Дейвид Брин
Килн хора (40)

40. Приятел в тестото

… истАлбърт намира връзка…

Има нещо чаровно и старомодно в електронния свят на „изкуствения интелект“ и компютърно генерираните образи.

Наистина, моето поколение има склонност да гледа отвисоко на античните хакери и киберстарчета, мнозина от които все още се държат здраво за напразната си мечта в дигиталната трансцендентност — паметната мечта за свръхинтелигентни машини, свалени индивидуалности и виртуални светове, по-истински от реалността. Това вече се е превърнало във виц.

Още по-лошо — превърнало се е в поредното хоби.

И все пак си признавам, че на мен ми харесва. Обичам да обикалям старите уебстраници и да търся скрити инфо-съкровища. Да се пързалям от една камера на друга. Да създавам малки микроаватари, които да ровят в бази данни, толкова дебели и разхвърляни от трупаните повече от век пластове гигабайти, че трябва да оборудваш софтуерните си емисари с кирки и миньорски каски. Почти винаги се налага да определиш абсолютно точно какво ти трябва, за да могат да намерят нещо ценно.

Все пак дълбаенето и упоритостта могат да те възнаградят със скъпоценни камъни. Като например фактът, че Йосил Махарал е служил като високоплатен консултант на Додекаедъра.

Нищо чудно — той се ползваше с реномето на един от най-големите експерти по солистика, известен с оригиналния си начин на мислене. Естествено, висшите военни — а може би дори президентът в Стъкления дом — би трябвало да се консултират с Махарал, за да разберат какъв ще бъде следващият етап. Да преценят какви нови технологии биха могли да се намират в ръцете на потенциалните врагове. Той също така е бил и главен инспектор и съветник, когато са планирали създаването на гигантската резервна армия от бойни големи под „Джеси Хелмс“.

Научих това от инфопортала, към който ни водеше дубълът на Чен преди Риту да изчезне и да ми се наложи да видя сметката на малката маймуна, събираща входна такса. Нещата изглеждаха не толкова приятни, без компания, но затова пък самотата ми позволи да се съсредоточа.

Явно бяха дали на Махарал пълен картбланш, разбрах, докато мърдах пръсти и ръце под ултрасигурния правителствен чадор. Няколко инфомехура се уголемяваха и намаляваха, реагирайки на погледа ми. Единият показваше карта на района с базата и нейните сгради за тренировки, почивка и впечатване, ведно с издигащите се наблизо четиризвездни хотели, обслужващи жадните за зрелища запалянковци. На известно разстояние на югозапад, зад голямото укрепление, се простираше самото бойно поле, на което националните отбори се биеха за слава и за уреждането на спорове, без да е необходимо да се пролива кръв. В район, издълбан от кратери като Луната, едно парче от пустинята бе жертвано в името на спорта и за да спести войната на останалата част от планетата.

Поне това знаеше обществото.

Но сега бях в състояние също така да проследя лабиринта от тунели и пещери под базата, насочващи се в противоположната посока. Тайна крепост, създадена за огромна армия готови да изпълнят дълга си воини. Някои части бяха обозначени ясно. На други се обозначаваха само контурите и бяха скрити под по-дълбоки нива на секретност, изискващи пароли и идентификация, с които не разполагах. Нито пък ми пукаше за тях. Въпросите на националната сигурност не ме интересуваха. Онова, което приковаваше вниманието ми, бе фактът, че мрежата от изкуствени пещери се простира доста на изток, отвъд формалната военна зона, дълбоко под държавна и частна земя.

Към Урака Меса — мястото, към което се бяхме запътили двамата с Риту, когато тръгнахме във вторник през нощта.

Съвпадение? Вече бях започнал да подозирам, че Йосил Махарал е избрал мястото на своята „барака за почивки“ с голямо внимание и преди много години.

