Дейвид Брин
Килн хора (21)

21. Двуличие

… в сряда първият сив от вторник протестира срещу несправедливостите в живота…

Първата ми мисъл, когато идвам на себе си, не е за тясната тръба, в която са ме затворили. Бил съм издебван от засада, хващан в капан, затварян в кутии и опакован толкова много пъти, че вече почти не обръщам внимание. Не, първата ми мисъл е: „Не би трябвало да спя“. В края на краищата аз съм дубъл. Когато ензимният ти часовник тиктака непрекъснато, няма време за фриволности.

След това нахлуват спомените…

 

Бързам покрай разнебитена ограда в старомоден крайградски анклав, построен за прислужниците на Енеас Каолин. Чудя се — накъде бърза призракът на Махарал? Защо последният голем на изобретателя се мъчи да избяга, вместо да помогне за изясняването на убийството на създателя си?

Бързам да прехвърля оградата, само за да открия…

ДубМахарал! Сивият стои срещу мен, усмихва се, вдигнал някакво оръжие…

 

Споменът е стряскащ. Нещо по-лошо — имам странното усещане, че оттогава е минало доста време. Часове. Повече, отколкото мога да си позволя.

Добре че плащам допълнително за оборудване на сивите си с блокиране на фобиите. В противен случай сега щях да съм изпаднал в истерия, напъхан в някакъв тесен цилиндър, потопен в някаква мазна поддържаща течност. Добре, Албърт… дубАлбърт… стига си блъскал стените. Никога няма да се измъкнеш оттук със сила. Съсредоточи се!

Спомням си как бързах да настигна призрака на Махарал, прехвърлих оградата и видях, че жертвата ми се е обърнала срещу мен, насочила някакъв газов пистолет в лицето ми. Направих лъжливо движение настрани с надеждата, че свежите ми рефлекси ще са по-бързи от старото му цял ден тяло.

„Явно не съм успял.“

 

 

Колко време съм бил изключен? Пращам запитване към идентификационния имплант и отговорът е остра болка — някой сигурно го е измъкнал от веждата ми. Пулсиращата дупка хлътва, когато прокарвам пръст, за да напипам раната.

В страни със строги закони махането на импланта автоматично убива дубъла. В ТЕЗ старите предпазни мерки се отшумели, тъй като той е просто един евтин транспондер и информационен чип. Мога да съществувам и без него. Но на архито ми няма да му е лесно да открие изгубената си собственост — точно затова бандитите махат идентификаторите.

Дали са се сетили да махнат и другите ми импланти? Зная, че автоматичното записващо устройство продължава да работи. Доколкото разбирам, този разказ може да се окаже безполезен и думите ще потънат в ентропията, също като мислите ми. Но не мога да прекъсна диктовката. Тя е заложена в мен и ще работи, докато този жалък глинен мозък не се разпадне.

 

 

Момент. Повечето поддържащи резервоари са снабдени с малки прозорчета, за да могат собствениците им да видят придобивките си. Пред очите ми има единствено плътен метал, но отнякъде идва светлина.

Зад мен. Притискам дланите си до вътрешната стена на резервоара и бавно се завъртам… ето го. През дебелото стъкло виждам стая, напомняща лабораторията на някакъв побъркан учен.

Моят цилиндър не е единственият. Няколко десетки подобни резервоара са сбутани как да е покрай неравните каменни стени. Зад тях виждам фризери за заготовки, няколко впечатващи устройства и пещи за новите дубликати. Всяко устройство носи една и съща емблема — буквите „У“ и „П“, всяка оградена в отделен кръг. Поставени една до друга, буквите се сливат в нещо като символ на безкрайността. По целия свят това лого е символ на гарантирано качество. Оригинален артикул. Кашер.

Възможно ли е да се намирам в бляскавата централа на „Универсални пещи“? Нещо в грубите каменни стени ми казва „не“. Широколентови свръхпроводящи кабели лежат небрежно разхвърляни между работните скамейки. Прашните лавици подсказват, че от службата за почистване не пращат нашарените си на ивици големи тук. Където и да се намира това „тук“.

