Дейвид Брин
Килн хора (4)

4. Сиви работи

… или как първият дубъл от вторник претърпява поражение…

Течащ безмълвен коментар.

„Бележки по пътя.“

Ако това мое тяло бе истинско, случайният минувач би могъл да види как устните ми се движат или да чуе приглушената ми диктовка. Но приказването в микрофон е дразнещо и неприятно. Другите могат да те чуят. Затова всичките ми сиви заготовки са снабдени с възможност за субвокален запис и вградена склонност да диктуват.

Сега съм един от тях.

По дяволите.

 

 

Уф, няма значение. Винаги съм малко кисел, когато излизам от затоплящата вана, грабвам хартиените дрехи от шкафа и ги нахлузвам върху все още светещото от стартиращите ензими тяло, като чудесно знам, че съм копие-еднодневка.

Разбира се, помня, че съм го правил хиляди пъти. Просто част от съвременния живот. И въпреки това се чувствам като навремето, когато родителите ми връчваха огромен списък със задачи и ми казваха, че днес ще има само работа и никакви игри… с добавката, че за големите на Албърт Морис вероятността да бъдат затрити, докато поемат рискове, на които той никога не би подложил плътокръвтта си, е доста висока.

Второстепенна смърт. Едва забележима. Не заслужаваща оплакване.

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение?

Може би заради новините на Риту. От напомнянето, че истинската смърт все още се спотайва някъде наблизо и дебне всички ни.

Добре де, стига толкова! Няма смисъл да се вкисваш. В основата си животът е един и същи. Понякога си щурецът. Понякога — мравката. Единствената разлика днес е, че можеш да бъдеш и двете едновременно.

Докато обличах шумолящия сив гащеризон, истинският ми аз стана от тапицираната маса на копира и погледна към мен. Очите ни се срещнаха.

Ако това аз успее довечера да се върне и да разтовари спомените си, ще запомня, че краткият миг на подобен контакт е по-лош от дългото гледане в огледалото или лош пристъп на déjà vu. Това е една от причините да го правим рядко. Някои го преживяват толкова зле, че правят всичко възможно изобщо да не се срещнат със себе си и използват екрани, за да се скрият от големите, които произвеждат. На други пък не им пука — всъщност някои дори намират собствената си компания за очарователна! Хората са най-различни. Една от най-големите сили на човечеството според мен.

Тъй като бях съвсем прясно впечатан, знаех точно какво мисли органичният ми архетип, когато се спогледахме. Малко завиждаше. Искаше му се той да иде и да се срещне лично с красивата Риту Махарал. Може би да й предложи помощ или утеха.

Какво пък, Албърт. Нали съм точно за това. В края на краищата тя помоли за дубъл. Висококачествен сив.

Не се притеснявай, шефе. После просто трябва да ме източиш. Аз ще продължа да съществувам, а ти ще запомниш всяка подробност. Честна сделка. Еднодневен опит срещу отвъден живот.

 

 

В работни дни транспортът винаги е проблем. Имаме само една кола и архито я държи за себе си в случай, че му се наложи да излезе. Трябва да пази тялото си от дъжд и твърди предмети. Като опасностите от пътуването. Или куршумите.

Лошо, тъй като обикновено си стои вкъщи по халат и с меки пантофи и „разследва“ случаите, като се рови из Мрежата и плаща за търсенето, като просто се идентифицира с ретината ни. И волвото си стои през повечето време в гаража. И ние, дубълите, трябва да използваме автобуси или мотопеди.

Останали са само два скутера, а днес направихме три голема. Така че ми се налага да използвам малката веспа с евтиния зелен, който отива в центъра по задачи.

Разбира се, карам аз. Зеленият седи отзад и мълчи като пукал, докато пърпорим към мястото, където ще ме чака колата на Риту. Срещата ни е в един малък парк близо до Шавез Авеню. Достатъчно сенчест, за да може един дубъл да чака, без да се притеснява от слънцето.