Спазмите в стомаха ми ме накараха да махна чадора и да превключа на старомодните монитори, за да мога да се храня и пия, докато работя. За щастие, тази част от пещерата бе също така и правителствен анклав — убежище, отделено за висши правителствени дейци в случай на някакво ужасно бедствие. По рафтовете наоколо имаше огромни количества храна и други провизии. На пръв поглед консервите и пакетите изглеждаха недокосвани, но на някои места в задните редици имаше липси — сякаш някой бе отмъквал тайно парче по парче и след това грижливо бе пренареждал останалите отпред, за да прикрие кражбата си. Нахраних се обилно за първи път от два дни (парите от данъците ми бяха похарчени добре, доколкото виждах) и полях трапезата с двойна доза газиран „Течен сън“. Почувствах се много по-добре. Но все пак открих, че ми се иска да съм черен вместо органично кафяв. Концентрирам се много по-добре, когато съм абаносов.

— Наложи местоположението на планинската хижа на Йосил Махарал — наредих аз.

Веднага на екрана заблестя кехлибарена точка в края на виещ се път. Ако поисках по-голямо увеличение, компютърът щеше да използва последните въздушни изгледи на къщата, а нищо чудно да ми предложи и каталог на околната растителност и хлорофилните й профили. Вилата се намираше на няколко, километра извън най-източното отделение на подземната голем-база, разделена от настоящото ми местоположение от едно-единствено дълго плато.

Вече не вярвах на никакви съвпадения.

— Е, как мислиш, Ал? — промърморих на себе си. — Дали Махарал пътува всеки ден покрай това обрасло плато, за да слезе тук през главния вход? Не, това не е било в стила му. Тихо и потайно, без да остави никаква следа — това е доктор Йосил! Дори и задната врата би го изложила на риск да бъде открит всеки път, когато е идвал тук да краде правителствено продоволствие или модерни нещица за плана си… какъвто и да е той. По дяволите, та дори и някой военен почитател с воайорска камера би могъл да го засече.

„Не — продължих наум. — Ако професор Махарал се е промъквал в тази база, би изминал целия път скрито.“

Посочих с пръст към картата и наредих:

— Аватар, събери микросеизмичните данни за посочения субрегион. Използвай томографска корелация на Шулман-Ватанаби и потърси некартографирани, подземни коридори, свързващи това място с онова.

Военната разузнавателна програма, в която бях влязъл, си я биваше. Но въпреки това се запъна, неспособна или нежелаеща да се подчини:

— Детайлно сеизмично проучване на въпросния район е правено преди осем години. По това време не са съществували никакви подземни проходи на местата, които посочихте. Оттогава систематичната сеизмометрия в района бе ограничена до наблюдения за опити за проникване от неоторизирани лица. Не са били засечени никакви изкопни работи.

Така. Значи по времето на построяването на базата не е имало тайни тунели, както и никакви опити на външни лица да се промъкнат в нея. Може би не бях на прав път?

— Чакай малко. А имало ли е изкопни работи от базата навън?

Трябваше да перифразирам въпроса няколко пъти и да принудя аватара да провери записите на охранителната система за микротрусове и звукови вибрации в околните скални пластове.

— А районите на базата със сеизмична активност над нормалната?

— Няма необяснима активност, по-голяма от петнадесет процента над нормалната.

По дяволите. Толкова с тази идея. Лошо. А ми се струваше добра.

Канех се да се откажа… но в последния момент реших да продължа по същия курс още мъничко.

— Покажи ми всички места с най-висока активност и приемливи обяснения.

Картата на подземното съоръжение и района около него разцъфна с припокриващи се една друга разноцветни ивици, показващи върховите нива на звукова и сеизмична активност през последните няколко години.

— Ето там — посочих аз. Районът по периметъра се уголеми към мен, ограден от ореол в червено и оранжево. Обяснението беше приложено (подпечатано и със съответната дата) и обясняваше, че е била наредена текуща програма за сондиране с цел взимане на проби за определяне на качеството на подземните води.

Проверката в отдела за защита на околната среда на базата обаче не показа никакви данни от тези проби! И още нещо — въпросният район се оказа максимално приближен до Урака Меса.

Бинго.