„Като начало ще предположа, че преданият доктор Махарал е отмъквал канцеларски материали, при това в доста сериозни количества, преди смъртта си.“

Освен обичайното оборудване за дублиране виждам и няколко други машини, които ми изглеждат непознати. Имат вида на изложени на показ прототипове. Редица от контейнери под налягане и дюзи съскат и пускат многоцветни пари.

Една плоча се плъзва настрани и облаците пари се разпръсват пред гола фигура, лежаща на мека платформа — с онзи свеж вид на недопечено тесто, който имаш винаги, когато излезеш от затоплящата вана. Прилича на трупа на Йосил Махарал, който бях видял в имението на Каолин, но е без нито едно косъмче и в металически сив цвят, изпъстрен с мъждукащи червеникави полутонове.

Внезапно трепване и вдишване. Създанието започва да поема въздух, за да захрани каталитичните клетки. Очите се отварят — тъмни, лишени от зеници. Обръщат се към мен, сякаш усещат погледа ми.

В тях има студенина. Ледена, но без агония. Стига, разбира се, изобщо да можеш да разчетеш нещо в погледа на един дубъл.

Големът сяда, спуска крака на пода и тръгва към мен. Куца. Същата походка, която бях видял. Но това копие е друго. Трябва да е друго. Този дубъл е нов. Значи походката има някакво друго обяснение. Може би навик.

Нов ли? Как е възможно да е нов? Махарал е мъртъв! Вече няма образец, от който да се копира. Няма душа, която да се отпечата в глината. Освен ако не е имал няколко резервни впечатани заготовки, оставени във фризера. Но пък машината, от която излезе това създание, не прилича на пещите и хладилниците, които съм виждал.

Още преди да проговори започвам да се питам — а дали не съм свидетел на някакво технологично чудо? Епохално научно откритие? Проектът „Зороастър“?

Все още съвсем гол, дубМахарал се взира през малкия прозорец на контейнера ми, сякаш оглежда някаква ценна придобивка.

— Добре се справяш, доколкото виждам. — Думите влизат през малка мембрана, която кара гъстата мазна течност около мен да вибрира. — Надявам се, че се чувстваш удобно, Албърт.

Как да отговоря? Безпомощно свивам рамене.

— Има говорителна тръба под прозореца — обяснява ми големът.

Поглеждам надолу, опипвам с ръка и я откривам. Гъвкав маркуч с маска, прилягаща над носа и устата. Щом я слагам, започва изпомпването и в устата ми нахлува вода, след това въздух — предизвикват спазматични пристъпи на кашлица. Въпреки това е облекчение да дишам отново. Колко ли време съм прекарал така?

Но това също така означава, че ензимният часовник започва да тиктака отново.

— Така значи… — Отново кашлям. — Значи другият сив те е извадил от хладилника и ти е казал кой съм преди да му изтече срокът. Голяма работа.

Дубликатът се ухилва.

— Няма нужда да ми се казва. Аз съм същият сив. Онзи, който разговаря с архетипа ти във вторник сутринта. Същият, който стоеше до собственото ми тяло. Същият „призрак“, който те застреля във вторник следобед.

Как е възможно това? После си спомням странно изглеждащата машина. Поглеждам към петната, които проблясват под кожата, вместо тя да свети като нова… Мисля, че разбирам.

— Дубъл-регенерация. За това ли става дума? — След кратка пауза добавям: — И „Универсални пещи“ иска да скрие откритието ти, за да запази размера на продажбите.

Усмивката на дубМахарал се втвърдява.

— Добро предположение. Но ако ставаше дума само за това, щеше да има колапс. Икономически трусове. Но нищо, с което обществото да не е в състояние да се справи.

Мисля усилено и се мъча да разбера за какво намеква.

Нещо по-сериозно от икономически колапс?

— Колко… колко време може един дубъл да събира нови спомени, докато не стане невъзможно да ги прехвърли?

