Дейвид Брин
Килн хора (34)

34. Подвеждания

… малкият червен бива дърпан насам-натам…

Трудно е, да се проникне в мислите на гений.

Обикновено това не е причина за тревога, тъй като е добре известно, че истинският блестящ талант има в повечето случаи положителна корелация с благоприличието — факт, на който разчитаме ние останалите, и то дори повече, отколкото си даваме сметка. Истинският свят не се мъти от луднали артисти, психясали генерали, мрачни писатели, вманиачени държавници, ненаситни магнати или побъркани учени като онези, които виждате по филмите.

От друга страна, изключенията придават на гения смесен образ в очите на обществото — жизнен, драматичен, до известна степен луд и малко опасен. Този образ прокарва романтичното виждане, популярно сред съмнителните типове, че за да си надарен, трябва да си и престъпник. Непоносим, за да те помнят. Арогантен, За да те приемат сериозно.

Йосил Махарал сигурно бе прекалил с гледането на долнопробни филми на младини, тъй като изцяло подхождаше на клишето. Сам в тайната си крепост, без никой, пред когото да отговаря — нито дори пред истинския си аз — той може да изиграе ролята на побъркан учен докрай. Нещо по-лошо мисли си, че нещо в мен ще му даде ключа за решаването на загадката — единственият му шанс за вечен живот.

Затворен в лабораторията му, безпомощно окован във вериги, започвам да усещам широко известния рефлекс на сьомгата. Познатия зов, който чуват повечето висококачествени големи в края на дългия ден. Подтикът да бързаш към къщи за прехвърляне, само че този път многократно усилен от странната машина.

Винаги съм можел да го преодолея, когато се е налагало. Но този път рефлексът е силен. Изпитвам толкова болезнена нужда, че дърпам веригите, които ме държат неподвижен, без да ме е грижа, че ще повредя вързаните си крайници. Древните инстинкти, наследени от милиони години, ми казват да пазя тялото, което нося. Но зовът е по-силен. Той казва, че това тяло не е по-важно от евтиния комплект хартиени дрехи. Онова, което има значение, са спомените.

Не. Не спомените. Нещо по-важно. А именно…

Не познавам научната терминология. Единственото, което зная точно в момента, е страстното желание. Да се върна. Да вляза отново в истинския си мозък.

Мозък, който, вече не съществува според дубЙосил, който неотдавна ме информира, че истинското тяло на Албърт Морис — тялото, което е излязло от майка ми преди повече от двадесет хиляди дни — е разкъсано на парчета късно във вторник. Заедно с дома и градината ми. Заедно с бележниците от училище и униформата от скаутския клуб. Заедно със спортните награди и магистърската теза, която все смятах да седна и да довърша… Заедно със сувенирите от повече от стоте разрешени от мен случая, в които бях разкрил лошите и бях пратил най-лошите от тях на лечение или в затвора.

Заедно с белега от куршум на лявото ми рамо — Клара го галеше, докато се любехме, и понякога дори оставяше следи от зъбите си по него — те постепенно изчезваха от еластичната ми плът. Плът, която вече не съществува. Така ми казаха.

Не мога да проверя по никакъв начин дали Махарал ми е казал истината. Но каква му е ползата да лъже един безпомощен пленник?

По дяволите. Бях хвърлил много усилия в онази градина. Сладките кайсии щяха да узреят следващата седмица.

Добре, успявам да се разсея по този начин от безполезния разговор със самия себе си. Има начин да отвърна на удара. Но колко дълго мога да издържа преди засиленият рефлекс да ме разкъса на части?

Още по-лошото е, че големът Махарал също говори. Непрекъснато бърбори, докато работи нещо на конзолата си. Може би го прави за собствените си нерви. Или като част от дяволския си план да скъса моите.

— … така че всичко е започнало десетилетия преди Джефти Анонас да открие Постоянната вълна. Двама души на име Нюберг и Д’Аквили открили вариации в невралните функции на човека с помощта на примитивни прожекционни машини. Най-много се заинтересували от промените във вестибуларния апарат в горната задна част на мозъка по време на медитации и молитва. Открили, че спиритуалните адепти — от будистките монаси до екзалтираните евангелисти — очевидно са се научили как да потискат дейността в тази неврална зона, чиято функция е да комбинира в едно данните от сензорите и да създаде ясна представа къде свършваш ти и къде започва останалият свят. Онова, което били успели да правят вярващите, било да елиминират представата за граница между тях самите и света. Един от ефектите — усещането за космическо единство или единение с вселената — се съпровождал с отделяне на ендорфин и други доставящи удоволствие химикали, които засилвали желанието да се връщаш отново и отново в това състояние. С други думи, молитвите и медитацията предизвиквали психохимично пристрастяване към стремежа за святост и единение с Бог!… Междувременно други изследователи търсели седалището на съзнанието, или въображаемото място, където смятаме, че съществуват нашите същности. Западняците обикновено смятат, че то е между очите и гледа през тях, подобно на някакъв малък хомункулус-аз, който язди вътре в главата. Но някои незападни племена са си представяли нещата по друг начин — вярвали са, че истинските ни същности обитават гърдите ни, някъде в района на биещото сърце. Експериментите показали, че хората могат да бъдат убедени да преместят това чувство за местоположение на същността — или душата. Можеш дори да се научиш да си я представяш извън тялото ти. Яхнала някакъв предмет… дори и кукла, направена от глина!

