Дейвид Брин
Килн хора (31)

31. Луд голем

… малкият червен се готви за изява…

Гледах опулено сивия призрак на Махарал.

— При… ракетна атака ли?

— Точно така. От дома ти — и архито ти — остана само един димящ кратер. Така че сега единствената ти надежда е същата като моята. Успешно приключване на експеримента.

Естествено реакцията ми беше изблик на страх и ужас. Макар и малко и евтино, червеното ми тяло бе оборудвано за всякакви емоции. Но все пак съм гледал смъртта в очите много пъти и досега винаги съм успявал да отложа последната среща. Така че защо да не се надявам? Махарал можеше и да блъфира. Да тества реакциите ми.

Запазих безизразна физиономия и обърнах нещата. Реших аз да го тествам.

— Континуитет, професоре. Всичко се свежда до него. Дори с новата технология за обновяване на elan клетките глиненото ти тяло не може да бъде презареждано повече от няколко пъти. Трябва да се сдобиеш с моята способност за копиране, за да правиш впечатване от един дубъл на друг. Това е единствената ти възможност при липсата на органичен мозък.

Той кимна.

— Продължавай.

— Но нещо ти е убягнало. Каквото и да правя, както и да успявам да правя такива добри копия, самото умение не се дублира лесно.

— Това е вярно, Морис. Вярвам, че умението ти е отчасти свързано с небрежното ти отношение към изгубените ти през годините дубъли. Отношение, което демонстрираш дори и в момента. Забелязваш ли колко спокойно реагираш на новината, че истинското ти тяло е унищожено? Всеки друг би обезумял.

Чувствах се всякак, до не и спокоен. Всъщност бях направо бесен! Но други неща бяха с по-висок приоритет от желанието ми да се разбеснея и да започна да му крещя. Всички мои предишни копия-затворници би трябвало да са открили синдрома на Смерш-Фокслайтнер. И бяха решили да се преструват, че са апатични. Че не им пука. За да накарат Махарал да говори.

Трябваше ли да се придържам към същия подход? Или да опитам нова тактика и да го изненадам?

Но за момента, закопчан с белезници, не виждах никакъв начин да се възползвам от изненадата. Най-добре да я запазя за по-нататък.

— Разбираш ли — продължи Махарал, увлечен от темата — ние хората сме все още привързани здраво към животинското в нас… към отчаяното желание да продължим органичното си съществуване. Наследеният инстинкт за самосъхранение е играл важна роля в еволюцията ни, но той може да бъде и котва, която да задържа Постоянната вълна. Това е една от причините много малко хора да правят наистина първокласни впечатвания, без значителни пропуски и липси в паметта. Хората просто се сдържат и никога не позволяват целите им същности да се прехвърлят в глината.

— Хм. Страхотна метафора. Но има и милиони изключения. Всъщност много хора са далеч по-нехайни към големите си, отколкото съм аз… или по-точно, отколкото бях. Търсачите на силни усещания. Гладиаторите. Прислужниците, които правят големи за печалба. И сините ченгета, които с радост ще скочат пред някой трамвай, за да спасят котка. Значи има нихилисти…

Думата накара Махарал да трепне и на лицето му за миг се изписа болка. Дълбоко лична болка. Нещо прещрака в главата ми, когато събрах няколкото несвързани впечатления от вчера.

— Дъщеря ти — предположих аз; — осланях се на предчувствието си.

Той неспокойно кимна.

— Риту може да се нарече по свой начин нихилист. Нейните дубъли са… непредсказуеми. Нелоялни. Не им пука. От друга страна… мисля, че и на нея не, й пука особено.

Лесно можеше да се прочете чувството за вина на изразителното му сиво лице. Надежда за нова посока, по която да тръгна. Съвсем нова, тъй като никой от предишните ми копия-пленници нямаше спомени за Риту. Можех ли да използвам тази тънка връзка по някакъв начин? Ако успеех да накарам Махарал да гледа на мен като на нещо повече…

Но той само поклати глава. Чертите на лицето му станаха по-резки.

— Нека просто да кажем, че няма проста или единствена причина, с която да се обяснят способностите ти, Морис. Всъщност смятам, че те са резултат на рядка комбинация, която може би не може да се повтори в друга личност, която остава впримчена в собствените си житейски проблеми. Личната гледна точка — параноично стеснена и към която същевременно се пристрастяваш — отдавна е изяснена като неразделна верига. Като котва, която държи душата прикована.