Спирам мотопеда, като оставям двигателя включен. Зеленият се премества напред и хваща кормилото в мига, в който слизам. Добре изпипана маневра. Правили сме я хиляди пъти.

Стоя тук в очакване на колата на „Универсални пещи“, затварям очи и усещам слабата слънчева топлина. Сивите ми се нуждаят от Добри сензори, така че мога да подуша аромата на близкото цъфтящо дърво, по чиито грапави клони се катерят деца и си крещят с онази сериозност, с която децата винаги подхождат към игрите си. Както и розите и гардениите — вдишвам смесения аромат през гъбестите мембрани на сензорите си и се чувствам почти жив.

Наблизо има няколко хобисти с широкополи шапки. Задоволяват страстта си към градинарството — поредният начин да прекараш времето си в свят, в който работните места са кът. Това е една от причините да избера за срещата тъкмо това място. Местният клуб по градинарство е страхотен. За разлика от моите съседи, на които не им пука.

Оглеждам се, за да се уверя, че не преча на никого. Парковете са предимно за архита. Естествено всички деца са истински. Повечето хора копират децата си само за да учат досадните уроци — или понякога да ги пратят при баба и дядо. Някои родители правят с неохота дори и това поради смътния страх да не навредят на растящите мозъци. Този консерватизъм сигурно ще изчезне, след като приемем технологията за нещо съвсем обикновено, като останалите рутинни чудеса.

(Чувал съм, че някои разведени двойки практикуват нов вид свиждане. Мама позволява на тате да заведе дубъла на сина си в зоопарка, след което от чиста злоба отказва да свали щастливите детски спомени. Ама че, работа!)

Повечето от възрастните също са оригинали. Защо пък не? Можеш да изпечеш глинено копие и да го пратиш в офиса си, но когато нещата опрат до прегръдки и закачки, плътта няма заместител. А и няма да те погледнат с добро око, ако пратиш детето си да играе под надзора на пурпурен или зелен. Освен ако не наемеш гледачка от Професионалните гувернантки — символ на социално положение, който малцина от тази част на града могат да си позволят.

„… Чакай малко…“ Обаждане. Вдигам мобилния си телефон и слушам как Нел отговаря, след което прехвърля разговора към истинския ми аз.

— Пал е. — Виждам го на малкия дисплей, седнал в голямото инвалидно кресло. Наполовина парализираното му лице е цялото в сензори. Иска да ида при него. Нещо става. Не е за разговор по телефона.

Оригиналът ми отговаря кисело. Бил е на крак два дни. (Горкичкият.) Не може да отиде лично, а е прекалено уморен за още едно впечатване.

— Имам трима дубъли — чувам се да казвам на Пал. — Един от тях може да намине, ако има време.

Хм. Пал живее в центъра. Само на няколко преки от Телър Билдинг. Не можеше ли да се обади по-рано?

Трима дубъли? Зеленият няма да може да се справи със задачата, а не си представям Джинийн Уоммейкър да пусне другия сив по-рано. Значи сигурно става дума за мен. Трябва да утеша бедната Риту Махарал и да й дам съвет (докато ченгетата хвърлят ядни погледи и мърморят разни неща за „завиращите навсякъде носовете си частни копои“), след това да взема вонящия автобус и да слушам как Пал излага поредната си теория на конспирацията, докато не дойде време срокът ми да изтече. Страхотно.

А, ето я и колата на „Универсални пещи“. Не е юголимузината, но пак е хубава. Шофьорът е непроницаем пурпурен — целият концентрация и рефлекси. Създаден, за да те откара благополучно където трябва. Не е от онези, към които можеш да се обърнеш за съвет относно интимните си проблеми.

Качвам се.

Той тръгва.

Градските улици минават покрай нас.

Изваждам евтиния таблет и извиквам нещо за четене. „Журнал на антисоциалните тенденции“. Винаги има нещо ново, което трябва да следиш, ако искаш да останеш в бранша. Истинският ми мозък винаги потъва в дрямка, когато се опитвам да чета подобни неща. Добър е в концепциите, но Постоянната му вълна се отклонява. Затова плащам допълнително за сиви заготовки с добри умения за концентриране.

