Дейвид Брин
Килн хора (22)

22. „Мим“ е думата

… или как зеленият от вторник се сдобива с още един нов цвят…

Това е първата ми възможност да издиктувам доклада си, след като едва успях да се измъкна от бъркотията в „Универсални пещи“.

Говоренето на старомоден самописец ми се струва не особено подходящ начин да загубя ценното си време, особено когато бягам. Колко по-удобно им е на специалните сиви детективи на Албърт, снабдени с шикозни субвокални записващи устройства и вграден подтик да описват всичко, което виждат и мислят в реалновремево сегашно време! Но аз съм само домакински зелен, дори и след като съм се пребоядисвал на няколко пъти. Евтин боклук. И ако трябва да опиша своята нищожна роля във всичко това, ще се наложи да го правя по трудния начин.

Което ме навежда на въпроса за наградата. Описание за кого?

Не за създателя ми истАлбърт, който със сигурност е мъртъв. Нито за ченгетата, които ще ме подложат на дисекция в мига, в който ме видят. Както и сивите ми братя. По дяволите, втриса ме само като си помисля за тях.

Защо тогава да си правя труда да рецитирам всичко това? Кой ще го е грижа?

Може и да съм франки, но не мога да престана да си представям Клара, биеща се някъде в пустинята, без да подозира, че истинският й любовник е бил изпарен от ракета. Тя заслужава съвременната утеха — да чуе за това от призрака му. Ще рече, от мен, тъй като аз съм единственият останал дубъл. Дори при положение, че изобщо не се смятам за Албърт Морис.

И ето го пред теб, скъпа Клара. Написано от призрак писмо, което да ти помогне да преминеш през първия етап на мъката. Бедният Албърт си имаше своите трески за дялане, но поне бе свестен. И имаше работа.

 

 

Бях там, когато се случи — имам предвид „атаката“ срещу „Универсални пещи“. Стоях във фабриката и гледах как на не повече от тридесетина метра от мен сивият номер две побягна, целият на петна и обезцветен от нещо ужасно, което мърдаше в корема му и сякаш всеки момент щеше да избухне. Профуча покрай нас, като едва погледна към мен и пора-дубъл на Пал, застанал на рамото ми. А бяхме минали през самия ад, за да се промъкнем вътре и да го спасим!

Без да обръща внимание на виковете ни, той се огледа като луд и намери онова, което търсеше — място, където да умре, без да нарани никого.

Да де, никого с изключение на онзи беден шофьор на самотоварача, който така и не разбра защо изведнъж на един непознат му е скимнало да му се завре в задника. И това беше само първата неприятна изненада за нещастника. Гигантският дубъл-работник изрева и започна да се уголемява, надхвърляйки неколкократно първоначалните си размери, като надуван балон… като някой анимационен герой, духащ прекалено силно собствения си пръст. Помислих си, че горкият самотоварач всеки момент ще експлодира! Тогава с нас щеше да бъде свършено. С мен поне със сигурност. И с всички във фабриката. В „Универсални пещи“. Може би дори с всички дубъли в града?

(Представете си само как всички архита сами си вършат работата! Разбира се, знаят как. Но всеки е свикнал да бъде мнозина и да живее няколко живота успоредно. Да бъдеш ограничен само в едно тяло направо ще ги подлуди.)

За наше щастие, злополучният самотоварач престана да се надува в последния момент. Оглеждаше се с опулените си очи като някаква огромна изненадана риба, сякаш си мислеше: „Това го няма в договора ми“. След това душевният му пламък угасна. Глиненото тяло потръпна, вдърви се и замръзна неподвижно.

Господи, ама че начин да си отидеш.

Последва същински ураган от хаос и пищящи аларми. Машините се изключиха. Големите-работници зарязаха работата си и фабриката се напълни със спасителни отряди, които се заеха да ограничат пораженията. Видях прояви на безразсъдна храброст — по-точно, щеше да бъде храброст, ако екипите не бяха дубликати-еднодневки. Но въпреки това трябваше кураж, за да доближиш подпухналото туловище. От пропуканото тяло бликаха тънки пръски. Всеки дубъл, върху който паднеше дори капчица, падаше в агония на земята.

Но по-голямата част от отровата остана вътре в тресящия се самотоварач. Докато го гледах как спада и се разтваря отвътре, пристигнаха чистачи на червени ивици с дълги маркучи и покриха всичко с антиприонна пяна.