Насред дърдоренето си професорът от време на време спира и ми се усмихва.

— Помисли си само за въодушевлението, Албърт! Отначало тези следи нямали никакви очевидни връзки помежду си. Но не след дълго надарените с по-дръзко въображение започнали да схващат с какво са се захванали! Парчета от огромен пъзел. След това вход към свят, толкова огромен, колкото великата вселена на физиката… и също толкова пълен с възможности.

Безпомощно гледам как завърта някакъв голям кръгъл диск още веднъж. Машината над мен изревава и праща още един лъч в малката ми червено-оранжева глава. Успявам да сподавя стона си и да не му дам повод за още едно удоволствие. За да се разсея, продължавам този коментар… въпреки че нямам записващо устройство и думите са безполезни, потъващи в ентропията в мига, в който ги измислям.

Това няма нищо общо с въпроса. Продължавам да си заповядвам да намеря стил на поведение и да се придържам към него! Благороден съвет, даден на безпомощен затворник много отдавна от човек, преживял много по-жестоки мъчения от онези, за който Махарал изобщо може да си помисли. Съвет, който ми помага в момента, докато…

Друг лъч пробожда главата ми! Гърбът ми се извива в спазми. Гърча се и се разкъсвам от необходимостта да се върна.

Но къде да се върна? И защо ми причинява това?

Внезапно забелязвам нещо през стъклената стена, която разделя лабораторията на Йосил. От другата страна виждам сивАлбърт. Дубълът, който бе заловен в имението на Каолин във вторник. Онзи, който е бил доведен тук, възстановен и използван като образец, за да бъда направен аз.

Всеки път, когато тялото ми се извива, същото прави и неговото!

Дали Махарал ни причинява едно и също нещо едновременно? При сивия не виждам голяма машина като тази, прицелена в мен.

Това означава, че се случва нещо друго. Онзи дубъл по някакъв начин усеща същото, което усещам и аз! Той… агрх!

Това беше лошо. Стискам зъби толкова силно, че щях да ги счупя, ако бях истински.

Трябва да говоря. Веднага след следващия удар.

— Дис… дис… дис…

— Какво, Албърт? Опитваш се да кажеш нещо ли?

Дубълът на Йосил се навежда над мен и ме гледа с фалшиво съчувствие.

— Хайде, Албърт. Можеш да го направиш!

— Дис… тан… Дистанционно! Т-ти с-с-се опит-т-ваш да…

— Да направя дистанционно впечатване? — Похитителят ми се засмива. — Винаги казваш едно и също. Не, стари приятелю. Няма нищо по-досадно от тази стара мечта. Онова, което се опитвам да постигна, е много по-амбициозно. Фазово синхронизиране на псевдоквантумни душевни състояния на две свързани, но пространствено разделени постоянни вълни. Използване на дълбоката обвързаност на твоя Споделен наблюдателен унификационен локус. Това говори ли ти нещо?

Треперя.

— С-с-споде-делен наб-б-лю…

— Говорихме вече за това. Фактът, че всеки човек създава вселената, като действа в ролята на наблюдател, за огъването на вероятностите и… о, няма значение. Да кажем просто, че всички копия на Постоянната вълна остават свързани с оригиналната версия. Дори и твоята, Албърт, макар че оставяш на големите си забележителна свобода на действие. Искам да използвам тази връзка! По ирония това изисква прекъсването на първоначалната връзка, а единственият начин, по който тя може да бъде прекъсната… е с елиминирането на образеца-прототип.

— Уб-бил с-си…

— Истинския Албърт Морис с помощта на открадната ракета? Разбира се. Вече не го ли изяснихме?

— Себе си. Убил си себе си!

Този път сивият голем пред мен трепва.

— Ами… да, това също. И хич не беше лесно, повярвай ми. Но имах причини.

— П-причини ли?

— Трябваше да действам бързо. Преди да разбера напълно какво смятам да направя. Дори и така, за малко щях да се размина със себе си, докато карах по онази пустинна магистрала.

Става ми все по-трудно да говоря… да изплювам дори отделните думи… особено когато всеки път ме посреща поредният сарказъм. Безмилостните удари на машината, дърпаща рязко струните на Постоянната ми вълна… ме кара да крещя от желание да избягам… или да се върна за прехвърляне… в мозъка, който вече не съществува.

Добре, мисли! Да предположим, че истинския ми аз го няма. Ами сивият в другото отделение? Мога ли да прехвърля тази душа в него! Без апарат за прехвърляне е все едно да се опиташ да се прехвърлиш на Луната.

Освен ако…

… освен ако Махарал не очаква да се случи нещо друго. Нещо… о-ох!… необичайно.

Възможно… възможно ли е от мен да се очаква да пратя нещо… някаква част от мен… през помещението и през онова стъкло до сивия, без дебелите криокабели или останалите обичайни средства, които се свързват при прехвърлянето?

Усещам как следващият удар набира сила.

Мамка му, ще боли…