Никога не бих успял да завърша колежа без дубълите, които пращах в библиотеката.

 

 

Я чакай малко.

Вдигам очи от статията, когато трите купола на „Универсални пещи“ минават от дясната ми страна и остават зад гърба ми. Значи отиваме някъде другаде. Но нали…

А, вярно. Риту всъщност не спомена нищо за УП. Беше казала: „в имението на Каолин“.

Значи съм поканен в светая светих. Леле, леле!

Връщам се към статията за псевдозатварянето в Суматра, където излиза, че използват множество копия, за да симулират двадесетгодишна присъда в рамките на две години. Спестяват се пари и грешниците си понасят наказанието, така да се каже. Отврат.

Когато отново вдигам очи, пътуваме през тежкарски квартал. Огромни къщи зад високи огради. Замъци в края на дълги алеи, кой от кой по-голям, по-внушителен и по-добре охраняван. Сензорите на лявото ми око засичат охранителните лъчи по краищата на стените. Декоративните върхове на копия, криещи заряди с приспивателен газ. Изкуствени копои, клечащи сред дърветата и дебнещи евентуални досадници. Разбира се, нищо от това не би спряло един истински професионалист.

Входът в имението на Каолин изглежда непретенциозно. Никакви набиващи се на очи охранителни мерки. Най-добрите неща са невидимите.

Минаваме право през него и поемаме нагоре по извиващата се алея.

Голям каменен замък, ограден от ливади и дървета. От едната му страна могат да се видят няколко по-скромни постройки, градини и оградени помещения за гости. Градините ме разочароват. Нищо особено. Малко са редките видове, които бих отглеждал, ако бях богаташ. Точно тогава забелязвам една архитектурна аномалия — огледален купол, покриващ покрива на цяло крило на замъка. Светилището, в което се е оттеглил прочутият отшелник, като е оставил имението на слуги, посетители и големи. Значи Енеас Каолин приема отшелничеството си съвсем сериозно.

Пред главната постройка е спряла само една бяла линейка. Очаквах да видя и други. Полицейски инспектори. Преносими лаборатории по съдебна медицина. Обичайните неща при убийство.

Явно твърденията на Риту за ужасното деяние не са приети присърце от властите. Затова се е обадила на мен.

Един иконом праща копието си с цвят на мед да ми отвори вратата. Друго копие ме въвежда вътре. Добро посрещане, особено щом не съм истински.

Вече съм вътре и чакам в сводестия атриум. Разкошна дървена ламперия. Красива украса — колкото ти душа иска окачени по стените шлемове, щитове и хладни оръжия от минали епохи. На Клара би й харесало. Правя някои снимки. Ще й ги покажа по-късно.

Докато ме водят към отрупаната с книги библиотека, сега изпълняваща друга, по-скръбна функция, до ушите ми достига приглушен разговор. Върху великолепната дъбова маса лежи ковчег от черешово дърво с отворен капак. Отишъл си е някой близък и сега е изложен за поклонение. Има десетина присъстващи, но само двама са истински — трупът и опечалената дъщеря.

Би трябвало да отида при Риту — тя ме извика. Но платиненият дубъл на Каолин доминира над всички. Дали е същият, с когото се срещнах сутринта? Сигурно, тъй като ми кимва преди да се обърне към видеоекрана си — вероятно се консултира с подчинените си и съветниците си. Всички изглеждат разтревожени. Йосил Махарал е бил жизненоважен, член на организацията им. Сигурно някой важен проект здравата е закъсал.

По дяволите! Почти се надявах самият Каолин да напусне блестящия си купол и да дойде за това трагично събитие. Може би наистина е станал отшелник.

Един лъскав черен технически специалист спира да размахва магическите си инструменти над ковчега и трупът се облива в сияеща светлина. Експертът се обръща към Риту Махарал.

