Дейвид Брин
Килн хора (67)

67. … и да се затъркаляш

… Франки чува трополене…

Както вървят пътуванията, това се оказа по-лошо дори от онзи ужасен преход по дъното на реката в понеделник вечерта. Повече се търкалях надолу, отколкото пълзях.

А и какво друго можех да направя, когато имах една-единствена ръка, разнебитена глава и туловище, което продължаваше да сипе парчетии при всяко следващо тупване или тежко падане? Разбира се, нямах обоняние. (Дори си спомнях концепцията съвсем смътно.) Но мазните изпарения от това тяло се виждаха лесно. Една от причините за цялото бързане бе желанието ми да стоя по-далеч от тях, защото имат лошото свойство да ускоряват разлагането — именно затова смиването обикновено става изведнъж, бързо и милосърдно.

Нямах подобен късмет. Май съм прекалено голям инат. Странна работа, но мутацията ми във франки ме бе направила повече Албърт от самия него!

Накрая, при това за моя голяма изненада, стъпалата свършиха и се озовах на същото място, където пътят се разклоняваше в три посоки. Преди половин час ли бях тук? Не съжалявах за решението си да се изкатеря нагоре по онова тъмно стълбище. Спирането на ракетната установка, пък било и само временно, бе най-голямото постижение в жалкия ми живот. Само че сега отново се изправих пред три избора.

Назад към входа на пещерата и вилата, където бих могъл да намеря сред развалините някой работещ телефон?

Напред, към сърцето на бърлогата на Махарал? Натам отиде пилотът на харлито — макар че вече се съмнявах, че това изобщо е Бета. Нямаше съмнение, че някъде там долу се вихри щур купон.

Но и двете алтернативи не важаха. Не бих могъл да измина повече от няколко метра. Единствената ми възможност лежеше от другата страна на коридора, към малката стаичка с домашната копирна машина, топла и заредена със свежи заготовки. Онова, което щях да опитам, беше против правилата. Могат дори да те одрусат, ако те спипат, макар че всеки го е правил веднъж-дваж. „В моето състояние сигурно ще създам някое лигавещо се чудовище.

Но пък не е нужно нещастното нещо да помни кой знае колко неща. Да излезе от пещта, да изтича нагоре и да размаже установката така, че да не може да се поправи. Лесна работа!“

Но всичко това бе под въпрос, докато не стигнех до мястото, където би трябвало да се намира главата на оригинала. „Как по дяволите успявам да направя всичко това?“

Ензимният ми часовник отброяваше последните си минути, кодовете на ракетите можеха да се реактивират всеки момент… и сега имах още една, причина да бързам. Усещах вибрации през очукания си корем, които ставаха все по-мощни с всяка секунда.

Разпознах някои от тях — мотори и колела.

А други ми напомняха на тропота на тичащи крака.