— Не разбирам…

— Разбира се, че не разбираш. Ако разбираше, щеше да изгубиш ума си от чудната красота и ужаса на всичко това!

— Аз…

— О, вината не е твоя. — След бурния изблик емоциите му бързо се уталожиха. — Всеки е дълбоко убеден, че собствената му гледна точка е по-важна от чиято и да било друга… всъщност дори по-важна от обективната матрица, която е в основата на така наречената реалност. Всеки се смята за герой в представление. Именно затова идеологиите и фанатизмът са по-силни от всякакви логични доводи.

Внезапно си припомних първата ми среща със сивия призрак в УП във вторник, малко преди оригиналът му да бъде открит мъртъв в смачканата кола. Тогава дубЙосил говореше за архито си с много изненадващи термини и описа истЙосил като параноик, който е на ръба на полудяването. По-късно описа кошмарите за „полудяла и излязла от контрол технология… същият страх, който са изпитвали Ферми и Опенхаймер, когато са наблюдавали първата атомна гъба…“

Тогава лесно пренебрегнах думите му. Интригуващи, но и мелодраматични. Но сега нещата започнаха да ми изглеждат по-различни. Възможно ли бе бащата и дъщерята да имат различни версии на една и съща основна тенденция? Предразположение към създаване на несигурни копия? Ама че иронично се е получило — един от създателите на съвременната голем-технология да не е в състояние да прави копия, на които да разчита!

Започнах да кроя догадки кога точно Йосил Махарал е направил великото си теоретично откритие. Миналата седмица? В понеделник? Часове преди смъртта си, когато е смятал, че е сам и в пълна безопасност? От нарастващото подозрение по гърба ми полазиха тръпки.

Междувременно сивият голем продължаваше:

— Не, значението на еготистичното^[1] мнение за собствената значимост не може да се отрече за времето, когато хората са се конкурирали помежду си и с природата, за да оцелеят. Едва сега то е разнородна благодат, насърчаваща вълни обществена алиенация. На по-фундаментално ниво то ограничава обхвата на функциите на вълната, които искаме да разберем, или може да се огъне под материалните събития, които другите могат да споделят и преценят… — Махарал замълча. — Но това май ти идва в повечко.

— Мисля, че си прав, докторе. — Замислих се за миг. — Но неотдавна четох една научнопопулярна статия… говориш за Ефекта на наблюдателя, нали?

— Да! — Той пристъпи напред и ентусиазмът за миг отстъпи пред презрението му към мен. — Преди години двамата с Бевисов спорехме дали новооткритата Постоянна вълна е проява на квантовата механика, или напълно отделен феномен, който използва подобна динамика на трансформирането. Подобно на повечето учени от неговото поколение, Бевисов не обичаше да използва думата „душа“ по отношение на нещо, което може да се измери или да се представи осезаемо във физическия свят. Вместо това той вярваше в един вариант на старата Копенхагенска квантова интерпретация — че всяко събитие във вселената поражда огромна система от взаимодействащи си вероятностни амплитуди. Нематериализирани възможности, които могат да се реализират единствено в присъствието на наблюдател.

— С други думи, „субективната гледна точка“, за която говореше.

— Да. Някой трябва съзнателно да забележи ефекта от експеримента или събитието, за да могат вълновите функции да се огънат и да станат действителни.

— Хм. — Напрягах се, но правех всичко възможно да не го показвам. — Имаш предвид като онази котарак в кутия, който е едновременно жив и мъртъв, докато някой не отвори кутията.

— Много добре, Албърт! Да. Подобно на смъртта или живота на котарака на Шрьодингер, всяко събитие във вселената остава неосъществено до момента, в който не бъде материализирано чрез наблюдението на мислещо същество. Дори това същество да се намира на много светлинни години разстояние. То поглежда случайно небето и вижда нова звезда. Така може да се каже, че то помогна да се създаде звездата, заедно с друг наблюдател, който също я е забелязал. Субективното и обективното имат много сложна връзка помежду си, така е! Много по-сложна, отколкото предполагаме.

— Разбирам, докторе. Тоест, мисля, че разбирам. И все пак… това трябва да има нещо общо с Постоянната вълна… но как?

Махарал бе прекалено въодушевен, за да се раздразни.