„Така значи, Риту. Татко ти е хакнал военна охранителна система и е подправил обяснение за сеизмична активност. Единственото прикритие, което му е трябвало, за да изрови дупката си. Впечатляващо!“

Естествено, това все още означаваше, че е трябвало да копае навън от базата. Какво е направил, откраднал е минно оборудване ли?

Не, имаше по-добро обяснение. По-лесен начин да се свърши работата.

Помислих си дали да не проверя в инвентарните списъци на базата дали някой не е правил дребни кражби от голем-хранилищата и да е използвал суровите заготовки на войници, за да ги използва вместо миньори. Но онези инспектори, които Чен забеляза в оръжейната… сигурно точно в момента се ровеха в списъците. Можеха да ме забележат, ако се промъкнех в същата база данни, независимо колко е подсигурен порталът.

Значи по-добре да отида лично. Да видя къде ще ме отведе тази следа.

Понечих да се изключа, но се поколебах. Очите ми бяха приковани в красивите глобуси, реещи се над бюрото. Те отговаряха на вниманието ми, като подмамващо, похотливо, сладострастно потръпваха и се уголемяваха. Отново свързан с широкия свят, почувствах как той ме привлича, вика ме, изкушава ме с възможностите си…

Да се свържа с Клара и да я успокоя, че съм жив.

Да вляза в резервния носител на Нел.

Да се обадя на инспектор Блейн и да проверя какво ново по случая „Бета“.

Да проверя полицейските сводки и отчетите на застрахователните компании за опита за саботаж в „Универсални пещи“ и да разбера дали продължавам да съм „главен заподозрян“.

Да помоля Пал да прати цяла армия от чудесните си пакостливи дубъли, които да ми помогнат, когато навляза — истински й уязвим — в опасната територия.

Исках да направя точно тези неща, а и много други, когато най-напред помолих малкия дубъл-маймуна на Чен, да ми осигури сигурен достъп до мрежата. Но сега се отказах.

Обаждането на Клара би могло единствено сериозно да я замеси в моите действия и евентуално да съсипе кариерата й.

Носителят на Нел? Какво би могло да има, което да не знам? Всичките ми дубъли изчезнаха преди дни. Последният — саркастичният абаносов — бе превърнат в керамични чирепи във вторник около полунощ. Тъй като никой друг не можеше да знае как да получи достъп, проверката щеше да означава само загуба на време. И което е по-лошото, би могла да предупреди враговете ми.

Колкото до атаката в УП, обвиненията вече, изглежда, се насочваха другаде. Новинарските емисии показваха нападение — водено от Блейн — на хора, които разбиваха вратите на наскоро затворения смахнат бар в Стария град на име „Дъгоцветен салон“. Разнищваше се някаква зловеща и сензационна приказка за конспирации, двойна игра и ритуално самоубийство. Шокираща картина на кремирана жена, заобиколена от собствените й препечени дубъли, подобно на клада на някакъв викингски воин, потеглил към Валхала с ескорт от принесени в жертва роби.

Други образи показваха маестрата на „Студио Нео“ Джинийн Уоммейкър, която се, мъчеше да удари воайорските камери, които бръмчаха около елегантната й глава, като същевременно отричаше да има каквото и да било общо с конспирацията с крясъци: „Това е инсценировка!“

Думите й ме накараха да се засмея…

… докато се сетих какво означават те. Аз не бях единственият балама, или единственият човек, набеден да бъде виновникът. По целия град се сриваха репутации — от религиозни фанатици през движението за еманципация на дубълите до доставчици на перверзии като маестрата. И никой не споменаваше трите имена, които ме тревожеха най-много.

Бета. Каолин. Махарал.

В паметта ми завинаги бе запечатан споменът как платиненият голем внезапно се появява на пустинната магистрала, за да ми види сметката. Заради нещо, което зная? Или може би заради нещо, което бях на път да науча, вероятно свързано с бившия партньор и приятел на Каолин, с когото в момента враждуваше. Станало е така, че съм се озовал право в средата на отчаяна битка между двама побъркани гении. При това дори нямаше значение, че Йосил Махарал е мъртъв! В днешно време обикновената смърт не ти дава никакви гаранции. Всъщност направо усещах ръката на Махарал, протегнала се от гроба, за да продължи войната. Да принуждава магната да прибягва до отчаяни мерки.

