, пълна със старомодни книжни томове и лазерни фолиа. Една витрина бе заета изцяло от награди и грамоти. Зад други се мъдреха странни трофеи — сякаш редици от ръце с най-различни размери и окраска. Някои бяха отворени и под кожата се виждаха метални части — остатъци от времето, когато голем-глината е трябвало да бъде поставяна върху скелети на роботи и дрънчащите дубликати са били високотехнологични играчки за богаташите — едновременно груби и будещи страхопочитание, даващи възможност единствено на елита да разделя живота си и да се намира на две места по едно и също време.

Епоха, в която дубълите били наричани „заместници“ и онези, които можели да си ги позволят, сякаш били предопределени да имат много по-дълъг живот от живота на останалите представители на човечеството. Преди Енеас Каолин да дари копирането на масите.

Гледката беше забележителна. Но в същия момент вниманието ми бе насочено главно към онази част от стаята, която не можех да видя — далеч от прозореца, потънала в сянка.

— Осветление — реших да пробвам аз. Но домашният компютър очевидно се подчиняваше само на определени гласове и отказваше на непознати дори и елементарен контрол. Ама че домакин е бил Йосил Махарал!

Бих могъл да се опитам да пратя командата през Нел и да използвам договора си с дъщерята и единствената наследница на Махарал. Но цялата процедура по запознанства и преговори можеше да отнеме минути, с които не разполагах.

Несъмнено обикновеният ключ за осветлението се намираше точно до вратата. Можех да го достигна лесно… но ако някой се спотайваше там в тъмното, въоръжен с незнайно какво?

Значи съм параноичен? Чудесно.

— Риту, ако си ти, просто ми кажи да вляза… или да изчакам отвън.

Отвътре чух тих звук. Не дишане, а нещо друго. Усетих напрежение зад вратата. Нещо като концентриране на енергия.

— Ти ли си, дубАлбърт?

Гласът идваше отгоре и зад мен. Риту ми викаше от втория етаж, без никаква следа от хитрост или потайност.

— Да! Аз съм — отговорих, без да се обръщам. — Има ли… имаш ли други гости?

През стъклото забелязах още едно движение. Този път изправяне, може би знак за предаване. Отстъпих няколко крачки, за да освободя място за онова, което би се появило от тъмното.

Набелязах си и пътища за бягство. За всеки случай.

— Какво каза? — извика Риту отгоре. — Очаквах те след около час. Можеш ли да изчакаш?

Някакъв силует премина зад затвореното крило на остъклената двойна врата. Висок, ъгловат… и сив. Приближи се към мен.

За миг си помислих: „Пипнах го!“ Потайният сив, в тази къща? Кой друг би могъл да е, освен призрака? Призракът на Махарал! Същият, който не бе поискал да прекара последните си часове в лабораторията и да бъде подложен на дисекция, за да се възстановят спомените му. Вече би трябвало да бъде привидение на привидението, съществуващо единствено благодарение на усилието на волята си, изгарящо последните си резерви от своята elan vital, преди да се стопи и да изчезне.

Приготвих се да се хвърля отгоре му и да изтръгна обяснения. Например какво е станало със собствения ми дубъл! Онзи, когото пратих в имението сутрин…

… примигнах от изненада. Фигурата, която застана пред мен, не беше призракът на Махарал. Нито пък точно сив, ако трябва да сме точни.

Под примигващата светлина пристъпи блестящ платинен дубъл. Знакът на голем на веждата му сияеше като скъпоценност.

— Вайс Каолин — казах аз.

— Да — кимна дубълът, като прикри вълнението си с войнственост. — А вие кой сте? Какво търсите в тази къща?

Изненадан, повдигнах гипсовата си вежда.

— Върша работата, за която ме наехте, сър.

Това не бе съвсем вярно. Исках да проверя степента на незнание на този дубъл. Лъскавото му изражение замръзна, след което бързо се превърна от войнствено в предпазливо.

— А… да. Албърт. Радвам се да ви видя.

