Дейвид Брин
Килн хора (41)

41. О, не, господин Ръце!

… смес от червено и сиво…

— Знаеш ли, Албърт, че първите форми на живот може би са били от глина?

Проклетият призрак на Йосил не престава да говори. Дрънка, докато мъченията, причинени от неговото разтягащо душата устройство, стават все по-жестоки и по-жестоки. Отчаяно горя от желание да смажа сивото му привидение. Да прогоня неестественото му витаене. Да го пратя да се съедини със създателя си, когото бе предал и убил само преди дни.

Разбира се, той иска точно това — гнева ми! За да ми даде точка, върху която да се фокусирам. Болката ще е центърът, около който да се въртя, докато всичко останало се руши.

— Един шотландец изказал тази идея преди по-малко от век. И тя наистина е много умна.

По онова време биолозите били съгласни, че богатият бульон от органични съединения трябва да се е формирал на Земята почти веднага щом планетата се е охладила достатъчно, за да има океани. Но какво станало после? Как всички онези свободно носещи се аминокиселини и други подобни се организирали в стабилни, самокопиращи се единици? Клетките, съдържащи ДНК и средствата за делене не се появяват просто така! Нещо трябва да им е дало начално ускорение!

Това нещо може да са били огромните пластове полупропусклива глина, простиращи се по дъната на океаните и предлагащи огромни райони от разнообразни повърхности, защитаващи струпванията на молекули. Осигуряващи образци за първите организми. И поставили някои от тях на пътя към величието.

Сивият призрак на Махарал се излъчва и се удря по гърдите.

— И пътят ще завърши обиколката си, когато се върнем към оригиналната си форма! Не органични същества, а скулптирани от минералната плът на самата Майка Земя! Не го ли намираш за интересно?

Единственото, което ме интересува, е как да се измъкна оттук — особено когато машината праща следващата вълна натиск по гръбнака ми, кара ме да се извивам в ремъците и да искам да впия ръцете си около врата на Йосил. Ще му смеля безсмъртните кокали толкова добре, че никой от атомите в тях да не успее да намери съседа си!

От някъде недалеч… по-близо от недалеч… идва резонантен отговор.

„Точно така, братко.“

Гласът не е плод на фантазията ми. Зная, че това е малкият оранжево-червен голем, когото Махарал впечата от мен преди няколко часа. Мислите му текат към мен на приливи и отливи, сливайки се с моите. Това трябва да е част от сложния експеримент на дубЙосил и той изглежда страшно доволен. Сега, след установяването на връзката, следващата фаза е тест на паметта. Добре ли си спомням нещата, които „аз“ никога не съм научавал?

С плавен жест той праща към мен стотина мехура. Те се реят пред очите ми и изобразяват всичко — от лунни пейзажи до най-новата робохокей игра. Погледът ми пробягва против волята ми през картините, спира се на онези, които ми изглеждат познати. Мехурите заискряват, когато разпозная съдържанието им…

… гръцка урна за вино от времето на Перикъл…

… пищна фигурка на Венера от палеолита…

… теракотена статуя в цял ръст на древен китайски войник, подарена на Йосил от благодарния Син на небето за работата му при разкопките в Ксиан…

Не само че разпознавам образите, но и си спомням, че Махарал ми ги е показал в частния си музей. Малкият червен по някакъв начин ме захранва със спомени без помощта на сифтера и дебелите криокабели! Ние си прехвърляме един на друг, и в двете посоки, независимо че сме разделени от двадесет метра и дебела стъклена стена.

Значи това не е просто желание за създаване на копие от копието. Не е поредният индустриален процес в „Универсални пещи“. Махарал се опитва да постигне нещо друго — нещо по-голямо!

Сивият призрак възбудено и радостно дърдори над резултатите от теста. За известно време те му доставят повече удоволствие дори и от лекциите му по еволюционна глинистика. Стискам очи и се мъча с всички сили да изключа гласа му. Да потуша раздразнението и гнева! Той очевидно иска да бъда полудял от омраза — емоционално състояние, което лесно се поддава на моделиране и контрол. Толкова, чисто, че да е способно да пробие границите на единствения съсъд. На единственото тяло.