— Повторих всички изследвания, госпожице. Отново нищо не показва, че злополуката с баща ви е свързана с някакво престъпно деяние. Никакви токсини или упойващи химикали. Никакви убождания или телесни повреди. Никакви следи от органична намеса. Биохимията му показва признаци на изключително изтощение, навеждащо на мисълта, че почти е заспал на волана и по невнимание е изхвърчал от моста. Това съвпада и със заключенията на полицейските следователи, които са огледали разбитата кола и не са открили следи от злоумишлено вмешателство. Както и никакъв намек за други лица в колата или близо до нея. Съжалявам, но изглежда, че диагнозата за смърт при катастрофа е вярна.

Лицето на Риту сякаш е издялано от камък. Лицето й е бяло почти като на дубъл. Не казва нищо дори когато високият сив се приближава до нея, за да я прегърне. Дубликат на баща й — същият, който бях срещнал преди няколко часа. Лицето му напомня лицето на трупа. Разбира се, никой изкуствен процес не може да имитира текстурата на истинската кожа, която е достатъчно издръжлива, за да се запази десетилетия, но неговата изглежда толкова износена, сякаш я е носил повече от половин столетие.

Дубъл Махарал гледа истинския си аз и чудесно осъзнава, че скоро ще настъпи и втората, по-маловажна смърт. Дубликатите могат да свалят паметта си единствено на оригинала, който ги е изработил. Ефектът на Образеца. Сега е осиротял и няма истински мозък, в който да се върне. Остава му единствено тиктакащият часовник и псевдоклетките, бързо губещи своята elan vital.

В известен смисъл Йосил Махарал продължава да съществува и е в състояние да размишлява върху собствената си смърт. Но сивият му призрак ще изчезне само след няколко часа.

Риту сякаш усеща това и прегръща здраво своето татково… но за кратко. Само след секунда отпуска ръце и се оставя да бъде отведена от някакво приличащо на матрона зелено копие. Може би стара бавачка или семейна приятелка. На път към изхода Риту извръща поглед от двамата си бащи — мъртвия и умиращия.

Не ме вижда.

Какво да правя? Да я последвам ли?

— Дайте й малко време — Произнася нечий глас.

Обръщам се и виждам до себе си дубМахарал.

— Не се тревожете, господин Морис. Дъщеря ми е силна. Ще се чувства много по-добре само след половин час. Зная, че иска да разговаря с вас.

Кимвам. Чудесно. Плащат ми на минута. Но въпреки това основната ми движеща сила е любопитството, независимо дали съм от плът, или от глина.

— Тя смята, че сте убит, докторе. Така ли е?

Сивият свива рамене. Изглежда обезсърчен.

— Сигурно съм ви се сторил странен тази сутрин, когато се срещнахме за първи път. Може би е малко параноично.

— Тогава го омаловажихте. Но имах усещането…

— … че трябва да има нещо, нали? Щом има дим, трябва да има и огън? — ДубМахарал кимва и разперва ръце. — Винаги се справям с паниката си, когато правя копия. И все пак това специално имаше чувството… има чувството… че сякаш е възникнало от заклинание.

— Заклинание ли?

— Фантасмагории за полудяла и излязла от контрол технология, господин Морис. Може би същият страх, който са изпитвали Ферми и Опенхаймер, когато са наблюдавали първата атомна гъба да се издига на Тринити. Или нещо като проклятието на Франкенщайн — дълго чакало, но вече станало истинско и жадуващо за мъст.

Тези думи биха накарали оригинала ми да потрепери. Дори като сив сякаш усещам ужас, от който ми се свива стомахът.

— Вече нямате ли това чувство?

Махарал се усмихва.

— Нали току-що го нарекох фантасмагория? Човечеството успя да избегне самоунищожението си с ядрени оръжия и генното инженерство. Може би е най-добре да приемем, че хората ще гледат на бъдещите предизвикателства по-разумно.

„Прави се на скромен“ — мисля си.