Въпреки жалкия опит да излезе от положението, този дубКаолин очевидно не бе същият, когото бях срещнал на разсъмване при Телър Билдинг. Нито пък имаше общи спомени с онзи, който ми се обади вкъщи по обед и ме тормозеше, докато впечатвах абаносовия. Този тук изобщо не ме помнеше.

Е, само по себе си това не означаваше нищо. Можеше да е бил впечатан часове преди всичко това. Но защо тогава се преструваше? Защо просто не си признаеше, че не ме познава? Би могъл да прати запитване до оригинала си. Да научи последните новини от истинския Каолин.

Ето ви една житейска поука — не поставяй силните в трудно положение. Нека да имат възможност да запазят реномето си. Винаги им оставяй отворена вратичка за измъкване.

Кимнах към кабинета на Йосил Махарал.

— Намерихте ли нещо полезно?

Изражението му стана още по-предпазливо.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, вие сте тук поради същата причина, поради която съм и аз, нали така? Търсите улики. Нещо, което да обясни защо приятелят ви се е измъквал от града, избягвайки всевиждащото Световно око, за цели седмици. И особено какво е правил миналата нощ и какво го е накарало да лети бясно по магистралата в пустинята.

Преди той да успее да отговори, отгоре отново се обади Риту.

— Албърт? С кого говориш?

Тъмните очи на дубКаолин срещнаха моите. Послушах поуката си му оставих отворена вратичка.

— Срещнах на идване един нов Енеас! — извиках нагоре към стълбите. — Влязохме заедно.

Платиненият дубъл кимна. Признаваше, че ми е задължен. Би предпочел да остане незабелязан, но и моето обяснение щеше да свърши работа.

— О, Енеас! Нямаше нужда да си толкова загрижен! Добре съм, повярвай. — Гласът й звучеше малко раздразнено. — Но щом така и така си тук, защо не разведеш Албърт?

— Разбира се, скъпа — отговори дубКаолин и хвърли бърз поглед нагоре. — Приготви се на спокойствие.

Когато отново се обърна към мен, на лицето му нямаше и следа от тревога или войнственост. Само ведро спокойствие.

— Та за какво говорехме?

„По дяволите! От едно богато копеле би трябвало да очакваш поне да си поръчва дубъли, които се съсредоточават по-добре.“

— За улики, сър — казах високо.

— А, да. Улики. Потърсих, но… — Платинената глава се поклати. — Може би професионалист като вас ще се справи по-добре.

„Въпреки всичко Каолин само предполага, че съм детектив — помислих си аз. — Защо просто не ме попита?“

— След вас — Направих учтив жест с ръка.

Той се обърна, произнесе командата и стаята се изпълни със светлина. Значи Махарал явно бе дал право на достъп на шефа си. Или…

Почувствах още едно смътно подозрение в онази част на мозъка си, където държа окован онзи ненормален, но съзидателен звяр — параноята. Без да изпускам дубъла от очи, се обърнах към витрината, докато пращах кодирано съобщение с почукване по зъбите си.

„Нел. Провери дали наистина Каолин е пратил този дубъл. Потвърди легитимността му.“

С проблясък в лявото ми око Нел съобщи, че е приела нареждането. Но дори с приоритета ми на истински човек запитването щеше да отнеме време, през което щях да се чудя за възможностите.

Доктор Махарал е бил експерт в технологията на дублирането и надарен аматьор в областта на маскирането. Освен това, изглежда, не бе обръщал внимание на такива дребни неудобства като закона. С положението си в „Универсални пещи“ той бе имал достъп до всички видове образци… може би включително и до този на Енеас Каолин.

В такъв случай възможно ли бе този платинен да е друг призрак на Махарал, маскиран като вайса?

Но това беше безсмислено. Трупът на истМахарал беше студен вече почти цял ден, а платиненият изглеждаше много по-нов. Нямаше начин да е маскирано татково на Риту.

„Добре де, но и въображението също не е задължително да е смислено — помислих си. — Нито пък параноята. Тя е просто куче, което лае в нощта… до деня, в който се оказва права.“

Имаше един прост начин да се провери самоличността на платинения. Като истински човек, бих могъл да изискам идентификатора му… но с цената да разкрия собствената си маскировка. Отхвърлих тази възможност. Нел и бездруго скоро щеше да отговори. Така че насочих вниманието си към дома на Махарал.