Трябва да се съпротивлявам. Но за мен е много трудно да не мразя. През няколко минути отвратителната му машина остъргва псевдоневралните ми центрове, пробожда с агонизираща болка изкуственото ми тяло, провокирайки рефлекса на сьомгата — страстното желание да си вървя вкъщи. Да се върна. При Оригинала си. Оригинала, който той унищожи с ракета във вторник, около полунощ.

Така бе казал на малкия червен. Че ме е убил. За да успее да проведе експеримента си, той е отстранил „котвата“ с надеждата, че вместо към нея двете копия ще се стремят едно към друго.

Разбирам го. Целта му е да накара една Постоянна вълна да отеква през открито пространство. Постижение е, няма съмнение. Като да накараш един електрон да заема цяла стая с едно-единствено, изумително квантово състояние. Но защо? Каква е целта?

Не може да се стреми към Нобелова награда. Не и след като се е самоубил и е извършил убийство, за да достигне целта си. Дали е достатъчно луд, за да смята, че може да пази тайната безкрайно? Тайните в наши дни са като снежинка — редки и трудни за запазване.

Залогът трябва да е по-голям. Нещо, което смята да използва на практика. При това скоро.

Усещам съгласието на малкия червен — другата моя половина. С всяко пулсиране на голямата машина се чувстваме по-близко един до друг. Като една личност, съединена отново. И все пак…

… и все пак има и нещо друго. Нещо извън нас. Нещо, едновременно познато и чуждо. Продължавам да долавям нещо, което прилича на ехо… на проблясващи слънчеви отражения в далечни басейни. Дали те също са част от плана на дубЙосил?

Може би не.

Това ми дава малко надежда.

— Много добре, Албърт — тананика си побърканият сив, докато гледа някакви разпечатки. — Профилите ти на наблюдател са чудесни, приятелю!

Навежда се над мен да ме погледне в очите.

— Повтарял съм този експеримент безброй пъти, Албърт, в опит да създам самоподдържащ се душевен резонанс между два почти идентични дубъла. Но от собствените ми копия никога нищо не се получаваше — нали разбираш, полето На егото е пропукано. Прекалена липса на доверие в себе си. Страхувам се, че съм го наследил. Често върви свързано с гениалността.

— Дори и когато го казваш за самия себе си — Отговарям аз. Но Йосил не обръща внимание на хапливата забележка.

— Моите собствени големи никога не го правят. На първо място ми трябваше някой, който копира чисто. Затова още преди години започнах да отвличам дубълите ти. Но не беше никак лесно, особено в началото. На няколко пъти почти да се разкрия и трябваше да унищожавам твоите сиви, вместо да ги оставя да се махнат. Ти ме принуди да изуча цял нов комплект ловки умения, Албърт. Но най-накрая бяхме готови да се заемем със сериозната работа.

— И напредваме много успешно, нали?

Той ме потупва по бузата и съм принуден да удвоя усилията си да не давам воля на гнева си.

— Разбира се, ти не си спомняш, Албърт. Но в ръцете ми ти опозна нова духовна територия. Очевидно на нас двамата ни е писано заедно да правим историята.

— И тогава достигнахме до пречката! — възкликна той. — Ефектът на наблюдателя, нали помниш? Твоят оригинал продължаваше да влияе на душевното поле, да те държи закотвен към тази плоскост на реалността, намесваше се всеки път, когато се опитвах да издигна двойния резонанс на ново ниво. Най-сетне разбрах какво трябва да направя, за да реша проблема. Трябваше да елиминирам органичния Албърт Морис!

ДубЙосил със съжаление клати глава.

— Само че открих, че не съм в състояние да го направя. Не и докато собственият ми органичен мозък е обременен с прекалено много спирачки — съвест, състрадание, етични принципи, наред с мекушавите страхове да не бъда хванат. Мразех се за това! Да стоя с възможно решение и средства, но без воля да довърша работата!

— Моите… искрени съболезнования за проблема ти.