— Тогава бихте ли ми обяснили защо на първо място ви трябваше да се криете? Имахте ли чувството, че някой ви следи? Защо променихте решението си? Може би оригиналът ви отново е изпаднал в криза, след като ви е създал. Катастрофата предполага продължително безсъние и безпокойство, може би паника.

Дубълът-призрак на Махарал се замисля за малко и среща погледа ми — един сив срещу друг. Но преди да отговори, вайс Енеас Каолин приближава към нас. Лицето му е сурово.

— Приятелю — обръща се той към дубМахарал. — Зная, че моментът е тежък за теб. Но трябва да помислим как да спасим каквото можем. Последните ти часове могат да се използват ползотворно.

— Какво имаш предвид?

— Разпит, разбира се. Трябва да запазим делото ти за поколенията.

— А, разбирам. Да вкарате в мозъка ми милиони мрежотроди, да ме облъчите с гама-лъчи, за да ми направите ултратомограма и накрая да прекарате всеки псевдоневрон през молекулярна цедка. Не ми звучи като приятен начин да прекарам последните си мигове. — Докато казва всичко това, Махарал изглежда съвсем истински напрегнат. Влизам му в положението. — Но мисля, че все пак си прав. Стига нещо да може да се запази.

Съпротивата на дубМахарал е разбираема. Определено не бих искал да мина през подобни неща. Но как иначе може да се извлече нещо? Единствено човешкият образец може да свали пълната памет на дубликата си. Не може да го замести нито друг човек, нито компютър. Ако Оригинала го няма или е мъртъв, единственото, което можеш да направиш, е физически да пресееш мозъка на копието и да получиш най-груби образи — единствените данни, които могат да се разчетат машинно от псевдоплът.

Останалото — съзнателната ти Постоянна вълна, основното себевъзприятие, което някои наричат душа — не е нищо повече от безполезен страничен шум.

Някога имало една стара загадка: „Дали цветовете, които виждаш, са същите, които виждам и аз? Когато помирисваш роза, имаш ли същите усещания, които изпитвам и аз?“

Днес знаем отговора.

Той е „не“.

Можем да използваме почти еднакви изрази, за да опишем залеза. Субективните ни светове често се припокриват, настройват се един с друг и си пасват. Това прави възможна съвместната работа и взаимоотношенията, дори създаването на сложните цивилизации. Но въпреки това истинските човешки възприятия и чувства завинаги си остават уникални. Защото мозъкът не е компютър и невроните не са транзистори.

Именно затова телепатията е невъзможна. Ние — всеки от нас — сме единствени и завинаги си оставаме чужди един на друг.

— Ще извикам кола да те откара в лабораторията — обръща се дубКаолин към дубМахарал и потупва приятеля си по рамото, сякаш е истински.

— Искам да присъствам по време на разпита — намесвам се аз.

Каолин не изглежда очарован. Отново забелязвам как елегантно оформената му ръка потреперва и как той се намръщва.

— Ще разискваме изключително важни корпоративни въпроси…

— И някои от възстановените образи могат да хвърлят светлина върху въпроса какво се е случило на покойния — посочвам истМахарал, чийто изстинал труп лежи в ковчега. Премълчавам, че съм нает от единствената законна наследница на тялото. Риту може да ме осъди за неизпълнение на задълженията ми, ако не присъствам на разпита. По закон има право да забрани да се прави аутопсия на призрака на баща й.

Каолин размисля, след това кимва.

— Много добре. Йосил, би ли отишъл в лабораторията? Двамата с господин Морис ще дойдем, когато си готов.

Отначало дубМахарал не отговаря. Изглежда така, сякаш е на някакво съвсем друго място. Не откъсва очи от вратата, през която преди минути бе излязла Риту.

— Ъъ, какво? А, да, добре. В името на проекта. И заради екипа.

После потупва елегантната ръка на Каолин и рязко ми кимва. Когато се видим отново, главата му ще бъде поставена в стъклен контейнер под налягане.

Духът на Махарал тръгва през огромния атриум към главния вход.

Обръщам се към Каолин.

— Доктор Махарал спомена, че е изпитвал страх и е бягал, сякаш някой го е преследвал.