Надойдоха шефове на компанията. Не истински хора, а множество забързани сиви учени с бели престилки, след това няколко яркосини полицаи и няколко надзиратели от Обществена безопасност в златно и сребърно. Накрая се изтъпанчи и платинен дубликат на самия шеф на УП вайс Енеас Каолин и започна да иска обяснения.

— Хайде — обади се малкият пор на рамото ми. — Да се пръждосваме. Оранжев си, но големият шеф може да познае, лицето ти.

Но въпреки това се изкушавах да остана и да разбера какво се е случило. Може би щях да мога да помогна на Албърт да изчисти името си. А и какво ме очакваше в света навън? Десет часа безцелно чесане по главата и слушане на взаимните обвинения на Гадарен и Лум, докато часовникът ми се спре и не настъпи моят ред да се стопя?

Пяната продължаваше да се разтича, като клокочеше и съскаше. Впечатаните инстинкти за самосъхранение действат като при истински човек и затова започнах да отстъпвам пред нея, заедно с останалите свидетели.

— Добре — въздъхнах накрая. — Да се махаме.

Обърнах се и се озовах лице в лице с неколцина здравеняци от охраната на бледи оранжеви и сини ивици. И тройно по-големи ерзац мускули, които заплашително се издуваха.

— Елате с нас, моля — властно каза един от тях с нарочно усиления си глас и хвана в желязна хватка ръката ми. Веднага приех това като добър знак.

Имам предвид любезната част.

 

 

Напъхаха ни в закрит автомобил — от онези с металните стени, които си остават непроницаеми, независимо колко силно се взираш в тях. Палоидът нарече това липса на възпитание.

— Можеха поне да ни позволят да погледаме малко преди да ни накълцат мозъците — измърмори порът с лицето на Пал, с което спечели благоразположението на пазачите ни по типичния за него начин. — Хей, вие там! Какво ще кажете да позволите на приятелчето да се консултира с адвокатската си програма, а? Искате ли да бъдете подведени под лична отговорност, когато ви наложа мегазапор на цялата компания за отвличане на дубъл? Да знаете за неотдавнашното решение на делото „ДубАдисън срещу Хюз“? Вече не се приемат за оправдание думите „ама аз само изпълнявах заповеди“. А Хенчмъновия закон помните ли го? Ако в този момент смените позицията си, можете да ми помогнете да осъдя шефа ви и направо ще ви затрупам с мангизи!

Малкият стар Пал, чаровен в каквато и да било форма. Не че имаше някакво значение. От юридическа гледна точка бе абсолютно маловажно дали бяхме „арестувани“. Като най-обикновена собственост (и възможни съучастници в промишлен саботаж) нямаше да успеем да накараме някой служител на УП да се застъпи за накърнените ни права.

Поне шофьорът бе оставил таблото за забавления на, дръжката на седалката ми включено и повиках новините. Пространството пред мен се изпълни с холомрежови мехури, повечето от които се занимаваха с „пропадналата фанатична терористична атака“ срещу УП. Не казваха кой знае колко. Както и да е, малко по-късно класацията се поведе от друга новина. Мехурът й се изду и изригна, изтиквайки останалите в ъглите.

КЪЩА В СЕВЕРНИЯ РАЙОН

УНИЩОЖЕНА ОТ РАКЕТА!

Отначало не разпознах мястото на бълващия пламъци ад. Но новинарите скоро добавиха и адреса, улучената цел на нелегалната ракета убиец.

— Леле! — промърмори Пал в ухото ми. — Кофти работа, Албърт.

Беше домът ми. Или мястото, където това мое тяло бе впечатано със спомени преди да тръгне да се шляе само в този дълъг скръбен ден. „Мамка му, изгорили са дори и градината“ — помислих си, докато гледах как пламъците поглъщат постройката и всичко вътре в нея.

В известен смисъл това си беше и благодат. Водещите клюкарски мрежи вече сочеха Албърт Морис като главен заподозрян в атаката срещу УП. Здравата щеше да загази, ако бе още жив. Горкото копеле. Мисля, че можеше да очаква подобен край с неговите романтични и старомодни опити да се изправи като някакъв кръстоносец срещу силите на злото. Рано или късно щеше да раздразни някоя наистина едра риба и да си навлече беля на главата. Който и да бе направил това, бе действал опустошително категорично.

