Дейвид Брин
Килн хора (47)

47. Вазен инстинкт

… сивият и червеният се разширяват…

Подобно на обемист, саморазширяващ се съд — тази душа съдържа много други.

Струва ми се бездънна, способна да поеме събранието, множеството, форума постоянни вълни, обединени в резонантен хор от поставени една над друга честоти, комбиниращи се към някаква кулминация на върховна сила.

Вече не сме само ние двамата — отвлечения в имението на Каолин сив на Албърт Морис и малкото червено копие от копието, което посети частният музей на Махарал за тест на паметта. Сивият и червеният са свързани и служат като огледала в чудната и ужасна машина на побъркан учен. И сега са повече, много повече.

Неограничен в един-единствен череп — нито дори в двойка черепи — аз/ние изпълваме празното пространство между тях, изпълваме го със завладяващо сложна мелодия… непрестанно растящата песен на мен.

Песен, наближаваща своето кресчендо.

Наистина се случва някакво усилване, както бе предсказал безумният призрак на Йосил. Умножаване на душевните ритми до степен, която никога не си бях представял, макар че окултистите и мистиците говорят за подобна възможност още от самото начало на Голем-ерата. Това би могло да стане сюблимното състояние на нирвана на егоманиака — егото, експонирано от безброй виртуални дубликати, които, отразяват и резонират в съвършена хармония, готвейки се да се хвърлят напред, всички накуп, към блестящото ново ниво на духовното въплъщение.

Винаги съм отхвърлял тази идея като метафизическа глупост, просто поредната версия на старите романтично-трансцендентални фантазии — като каменни кръгове, НЛО-халюцинации и „необяснимите“ миражи на предишните поколения, копнеещи да намерят начин да се издигнат над скучната действителност. И да открият някакъв проход към света на отвъдното.

Сега обаче, изглежда, един от основателите на тази ера, легендарният професор Махарал, бе намерил пътя… макар че нещо в метода му го беше побъркало от страх.

Затова ли дубЙосил се нуждаеше от душата на Албърт Морис — за да му послужи за суров материал? Защото нищо в голем-технологията не ме плаши? Самодублирането винаги се е струвало на Албърт нещо съвсем естествено, като избора на удобна дреха от гардероба. По дяволите, вече дори не ми влияе цялата онази болка, причинявана ми от бруталната му машинария — някаква хитроумна модификация на стандартния тетраграматрон. Съзидателна машинария, която скоро ще накара милиардите припокриващи се копия на Постоянната ми вълна да се обединят в съвършен унисон, подобно на лазерен лъч, съединяващи се като сговорни бозони, вместо да бъдат независими/каращи се фермиони…

Каквото и да означава всичко това. Вече усещам, че процесът действа. Всъщност дори силно се изкушавам да престана да мисля и просто да се оставя ей така… да се отдам изцяло на простотата… в славната азостност на всичко това. Паметта и разумът ми се струват като пречки, опетняващи чистотата на Постоянната вълна, която се умножава отново и отново, изпълвайки непрекъснато разширяващия се съд.

Амфорум… форум…

За щастие, има и временни прекъсвания, когато жестоките, породени от машината енергии не ме/ни бъхтят й разтягат според плана, когато мисълта остава възможна… и дори засилена с особен фокус. Например точно сега чувствам как дубЙосил щъка някъде наблизо, усещам присъствието му по начини, които са отвъд способностите на обикновеното зрение и слух. Долавям силата на желанието му. Растящото му въодушевление и увереност, че е близко до целта на живота си.

Над всичко чувствам изгарящата му концентрация, подсилена, от гениалността, която толкова често е съпроводена от Смерш-Фокслайтнеров синдром… толкова силна, че е в състояние да игнорира дъжда от пясък, падащ от тавана на пещерата всеки път, когато каменните стени потреперват от някоя далечна експлозия, докато бойните големи си пробиват път все по-близо и по-близо до това подземно леговище.

Все още са твърде далеч от мен, за да дешифрирам душевните им хармонии. Възможно ли е те да са аз? Изкушавам се да си представя как истАлбърт, съпроводен от армия от себе си… и може би с цяла тайфа чудесни и гадни специални дубъли на Пал… си проправят път през тунела и идват да ме спасят.

Не. Забравих. Аз съм мъртъв. ДубЙосил казва, че ме е убил. Истинският, органичният Албърт е трябвало да умре, за да не бъде „котва“ на моя квантово-душевен статут на наблюдател на материалния свят… каквото и да означава това.

Призракът на Махарал все още се суети около последните подготовки и прави фина настройка на голямото махало, което бавно се люлее между моето червено и сиво черепно огледало и издига душевни вълни с всяко свое преминаване. Вълни, които звучат като най-ниския звук, който някога се е чувал — като гласа, чут от Мойсей на Синай…

Липсва ми подходящ технически речник, но не е трудно да си представя какво ще се случи, когато дубЙосил се покачи на платформата. Тези вълни ще поемат. Той смята да използва моето пречистено-усилено присъствие като носеща вълна, за да повиши своята собствена същност. Аз трябва да бъда похарчен по същия начин, както ракетата изгаря, свършва горивото си и бива изхвърлена, за да запрати скъпата сонда в черната бездна на космоса. Само че товарът, който трябва да изведа нагоре, е душата на Махарал… да я изстрелям към нещо като божественост.

Всичко има смисъл по един извратен начин, с изключение на едно объркващо нещо.

Не би ли трябвало досега да съм изгубил чувството си за идентичност? Според предсказанията на дубЙосил моето его ще бъде пометено от екстаза на усилването, който ще премахне всичко от личните задръжки и желания на Албърт Морис и ще остави само таланта му да дублира — дестилиран, уголемен, експоненциализиран. Най-чистата от всички ракети носители.

Това ли става в действителност? Его-Редукция? Хм… не го усещам така. Да, чувствам, че машината се опитва да го постигне. Но връзката със самия мен не се губи. Спомените на Албърт са непокътнати!

А и какви са онези отгласи, които продължавам да долавям? Музикално резониращи отгласи, който сякаш идват отвън? Йосил не спомена нищо за това… и нямам намерение да му го съобщавам.

Най-напред, защото ме пренебрегва, сякаш съм кръгла нула, коварно животно, талантливо в копирането, но незаслужаващо уважение.

Но има и още нещо.

На нас… на мен… вече започна да ни/ми харесва.