Похитителят ми кимва.

— Отговорът зависи от първоначално впечатаната личност. Но си на прав път. След време душевното поле на голема започва да се изкривява и се превръща в нещо друго.

— В нова личност — промърморвам аз. — Сума ти народ може да се разтревожи от подобна възможност.

ДубМахарал ме наблюдава, сякаш преценява реакциите ми. Но за какво?

Обмислям сегашното си положение и съм учуден от спокойствието, с което приемам всичко.

— Сложил си нещо в поддържащата течност. Седатив?

— Слабо успокоително. Двамата с теб имаме да вършим работа. Не е в твоя полза да се вълнуваш прекалено. Когато си превъзбуден, имаш склонност да постъпваш непредвидимо.

Хм. Клара твърди абсолютно същото. Мога да го приема от нея, но не и от този палячо. Седатив или не, ще се „превъзбуждам“, когато си искам, по дяволите.

— Говориш, сякаш сме се срещали и преди.

— О, да. Не че би се сетил. Първият път, когато се срещнахме, беше много отдавна и не в тази лаборатория. А за всички останали пъти… нямам спомени.

Как да реагирам на подобна новина, освен да зяпна? Това означава, че аз не съм първият Албърт Морис, отвлечен от Махарал. Трябва да е свил и няколко други копия — някои от онези, мистериозно изчезнали през годините — и ги е изхвърлил на боклука, когато е приключил с тях…

… но какво е приключвал? Не ми се вярва обичайните перверзни да са в негов стил.

Рискувах да изкажа предположение.

— Експерименти. Крадял си дубълите ми и си експериментирал с тях. Но защо? Защо точно аз?

Очите на Махарал са като стъклени. В тях мога да видя отражението на собственото си лице.

— Поради много причини. Една от тях е професията ти. Най-редовно губиш висококачествени големи, без да се тревожиш особено много за тях. Щом работата ти върви, лошите са хванати и клиентът си плаща, отписваш няколкото необясними загуби като част от работата. Дори не докладваш за тях на застрахователите си.

— Но…

— Разбира се, това не е единствената причина.

Казва го с тона на някой, който знае какво ще кажа и е уморен от непрекъснатите повтаряния, сякаш му се е налагало отново и отново да ми обяснява едно и също. От това ме втриса.

Мълчанието продължава. Може би чака? Изпитва ме? Може би трябва да се досетя за нещо само от данните, които са изложени пред мен?

Първоначалното почервеняване от изпичането е отминало. Той стои пред мен в обикновен сив тон и изглежда умерено свеж… но не напълно. Някои от подкожните петна не са изчезнали. Какъвто и процес да е бил използван за възстановяването на elan vital, той е неравномерен. Несъвършен, като филмова звезда, подложена на поредната си пластична операция. Отдолу си личат следите от необратими износвания и повреди.

— Трябва… да има ограничение. Ограничение в броя на възстановяване на клетките.

Той кимва.

— Винаги е било грешно да се търси спасение само чрез грижи за тялото. Това са знаели дори и древните, по времето, когато човешкият дух е имал един-единствен дом.

Дори те са разбирали, че вечността се постига не чрез тялото, а чрез душата.

Независимо от проповедническия тон разбирам, че влага в думите си колкото духовен, толкова и технологичен смисъл.

— Чрез душата… Искаш да кажеш, от едно тяло в друго. — Примигнах. — От оригинал към тяло, различно от оригинала ли?

Той съкрушено отпуска рамене.

— Значи си направил друго откритие. Много по-значимо от продължаването на срока на годност на голема.

— Продължавай — казва той.

Думите с неохота напускат устата ми.

— Ти… ти мислиш, че можеш да продължиш да съществуваш безкрайно, без реалния си аз.

На стоманеносивото лице се появява доволната усмивка на учител, радващ се на правилната догадка на любимия си ученик. И същевременно тя е смразяващо жестока.

— Реалността е въпрос на гледна точка.

Аз съм истинският Йосил Махарал.