— Преди много време един известен физик, Роджър Пенроуз, предположил, че съзнанието произлиза от неосъществени квантови феномени, действащи на нивото органели, намиращи се в човешките мозъчни клетки. Някои вярват, че това е една от причините никой да не е успял да осъществи старата мечта за истински изкуствен интелект в компютър. Детерминистичната логика и на най-сложната дигитална система си остава фундаментално ограничена, неспособна да симулира и още по-малко да копира безкрайните последователности и стохастичните тонални модели на хиперсложната система, която наричаме душевно поле…

Уф. Направо ми се завиваше свят. Но исках Махарал да продължава да говори. Отчасти, защото би могъл да спомене нещо полезно. И за да забавя нещата. Каквото и да бе замислил да прави с мен побърканият учен с помощта на безумните си машинарии, вече знаех, че ще боли.

При това много. Достатъчно, за да изгубя самообладание.

А страшно мразя да губя самообладание.

— Така че всеки път, когато се копира човешката Постоянна вълна, остава едно ниво на дълбока връзка — „заплитане“, ако ще използваме стария термин от квантовата механика — между копието и оригиналния му образец. Между дубъла и органичния му оригинал. Не е на ниво, на което да може да се забележи. Никаква информация не се обменя, докато големът е някъде си. Но въпреки това свързващото звено си остава и задържа дублираната Постоянна вълна.

— Това ли имаш предвид под котва? — попитах го. Най-сетне започнах да виждам връзката.

— Да. Органелите, за които говори Пенроуз, наистина съществуват в мозъчните клетки. Но вместо с квантови събития те се заплитат с подобен, но напълно отделен спектър от солистични модели. Когато създаваме дубъли, ние усилваме тези безбройни събития и впечатваме комбинираната им вълна в празната матрица. Но дори когато тази нова матрица — големът — стане й излезе, неговият статут на наблюдател продължава да е свързан с оригинала.

— Дори ако големът не се върне за прехвърляне?

— Прехвърлянето включва извличането на спомени, Морис. А аз говоря за нещо много по-дълбоко от паметта. Говоря за смисъла, по който всеки индивид е суверенен наблюдател, който променя вселената — който прави вселената със самото си наблюдение.

Отново изгубих нишката.

— Искаш да кажеш, че всеки от нас…

— … някои от нас повече от другите, очевидно — озъби се Махарал. Гневът му се беше върнал. И завистта и омразата, които едва сега започнах да разбирам. — На ниско ниво твоята личност се оказва по-склонна да приеме несигурната природа на света — да дарява своите подличности със свой собствен, независим статут на наблюдатели…

— … и следователно с пълни Постоянни вълни — казах, за да поддържам разговора.

— Именно. В крайна сметка тази способност няма нищо общо с егоизма, нихилизма, небрежността… или интелекта, което е очевидно. Може би ти просто си по-склонен да се доверяваш на себе си, отколкото повечето хора.

Той сви рамене.

— Дори и така да е, талантите ти са спънати. Ограничени. Лошо орязани. Единствената им проява е способността ти да правиш добри копия, въпреки че би трябвало да си способен на много повече — когато се стигне до минаване отвъд, в нова територия, ти си оставаш също така закотвен, както всички… И изведнъж, преди по-малко от седмица, внезапно открих какъв трябва да е отговорът. Страшно прост, макар че е нужна брутална сила, за да се постигне краят, който търся. Колкото и да е иронично, това е същият момент на трансформация, която предците ни са свързвали с освобождаването на душата.

Той замълча.

Сетих се. Не беше трудно.

— Говориш за смъртта.

Усмивката на Махарал се разтегли още повече — ревностна, покровителствена и омразна.

— Много добре, Албърт! Наистина, древните са били прави в дуалистичното си вярване, че душата може да бъде освободена от тялото след смъртта. Само че има и много повече неща, за които не са могли да си представят…

Докато Махарал говореше, моята тактика беше ясна като бял ден. Да го карам да продължава. Имаше още въпроси и неща за откриване. И въпреки това…

Не можах да се сдържа. Гневът избухна в мен и малкото ми тяло с изненадваща сила опъна оковите.

— Ти си изстрелял ракетата! Ти си ме убил, мръсни кучи сине, заради проклетите си теории! Ах ти, мръсно садистично чудовище! Като се освободя от…

Йосил се засмя.

— Е, независимо от няколкото момента на просветление, ругатните започват по разписание. Ти си досадно предвидима личност, Морис. И смятам да извлека доста полза от предвидимостта ти.

И с тези думи дубМахарал се върна отново към подготовките си — мърмореше команди и натискаше копчета, докато аз лежах и изгарях, разкъсван между долнопробното задоволство да го мразя и разбирането, че реакцията ми е онази, която иска той.

Естествено, под всичко това дебнеше и любопитството какво смята да направи по-нататък.