Кабинетът носеше следи от неотдавнашно аматьорско претърсване. Краката на масата бяха изместени настрани от старите отпечатъци на килима. Книгите и филмите лежаха разбъркани по лавиците и по следите от пръсти по праха личеше, че някой ги е местил — вероятно в търсене на тайници.

Един-единствен поглед към лазерните фолиа ми каза много неща. Те бяха почти недокоснати. Значи Каолин не бе търсил откраднати данни или софтуер.

Тогава какво?

И защо се бе опитал да търси лично? Имаше си секретари. Можеше да наеме специалисти следотърсачи и дори някой свободен полицейски патрул.

Отначало си помислих, че проблемът би могъл да е Риту, която би се възпротивила на шефа си и би му отказала достъп до дома на баща си. Това можеше да обясни тайното му прокрадване тук — в опит да намери нещо, без тя да разбере — което предполагаше, че има някаква причина Риту да бъде държана в неведение.

Само че реакцията й само преди малко, когато ни разреши да влезем и да огледаме наоколо, изобщо не се връзваше с идеята за търкания между Каолин и дъщерята на Махарал. Или поне не за явни недоразумения.

Погледнах и видях, че си е възвърнал прочутото си сфинксово спокойствие. Тъмните му очи ме следяха — може би все още бе раздразнен, че съм го открил тук. Но все пак, изглежда, се мъчеше да извлече максимум от ситуацията. Наглеждането на работата на наемен специалист си беше точно в стихията му.

Имаше снимки — както по стените на кабинета, така и в помещението от другата страна. Част от тях изобразяваха Йосил в компанията на хора, които не познавах — използвах архаичния си, но все още работещ очен имплант, за да пратя на Нел ирисови снимки на някои от тях за идентификация. Но повечето показваха младата Риту по време на различни събития като дипломирането й, участие в състезание по плуване, езда и други подобни.

Може би трябваше да огледам мястото по-обстойно — една химическа проверка за наличието на съединения от Международния списък на забранените вещества щеше да отнеме само минута-две с добър скенер. Но с каквото и да се бе занимавал Махарал, едва ли би оставил толкова очевидни следи.

Рутинният разрез, би показал повече неща. Минавах от стая на стая и отварях шкафове и барчета, като спирах погледа си върху всеки детайл достатъчно дълго, за да направя пълна серия снимки, които препращах на Нел за по-нататъшен анализ. Не й трябваха цветове, а само различни гледни точки през: половин сантиметър. Използваше техники за проучване, които би разбрал и Джордж Вашингтон. Всяка скрита ниша или тайник щеше да излезе наяве при крайния резултат.

Лицето на Каолин изразяваше одобрение на действията ми. Но все пак, щом бе искал точно този вид работа, защо не беше наел цял екип специалисти?

Може би въпросът бе толкова деликатен, че можеше да се довери единствено на собствените си дубликати.

Ако бе така, присъствието ми тук би могло да бъде причина за смесени чувства. Бях престанал да работя за Каолин, когато смазаното тяло на Йосил Махарал бе открито в катастрофиралата кола — когато случаят се превърна от предполагаемо отвличане на ценен служител в смътните подозрения на дъщеря му за убийство.

Записах си наум да попитам Риту за отношенията на баща й с шефа на УП. Ако наистина ставаше дума за убийство, можех лесно да измисля сценарии, според които вайсът щеше да оглавява списъка на заподозрените.

„Да вземем случилото се с призрака на Махарал и с моя сив преди няколко часа. Възможно ли е Каолин да се е погрижил да изчезнат безследно в имението му? Може би сивият е стигнал опасно близко до някаква ужасна истина. Може би призракът е имал основателни причини да поиска да избяга.“

Скоро претърсването на първия етаж бе приключено. Предварителният анализ на Нел не показваше наличието на скрити помещения. Но тя бе забелязала една аномалия.

