Дейвид Брин
Килн хора (69)

69. Любим петък

… Франки се опитва да направи онова, което си идва естествено…

Един лаборант навремето бе казал, че Албърт е „роден за тази епоха“ — с правилната комбинация от его, съсредоточаване и емоционална отдалеченост, за да прави перфектни дубликати. Е, с изключение на мен, първия си франки. Но все пак смятах да заложа на таланта му…

… При положение, че успеех по някакъв начин да стигна до сканиращата плоча на обикновения копир.

Този път наблизо имаше стол. Пари излизаха от нещастната ми ръка, докато ме изтегляше до него. Като пълзях около стола и се закачих за крака му с брадичката си, го изтеглих до голямата бяла дублираща машина. Междувременно стопих само около килограм от телесната си маса.

„Не е достатъчно висок“ — бързо го разбрах. Огледах се за нещо друго и забелязах на около три метра от мен телено кошче за отпадъци. С пъшкане, което излезе през няколко пукнатини, различни от устата ми, се насочих към него. Беше сякаш да пътуваш към северния полюс, докато те обстрелват астероиди.

Половината от останалите ми керамични зъби изпопадаха, докато стискаха металното кошче и го дърпаха. След това, при първия си опит да го метна върху стола, пропуснах и трябваше да повтарям всичко.

„Това ще свърши работа“ — помислих си, когато кошчето най-накрая бе на мястото си, захлупено върху тапицираната седалка. Всеки момент някой би могъл да възстанови връзката с ракетната установка и обратното броене да продължи. Вибрациите от бягащи крака се приближаваха с всяка секунда. Каквото и да ставаше, исках да имам възможност да действам! Дори като тътреща се реплика на франки.

„Е, започва се.“

Протегнах се от пода нагоре, хванах се за ръба на стола и се набрах. Главата и туловището ми вече тежаха много по-малко — и ставаха по-леки с всеки изтичащ миг, — но въпреки това напрежението бе прекалено силно. По цялата ми тресяща се ръка се появиха нови цепнатини, всяка от които изпускаше пагубни пари… най-накрая брадичката ми се закачи на ръба и пое част от напрежението. Това направи нещата малко по-лесни, но не и по-малко болезнени. Накарах лакътя си да се извие нагоре и настрани и успях да се набера, извличайки отслабналото си тяло на ръба на седалката.

„Това беше лесната част.“

Намирах се на половината път от платформата на копира и виждах светещия зелен бутон СТАРТ. Можех да го достигна съвсем лесно, но бе безполезен, докато главата ми не стигне до пипалцата на перцептрона. Все пак го натиснах, нареждайки на машината да започне да подготвя заготовката. Ако успеех, щях да си спестя няколко секунди. Машината забръмча.

„Сега вече става сложно.“

За щастие, столът имаше облегалки… всъщност два пъти повече от ръцете ми. С тяхна помощ се наместих до кошчето и завлачих тялото си срещу него, докато единственият ми разкапващ се крайник буташе. След това трябваше да се протегна още по-високо, до самия копир, и да намеря къде да се закрепя. И когато се набрах отново, два от пръстите ми се счупиха, минаха покрай оцелялото ми око, пръскайки течност, и се пльоснаха на пода.

Този път цепнатините по ръката ми напомняха на пропасти и изпускаха течности с цвят на магма. Чудно ми беше кой ще победи — стопяването или изпичането, както стана с онзи мой крак, който хвърлих по ракетната установка. Представете си, че се изпека на място! Ама че скулптура ще се получи. Би могла да се нарича „Етюд за ината“ — протягаща се и гримасничеща, мъчеща се да влачи безполезното си тяло…

„Точно така — помислих си, благодарен, на вдъхновението — отърви се от ненужната тежест!“

Почти без да мисля, приложих урока, който бях научил горе, и издърпах себе си навътре и по-далеч от отдалечените части. Цялата долна половина на туловището ми вече не ми трябваше — така че да се маха! Събери оставащите ензими. Прати ги нагоре за последното напъване на ръката.

Почувствах как онова, което бе останало от корема ми, се разпадна. Тежестта ми внезапно намаля, ръката ми се напрегна… и се счупи в рамото.

Мисля, че никога няма да мога да опиша какво е да си само една разнебитена глава и горна половина от гръден кош и да си достатъчно високо, за да погледнеш надолу към бялата повърхност, където бе трябвало удобно да се настани оригиналът и небрежно да заповядва на послушната машина да направи евтините дубликати — идеалната работническа класа, която не се бунтува и винаги знае какво да прави.

Колко лесно изглеждаше по принцип!

По време на полета си мислех: „Да приемем, че кацна благополучно; ще успея ли да наглася главата си между пипалата само с помощта на брадичката и рамото си?“

Това автоматично ли щеше да задейства впечатването, след като вече бях натиснал бутона? Ако не, как да го натисна отново? Проблеми, проблеми… И знаете ли какво? Щях да намеря решения и на тях. Сигурен съм. Стига само проклетата траектория да ме отнесеше там, където искам.

Но, подобно на Мойсей, успях да зърна обетованата земя само отдалеч. Главата ми пропусна платформата със съвсем малко, рикошира от ръба на копира, отлетя към кошчето и го бутна от стола на земята. Този път с отвора нагоре.

И сякаш това не бе достатъчно — онова, което се случи после, си беше жива подигравка.

Търкулнах се по седалката, олюлях се за секунда на ръба и паднах, за да се приземя (достатъчно точно, като се има предвид цялата проклета седмица) в съд, върху който пишеше БОКЛУК.