Още повече, че Махарал бе помагал при изграждането на съоръжението, в което се намирах. Като се имаше предвид склонността му към подли номера, бащата на Риту може би бе заложил серия капани срещу непредпазливите. Особено ако стоиш на едно и също място прекалено дълго време.

По-добре да съм движеща се мишена. Колкото и да ми се искаше да се мотая и да чета новините, наистина вече бе време да тръгвам.

Сгънах правителствения чадор и го втъкнах в колана си, след което се насочих на изток по коридора, който бях видял на картата — тунел, който би трябвало да свърши след около сто й петдесет метра с голямо хранилище — следвано от масивна скала.

 

 

Само дето не беше просто хранилище.

Наистина, имаше рафтове, натъпкани с безброй военни части и инструменти, следвани от фризери, съдържащи стотици празни заготовки, все още само омесени и невпечатани, готови да бъдат използвани от президента и шапкарите — ако им се наложи някога да се крият тук.

Погледнато с невъоръжено око, всичко бе претъпкано.

Моите очи обаче не бяха невъоръжени. Разузнавателната униформа, която носех, разполагаше с чудни инфрачервени скенери, детектори и доплери, които показваха движенията и завихрянията във въздуха. Не бях експерт в използването на подобни приспособления, но не бях и безпомощен некадърник. Учех се, докато търсех. А и освен това бе ясно към коя стена да вървя.

„Сеизмичните аномалии са идвали някъде оттук.“

Не очаквах да видя някакви очевидни следи, но мястото се оказа съвсем чисто. Въпросната стена се покриваше от наредени един над друг заключени шкафове, зад които нямаше нищо друго освен съвсем естествен камък.

„Коя купа сено да избере магарето? — чудех се аз. — А дори и да избера правилно, как ще мина оттатък? И какво може да ме очаква там?“

Сензорите не показваха особени разлики между отделните шкафове. Никакви спадания в температурата, никакъв въздух, който да се процежда от другата страна. Никакви издайнически следи от топлина.

„Махарал е направил всичко възможно при рутинните си обиколки охраната да не забележи нищо подозрително.“ Дори при цялата си арогантност да не би професорът да си бе представял, че може да завладее ТЕЗ и целите Съединени щати? Спотайването бе единственият приятел на Йосил. Нищо чудно, че се бе потрудил така здраво, за да развие това умение.

Докоснах малкото оръжие, което вървеше с униформата — лазер, който можеше да се настрои да служи и като инструмент на техник, и като снайпер. Изрязването на ключалките нямаше да е никакъв проблем… както и до гърба на всеки от шкафовете, докато не попадна на скрития проход — или не открия, че в хитроумните ми разсъждения има пукнатина.

Ами сензорите или капаните? Бих ли могъл да се промъкна, без да бъда усетен от противника (който и да е той), спотайващ се от другата страна на Урака Меса?

„Продължавай да мислиш и действаш така, сякаш Махарал е все още жив!“

Тунелът сигурно не бе използван от понеделник, когато професорът катастрофира. Останалите му големи би трябвало да са се разпаднали скоро след това, оставяйки след себе си потънало в тишина светилище, без никой, който да защитава тайните му.

„Звучи логично. Достатъчно сигурен ли си, за да си заложиш живота?“

Дори Махарал да бе мъртъв, Каолин се показа като активен, враждебно настроен и готов почти на всичко. Ами ако трилионерът вече беше тук и ме очакваше от другата страна?

Докато размишлявах върху следващия си ход, се сетих за една мъдрост, която ми предложи Клара:

— Когато се съмняваш, опитай се да не мислиш като някой безмозъчен герой от долнопробен филм.