— Благодаря. Но дори това не бе най-лошото. Не след дълго моят партньор и приятел Енеас Каолин започна да ме подлага на натиск. Да настоява за резултати. Да ме заплашва. Да подклажда естествената ми склонност към параноя и песимизъм. И само не ми казвай, че разбирането, и приемането на тези чувства е в състояние да ги премахне! Логично или не, те направо те изяждат отвътре. Започнах да сънувам, Морис. Сънища за възможен начин да заобиколя дилемата си. Сънища за смъртта и възкресението. Те едновременно ме плашеха и вълнуваха! Питах се — какво се опитва да ми каже подсъзнанието ми? И тогава, миналата неделя, внезапно разбрах какво означават сънищата ми. Осени ме, докато впечатвах ново копие… това копие, Албърт. — ДубЙосил се удря отново в гърдите. — В един миг всичко ми стана ясно, видях цялата картина в пълния й блясък и знаех какво трябва да се направи.

Успявам да изръмжа:

— ИстЙосил я е видял също. В същия миг, обзалагам се.

Сивият се смее.

— О, точно така, Албърт. И това сигурно го е ужасило, защото след това поддържаше дистанция и отбягваше това копие. Дори докато работехме заедно тук, в лабораторията. Не след дълго измисли някакъв предлог да се качи горе до вилата. Но аз знаех какво е намислил. Как бих могъл да не зная? Усещах, че създателят ми се готви да избяга.

Обертон на изумление минава през Постоянната вълна и болезнено вибрира между мен и малкия червен. Въпреки че аз/ние усещахме нещо подобно… да го чуеш, изказано на глас, беше невероятно странно.

Горкият обречен истЙосил! Едно е да виждаш смъртта да идва към теб в образа на собственото ти творение. Част от епичната традиция на човечеството е, в края на краищата, Едип и баща му. Барон Франкенщайн и неговото чудовище. Уилям Хенри Гейтс и Уиндоус ’09.

Но съвсем друго е да разбираш, че убиецът ти ще бъде твоят собствен „аз“. Същество, което има всеки твой спомен, разбира всеки твой мотив и се съгласява с теб почти във всичко. При което и най-малката вибрация на Постоянната вълна е идентична с твоята!

И все пак в глината е било отприщено нещо, което никога не би се проявило напълно в плътта. Нещо безмилостно, на ниво, което не бих могъл да си представя.

— Ти… си напълно луд… — задъхвам се. — Трябва ти… помощ.

В отговор сивият призрак кимва, почти приветливо.

— Да. Звучи правдиво. Поне според социалните стандарти. Само резултатите биха могли евентуално да оправдаят крайните стъпки, които предприех. Виж какво ще ти кажа, Албърт. Ако експериментът ми се провали, ще се предам за принудително лечение. Справедливо ли ти се вижда?

Той се смее.

— А дотогава да се придържаме към предположението, че зная какво правя, какво ще кажеш?

Преди да успея да му отговоря, един особено силен импулс от душеразтягащата му машина ме хвърля в гърчове и гръбнакът ми се извива от болка.

През цялото това време една част от мен остава спокойна и бдителна. Мога да видя как дубЙосил подготвя следващата фаза от експеримента си. Първо избутва настрана стъклената преграда, разделяща лабораторията, и поставя на нейно място някаква висяща платформа, окачена на кабели за тавана. Внимателно я центрира по средата между мен и другото ми его, малкия червен. Тя се люлее напред-назад като махало, разполовявайки помещението.

След няколко секунди треперенето от последния импулс на машината отшумява достатъчно, за да мога да произнеса въпроса, който напира най-силно в съзнанието ми.

— Как… какво… всъщност… се опитваш… да постигнеш?

Едва след като е напълно доволен от разположението на люлеещата се платформа, големът-ренегат се обръща отново към мен. Този път изражението му е замислено, гласът му звучи почти искрено. Дори омаяно.

— Какво се опитвам да постигна ли, Албърт? Защо, та моята цел е очевидна. Да завърша работата на живота си. Целта ми е да открия съвършената копирна машина.