Две от фотографиите липсваха. Когато дойдох, те висяха в началото на стълбището. А сега домашният ми компютър твърдеше, че са изчезнали! Сенките им все още личаха в инфрачервения спектър — стените там бяха малко по-студени.

Обърнах се да потърся вайс Каолин… и го видях да излиза от тоалетната. Зад него се чуваше шум от течаща вода. Току-що бе изхвърлил нещо! Платиненият дубъл отвърна на погледа ми с най-невинно изражение. Тихо изругах.

Ако бях дошъл като абаносов специалист, специално настроен за претърсване, щях да го следя, та дори за целта да трябваше да поставя око и на гърба си. Но вече нямаше какво да направя. Разпитването на Каолин само щеше да го накара да се затвори, без да обясни липсващите фотографии.

По-добре да изчакам, реших аз. Нека си помисли, че не съм забелязал нищо. Може би по-късно ще попитам Риту за снимките.

Отидох при волвото, отворих багажника и извадих барабана със сеизмичните резонатори. Струпах оборудването на стълбите и разположих детекторите около цялата къща. След малко щях да зная дали има тайни подземни помещения. Малко вероятно, но все пак трябва да се провери.

Докато чаках данните, огледах рециклатора зад къщата. Имаше отделни секции за метал, пластмаса, растителни останки и електроника. Включително и за глина. Контейнерите би трябвало да са празни, тъй като Йосил Махарал бе прекарал последните няколко седмици извън дома си. Но детекторите ми показаха наличието на маса в отделението за големи. Достатъчна за един дубъл.

Отворих капака и видях само една неясна сива фигура, която бързо се разпадна на кал под въздействието на свежия въздух.

Обонянието е много важно сетиво. Изпаренията, издигащи се от разпадналата се маса, ми казваха, много. „Умрях доста преди крайния ми срок… и преди не повече от час.“ Колкото се може по-бързо бръкнах вътре и затърсих там, където се бе намирал черепът. Най-накрая успях да открия малък твърд предмет. Идентификационният имплант. По-късно щях да го огледам насаме и да видя дали ще ми даде някаква следа… или просто съседите са изхвърлили свой дубъл в контейнера на Махарал, за да избегнат допълнителното облагане.

Избърсах ръцете си и се върнах при сеизмичните датчици. Както и предполагах, не показваха никакви тайни помещения. Не зная защо толкова се паля. Може би романтичният ми дух продължава да ме кара да търся катакомбите на Острова на съкровищата, нещо повече от образите на градските камери, да преследвам крадци на авторски права и кръшкащи половинки. Такава е поне диагнозата на Клара. Някъде дълбоко вътре в Албърт Морис се таи душата на Том Сойер.

При мисълта за Клара и за посоката, в която скоро щях да потегля, сърцето ми заби по-бързо. Може би след продължителната работа в пустинята и след като срокът на дубъла на Риту изтечеше, щях да мога да се отбия до бойното поле и да я изненадам…

Изведнъж почувствах промяната. Нещо липсваше. Нечие присъствие, подобно на сянка, бе изчезнало.

Мълчаливото, дебнещо присъствие на дубЕнеас Каолин.

Потърсих с очи лимузината, но мястото, където бе спряла, сега пустееше.

Може би големът си бе тръгнал, за да избегне срещата със сивото копие на Риту, което в момента слизаше надолу по стълбите. Но в това нямаше никакъв смисъл, не е ли тъй?

Нищо нямаше смисъл.

След малко сивият дубъл на Риту се появи пред къщата с малък куфар в ръка и заключи вратата.

— Готова съм — обяви тя с малко сдържан, макар и не точно враждебен тон. Ако при нея имаше някоя черта на характера, която се прехвърляше от оригинала на копието, това бе усещането за напрежение, което бях доловил по-рано. Острата нотка, която държеше на разстояние околните и същевременно подчертаваше строгата й красота.

Побързах да събера апаратурата си и я хвърлих в багажника върху преносимата пещ. Скоро пътувахме на югоизток в спускащия се мрак. Към пустинята, където все още дебнат тайни и където природата може да свали всички маски на цивилизацията и да разкрие грубата битка за оцеляване, каквато винаги е представлявал животът.