— Освен това каза, че страхът му е неоснователен — отговаря Каолин. — Когато е направил дубъла, Йосил се възстановяваше от параноята си.

— Освен ако по-късно не е получил нов пристъп… което би обяснило фаталния инцидент, ако Махарал е изпитал непреодолимо желание да избяга от нещо или някого. — За момент се замислям. — Всъщност дубълът така и не отрече, че някой го е преследвал. Каза само, че опасността не е била така непосредствена, когато е бил направен. Можете ли да се сетите за причина…

— Поради която някой би поискал да навреди на Йосил? Е, в бизнес като нашия винаги има опасности. Фанатици, които мислят, че „Универсални пещи“ са предвестник на дявола. Разни ненормалници се опитват да отприщят свещения гняв. — Той презрително изсумтява. — За щастие, между фанатизма и знанието има добре известна обратнопропорционална зависимост.

— Тази зависимост е статистическа — отбелязвам аз. В края на краищата антисоциалното поведение е моя специалност. Има и изключения. В едно голямо и добре образовано общество винаги се намират личности — чудовища и гении едновременно, — които са достатъчно схватливи, за да разбият…

Гласът ми заглъхва от внезапната догадка. Каолин отговаря, но вниманието ми е отвлечено.

Нещо не е наред.

Хвърлям поглед наляво към голямата зала. С крайчеца на окото си съм забелязал нещо.

„Какво?“

Широкият сводест коридор изглежда по същия начин, все така отрупан с древни оръжия и трофеи от исторически конфликти. Но нещо липсва.

„Мисли!“

Сигурно съм раздвоил вниманието си — винаги го правя, независимо как. Дубълът на Махарал току-що бе тръгнал към атриума… където трябваше да завие надясно и да се окаже пред входната врата за последното си пътуване към „Универсални пещи“.

Само че той не зави надясно. А наляво. Зърнах го едва-едва, но бях абсолютно сигурен.

„Може би се опитва да види за последен път Риту?“

Не. Тя бе излязла от библиотеката през отсрещната врата заедно със зелената си спътница. Накъде тогава бе тръгнал дубълът?

От една страна, това не е моя работа.

Наистина.

Магнатът ми обяснява защо не се притеснява от фанатиците. Звучи ми като предварително подготвена реч. Прекъсвам го.

— Извинете, вайс Каолин. Трябва да проверя нещо. Ще дойда навреме за тръгването към лабораторията.

Той изглежда изненадан и може би леко ядосан, когато тръгвам. Мраморният под скърца под евтините ми обувки, докато бързам през залата, като за миг спирам, за да огледам още веднъж хубаво древните оръжия и знамена. Клара ще ме убие, ако не ги запомня.

В атриума поглеждам надясно. Икономът и трите му копия вдигат погледи и прекъсват разговора си. (За какво ли могат да си говорят помежду си дубликати? Моите никога нямат какво да си кажат.)

— Видяхте ли дубМахарал да минава оттук?

— Да, сър. Току-що.

— Накъде тръгна?

Икономът посочва към задния изход зад гърба ми.

— Мога ли да ви бъда полезен с…

Бързам нататък. Може би е глупаво да се впускам в подобно преследване, вместо да разпитвам вайс Каолин, след като разполагам с удобен момент. Ако Махарал беше истински, не бих обърнал внимание накъде е тръгнал. Бих приел, че е отишъл до тоалетната. Да се изпикае преди последното си пътуване. Съвсем естествена постъпка.

Но той не е истински. Той: е предмет без пикочен мехур и без права, от който се иска да отиде в някаква стая, където го очаква мъчителен разпит и смърт. Всеки би избягал от подобна перспектива. Аз съм го правил поне три пъти.

Минавам покрай огромно стълбище и се вмъквам в по-малка зала, покрай която има тоалетни и стаи за отпадъци. Зад една врата чувам дрънчене на съдове и разговори на готвачи. Сивият би могъл да се е скрил там. Но сензорите в лявото ми око не долавят никаква вибрация. Вратата не е била докосвана поне от няколко минути.