Още дори не бях започнал да схващам напълно в какво съм се забъркал, когато колата намали и спря. Задната врата започна да се отваря и рошавият пор-дубъл на Пал се приготви за скок. Но дубълите от охраната бяха бдителни и бързи. Един стисна врата на палоида като с менгеме. Другият ме хвана за лакътя — учтиво, но достатъчно силно, за да ми покаже колко безсмислена би била всяка евентуална съпротива.

Слязохме до неосветен портик в голяма каменна сграда и тръгнахме по едва видими стълби, отчасти скрити зад хризантеми — някои от тях бяха наистина прекрасни. Сигурно щях да се съпротивлявам достатъчно дълго на пазача си, за да ги помириша, ако носът ми работеше. Е, добре де…

В края на стълбището имаше отворена врата, водеща към нещо като фоайе, където няколко души се бяха разположили на кресла и около маси, пушеха, разговаряха и отпиваха от питиетата си. На пръв поглед реших, че са истински, тъй като всички бяха в различни оттенъци на човешкото кафяво и носеха истински облекла, макар и доста старомодни. Но окото ми на експерт бързо установи, че тоновете на плътта са постигнати с гримове. Лицата им съвсем ги издаваха — всички носеха познатите изражения на примирение и скука. Това бяха дубъли в края на дългия си работен ден, чакащи търпеливо момента на изтичането на срока им.

Двама от тях седяха пред скъпи интерфейсни екрани и разговаряха с компютърно генерирани ИИ-аватари с лица, подобни на техните собствени. Единият беше мъничък, приличащ на дете голем, облечен в изтъркани дочени дрехи. Не можех да разбера нито една негова дума. Другият, оформен като закръглена жена с червеникава коса, облечена в несъразмерно дамско облекло, говореше достатъчно силно, за да я чуя, докато пазачът ме влачеше покрай нея.

 

— … с наближаващия развод ще има много промени — говореше тя на лицето на екрана. — Моята част ще става все по-усложнена, докато предизвиканите от стреса субмотивации стават все по-недоловими. Щом не можем да имаме по-добра ден-за-ден приемственост, бих искала поне да получа повече данни за оригиналните индекси на нещастие. Особено щом ми се налага да започвам всеки ден почти от нулата. За щастие, ситуацията е толкова хаотична, че постоянството не е съвсем задължително и дори не се очаква от субекта…

 

Гласът й бе чист професионализъм, а думите й нямаха нищо общо с мен. Албърт Морис очевидно не бе единственият кадърен наемник, привлечен за някой от неясните проекти на ексцентричния трилионер.

Охраната ни заведе до една врата в другия край на салона. Видим лъч сканира челата им на сини ивици и отвори вратата. Видях огромна зала, разделена от редове тежки колони, поддържащи постройката отгоре. Закрачихме бързо през тази бетонна гора и от всички страни виждахме различни лаборатории. Апаратурата от лявата ми страна бе свързана с дублирането, както и би могло да се очаква — фризери, впечатващи устройства, пещи и така нататък, както и няколко устройства, които ми бяха непознати. От дясната ми страна имаше апаратура, свързана с човешката биология и медицина — истинска миниатюрна човешка болница, допълнително оборудвана с последните модели мозъчни скенери-анализатори.

Всъщност предположих, че са това. Албърт е… беше… аматьор, който най-грижливо следеше цялата литература, свързана с мозъчната психопатология на престъпниците. Интерес, който аз, бидейки франки, очевидно не притежавах.

Пазачите ни заведоха до друга чакалня, намираща се зад заключена врата. През тесния прозорец видях нервно крачеща фигура, която изстрелваше въпроси към някого извън полезрението ми. Кожата на разпитващия бе лъскава, блестяща и под нея се издуваха скъпи синтетични сухожилия, почти като човешки. Малцина могат да си позволят подобни тела, да не говорим за използването им в големи количества. Това бе вторият висококачествен Каолин-дубъл, който виждах през последния час. Не преставаше да поглежда към стената, където се рееха и блъскаха множество мехури-дисплеи, издуващи се в отговор на погледа му и показващи събития от различни части на света.

Забелязах, че няколко мехура продължават да показват фабриката. Аварийните екипи продължаваха да се мотаят нагоре-надолу, но вече не така обезумяло. Явно бяха успели да ограничат действието на прионната атака. Бях готов да се обзаложа, че производството ще се възобнови още преди изгрев-слънце — поне в по-отдалечените части на нивото.