Втурването право срещу опасността е едно от онези прекалено използвани филмови клишета, към които с религиозна страст се придържат осем поколения продуценти и режисьори с мъртви мозъци. Друго клише гласи така: „Героят трябва винаги да предполага, че властите са зли, безполезни или заблудени. Така действието продължава, понеже главният герой изобщо не си и помисля да вика за помощ.“

Два дни действах точно под влиянието на такова предположение. Но в края на краищата ченгетата бяха по петите ми! Официално като на „материален свидетел“, но очевидно бях насаден да ме обвинят за опита за саботаж в „Универсални пещи“. Да не споменаваме и факта, че някой се опита да ме вдигне във въздуха.

При това на два пъти!

Въпреки това нещата се променяха. Полицията и военните очевидно бяха объркани от ракетното нападение срещу дома ми. Със сигурност някои от тях бяха достатъчно честни и компетентни, за да разберат, че в цялата афера има няколко пласта под повърхността. Ами ако им покажа как Махарал е проникнал в системата им тук в базата, злоупотребявайки с доверието им и отваряйки си задна вратичка за лично ползване? Това може би щеше да изчисти името ми. Бих могъл дори да получа и награда за доносник!

Да предположим, че се обадя на адвокатката си и я накарам да уреди среща. Да извика коменданта на базата заедно с представител на Отдела за защита на човека и лицензиран Честен свидетел, за да е сигурно, че нищо не може да се потули… Би било голямо облекчение да разкажа всичко. Цялата история, такава, каквато я знам. Просто да изложа всичко. И да оставя нататък да се заемат батальони професионалисти.

И все пак при тази мисъл стомахът ми се бунтуваше. Не ми се струваше правилно!

Все още бях под въздействието на гнева и адреналина — нищо друго не би било в сила да ме накара да издържа през последните няколко дни. Негодуванието е наркотик, който гори бавно и силно. И може да се изпита пълно единствено в органично тяло.

Аз срещу Бета. Аз срещу Каолин. Аз срещу Махарал. Лошите, всеки по свой начин гениален в злото си. Не ме ли правеше тяхната омраза герой? Равен на тях?

Тази мисъл ми помогна да се съвзема.

И да реша какво трябва да направя.

— Героят е онзи, който си свърши работата, Албърт — бе казала веднъж Клара. — Действай храбро, когато е необходимо. Смелостта е последното средство, когато интелигентността се провали.

„Добре, добре“ — помислих си. Чувствах как смирението преминава през мен като пречистване.

„Човек трябва да знае границите на способностите си, а аз съм излязъл много извън своите.

По дяволите, та аз дори не съм достоен противник на Бета! А Каолин и Махарал определено са много над моята категория.

Добре тогава. Време е да бъда гражданин. Да се захващам за работа.“

 

 

Хуманоидна форма, по-висока от човек, се появи иззад намираща се недалеч автоматична пещ и се затътри към мен с разперени ръце.

Визьорът на униформата ми се покри с предупредителни диаграми и покри силуета на голема с блестящи аури и символи, които може би означаваха нещо за обучен войник. Но яркият поток данни само ме обърка. Вдигнах визьора от лицето си…

… и моментално ме удари остра миризма. Прясно опечена глина. Ако бях разчитал на собствените си сетива, вместо на взетото на заем армейско оборудване, обонянието ми щеше да ме предупреди по-рано.

— Спри! — предупредих го аз и хвърлих чадора, който се бе заплел в кобура на оръжието ми. Накрая успях да измъкна лазера и трескаво затърсих предпазителя. Нараненият ми палец, мокър от пот, едва действаше. Ръкавиците също пречеха.

— Не се приближавай. Ще стрелям!

Големът продължи да се тътри напред, като ниско ръмжеше. Нещо не беше наред с него — може би проблем при впечатването или прекаленото бързо изпичане. Каквато и да бе причината, не възнамеряваше да забави крачка или да спре да се разберем нормално!

Внезапно се оказах пред избор.

„Опитай да се измъкнеш. Или стреляй. Не можеш да направиш и двете.“

Предпазителят изщрака. Пистолетът внезапно затрепери с вдъхваща доверие мощ. Избрах.

Горещият лъч мина през голема, отряза едната му ръка и ужили тялото.

Нададох рев й се хвърлих напред. Тежката фигура се сблъска с мен, докато вдигах ръка.

Лош избор.