Бързо минавам покрай кухнята и долавям слаб мирис, който повечето нормални хора едва забелязват, а ако го забележат, гледат да го избегнат. Сладникавата миризма на последното изкупление.

Рециклаторът.

Повечето от нас просто слагат излезлите от употреба дубъли (или каквото е останало от тях) в запечатан контейнер на улицата, където всяка седмица ги прибират. Но бизнес, който работи на големи обороти, има нужда от свои собствени пречиствателни станции, които да компресират и филтрират останките. В дъното на един къс коридор без прозорци имаше врата, през която на два пъти минаха няколко дубъла. Дали Махарал не беше избрал бързия край в цистерната вместо агонията на пресяването на мозъка? Нямаше вид на човек, който би се самоубил заради болка. Но може би имаше и други възможни причини… например да умре, за да запазят някаква тайна.

В търсене на други предположения поглеждам наляво и виждам по-широк коридор. В дъното му има остъклена веранда с плетени столове, гледаща към ливада и закътана горичка.

Мрежестата врата все още трепти на пневматичните си амортисьори. Бързо вземам решение и се понасям нататък. След секунда съм на покрития с паркет балкон. Отляво има голям покрит кафез, пълен със зеленина, от която се чува гукане. Прочутото хоби на Каолин да отглежда птици — и по-специално, генетично подобрени състезателни гълъби.

„Не натам.“ Отдясно има стъпала, водещи надолу към градината. Бързането след предчувствието ми скоро е възнаградено от тих шум. Стъпки, някъде пред мен.

Мога да съчувствам на призрака на Махарал, че не иска да премине през мъчителното измъкване на образи. Особено ако вместо това се разходи под небето през последните си час-два. Но аз работя за неговата наследница и законна собственичка. А дори оригиналът му да е бил убит, виновниците си остават на свобода. Искам да разбера какви улики се крият в този керамичен череп.

Застланата с плочи пътека се спуска покрай широка поляна към горичка от стари дървета. Предимно смокини и сливи. Природата е красиво нещо, когато можеш да си го позволиш.

Ето там! Забелязвам движеща се фигура. ДубМахарал. Приведен напред, със свити рамене, бърза. Преди беше само интуиция. Сега вече съм сигурен, че големът крие нещо.

Но какво? Пътеката се вие по стръмния склон на малък хълм и излиза пред редица малки къщички с градини пред тях, подредени покрай тясна уличка с тротоари — очарователен стар квартал от предградията, пренесен в източните четиридесет акра от имението на вайс Енеас Каолин. Сигурно тук живеят домашните му служители. Колкото си по-богат, толкова повече екстри трябва да предлагаш, за да задържиш истински слуги.

А той определено е богат.

Никаква следа от Махарал. Веднага се разтревожвам — ами ако се е скрил някъде? Като нищо може да изчезне сред къщите.

Обръщам се и се оглеждам във всички посоки.

Там! Приведен зад оградата, той отваря вратата на задния двор.

По-добре да не говоря с него. Вместо да се втурна напред, отстъпвам в миниатюрната горичка и оставам в сенките й, за да успея да се прокрадна по-близко.

По това време на деня тук е доста пусто. Оранжев градинар коси нечия ливада с ужасно шумна машина. Някаква жена простира пране — нещо, което не съм виждал по времето преди голем-технологията, когато времето бе толкова скъпо, че никога не стигаше. Но сега въздухът е по-чист и някои смятат, че простирането под слънчевите лъчи си струва времето на един дубъл.

Кожата на жената е розова, изгоряла от слънцето — човешки оттенък. Хм. Какво пък, може би й е приятно усещането да окачва мокри дрехи да се веят на вятъра. Пратила е дубълите си да вършат нещо друго.

 

 

От отворен прозорец някъде в края на малкия квартал се носи тиха ретромузика и се смесва с долитащите от къщата звуци от шумен разговор, който прераства в ожесточена караница. Същата къща, през чийто заден вход е влязъл Махарал. Пантите изскърцват, когато се промъква вътре — и аз тичам, пързалям се надолу по залесения склон, избягвам дърветата и развивам такава скорост, че едва успявам да спра и да не се блъсна в оградата. Крайниците ми се загряват от ензимното натоварване и четирикратно по-бързото изразходване на енергия. Добре де, ще съществувам малко по-кратко. Голяма работа.

Махарал е затворил вратата, така че се налага пак да я отворя. Не е най-добрият начин да се вмъкнеш професионално. При други обстоятелства бих проверил алармите и прочее. Но малкият квартал се намира в рамките на свръхохранявания кордон на Каолин, така че защо да си правя труда? А и освен това бързам.

Дървото е грубо издялано и грапаво, а вратата се затваря само с една ръждясала кука. Промъквам се в задния двор и оглеждам плевелите, осеяни с кучешки изпражнения… износена бейзболна топка и ръкавица… няколко изпочупени войници-играчки, лежащи под слънцето. Всичко е битово и старомодно; дори мъжът и жената, които си крещят във варосаната къща.

— Вече няма да позволявам на никого да се отнася презрително с мен. Ще си платиш, садистично копеле!

— За какво? Срокът ми е един и същ всяка седмица, питай когото искаш.

— Някаква причина да живея тук, да полудявам от ревящите деца…

— Като стана въпрос за полудяване…

Този неблагоразумен коментар предизвиква крясък. Зървам през прозореца женска фигура с оранжева коса и бледа кожа да мята съдове по свиващ се мъж. И двамата изглеждат истински. Хората рядко оставят дубълите си да вдигат семейните кавги и оставят страстите за плътта, която знае, че може да издържи десет хиляди неприятни утрешни дни — достатъчно дълго, за да си отмъсти за всяка болка, била тя истинска или въобразена.

Забелязвам призрака на Махарал да се прокрадва покрай три малки момчета на възраст между четири и девет години, които седят в горещата сянка на порутена веранда. Мрежестата врата усилва всяка ругатня и вик. Учуден съм, че някой уличен юридически робот все още не е цъфнал тук и не е предложил на децата брошура за лошите родителски прояви.

ДубМахарал слага предупредително пръст на устните си и най-голямото момче кимва. Сигурно познава Махарал или страданията му са прекалено големи, за да го накарат да проговори. Сивият бърза нататък и се насочва към уличката. Има само един път, така че няколко секунди по-късно минавам по стъпките му и имитирам жеста на Махарал с молба да мълчат.

Този път момчетата изглеждат по-изненадани. Средното понечва да заговори… но в този миг най-голямото сграбчва ръката му и извива кожата над китката му в противоположни посоки, с което предизвиква викове на болка и гняв. За миг и тримата се нахвърлят с юмруци едно върху друго — подражават на разправията вътре.

Сивите ми копия носят и съвестта на Албърт, така че се колебая и се питам дали да не се намеся… Точно тогава забелязвам нещо в двете по-близки момчета, което е невероятно и същевременно засилва убеждението ми. Те са дубъли! Независимо от европоидния цвят, текстурата на кожата им е изкуствена. Но защо трябва да се въвличат деца в симулацията на жесток летен следобед? Спомените им със сигурност няма да бъдат свалени.

Звучи извратено. Правя си бележка да се занимая по-подробно после. Но това ми дава повод да се махна и да изтичам нататък по тесния път покрай някой, който грижливо реставрира стар понтиак. Защо му е на призрака на учения да прекарва последните си часове в спотайване из слугинския район, изпълнен с незначителни сапунени опери? Вниманието ми се отклонява от мисли за собственото ми детство и когато прехвърлям високата ограда, виждам…

Махарал!

Сивият стои пред мен… усмихва се… държи някакво оръжие…

Няма време за мислене. Поеми дълбоко дъх! Наведи глава и нападай!

Светът около мен потъва в рев.

Какво ще стане после зависи от това с какво точно ме е застрелял…