Друг екран гледаше към тлеещите останки на малка къща — дома на Албърт, а може би и неговия крематориум. Уви.

— Отдръпнете се оттам, моля — каза един от пазачите с тон, който показваше, че повтарянето няма да е толкова учтиво. Махнах се от прозореца и се присъединих към палоида, който лежеше на тънкия дюшек, поставен върху едно болнично легло. Малкият голем-пор ближеше раните си, получени по време на кратката схватка, с която си осигурихме достъп в „Универсални пещи“.

Както и беше очаквал истПал, тунелите, изкопани от фанатичните последователи на Лум и Гадарен, вече бяха открити от някого. Скрити механични пазачи, бдителни и много по-дълготрайни от глината, се нахвърлиха върху нас, когато излязохме навън. Но глината е пъргава. А и онези роботи-пазачи никога не се бяха изправяли срещу цял взвод атакуващи палоиди! Докато стигнах, битката бе почти приключила. Намерих един палоид посред парчетата от дубъл-съратници и механични пазачи. Отразяващата му козина пушеше и повечето от малките бойни бълхи, които носеше, бяха изчезнали. Но противниците бяха унищожени и пътят пред нас беше открит. Можехме да се втурнем да търсим сивия ми брат преди да са го пипнали за извършване на престъпление.

Стана така, че предупреждението ни пристигна твърде късно. Все пак сивият явно сам се беше досетил. Втурването му в последния момент в задника на самотоварача бе храбро и находчиво. Поне се надявах, че властите ще го приемат за такова. Ако им бъде разказана цялата история, разбира се.

Докато чакахме, малкият голем на Пал започна да се оплаква.

— Хей! Какво трябва да направя, за да получа малко медицинска помощ? Някой да е забелязал случайно, че съм повреден? Какво ще кажете за една красива медицинска сестра? Или за малко гипс и шпакла?

Единият от пазачите го изгледа, след което промърмори нещо в комуникатора на китката си. След малко се появи оранжев сервизен дубъл, лишен от всякакви полови белези на оригинала си, и започна да пръска с различни спрейове раните на Палоид. Аз също бях получил едно-две изгаряния, но да сте ме чували да хленча?

Минутите минаваха. Много минути. Помислих си, че вече сигурно е сряда. Страхотно. Май трябваше да си прекарам вчерашния ден на плажа.

Докато чакахме, един дубъл-куриер мина забързано с дългите си крака покрай нас. Носеше малък тефлонов контейнер. Палоидът сбърчи влажния си нос и кихна.

— Каквото и да се намира в тая кутия, било е дезинфекцирано по най-малко петдесет различни начина — отбеляза той. — Смърди на алкохол, бензол, бактина и на онова пенестото от фабриката.

Пратеникът почука на вратата и влезе. Чух как платиненият Каолин изрева: „Най-после!“, а ние пак останахме да висим и да се скапваме с всяка изминала минута. Малко след като болногледачът приключи със закърпването на палоида, малкият ми приятел зацвърча отново — настояваше за още една услуга.

— Ей, приятел, що не ми дадеш един четец, а? Трябва да съм полезен, нали разбираш? Оригиналът ми неотдавна се включи в един читателски клуб. Иска да дочете „Моби Дуб“ преди следващото събиране. Мога да отметна няколко глави, вместо да безделнича тук.

И това ако не е наглост! Да предположим, че успее да прочете страница-две. Но дали ще успее да прехвърли и една думичка в истПал? „Естествено — помислих си аз. — Стига да успеем да се махнем оттук.“

За моя най-голяма изненада пазачът сви рамене, отиде до един шкаф, измъкна един оръфан таблет и го метна на леглото до палоида. Малкият голем плъзна лапа по списъка със заглавията, за да намери последния бестселър за морския голем, който бил толкова огромен, че на енергийните му клетки щели да са им необходими десетилетия преди да се изтощят… дубъл-чудовище, впечатано с измъчената душа на побъркан учен, който след това трябвало да преследва ужасното си създание, носещо се през всичките седем океана, разбиващо кораби на трески и изобличаващо непреклонния си преследвач в продължение на цели хиляда страници. Напоследък се появиха маса романи и филми на подобна тема, описващи конфликтите между дубълите и техните архетипни оригинали. Чувал съм, че този бил написан добре и бил пълен с претенциозни екзистенциални постановки. Но Албърт Морис никога не си бе падал по висшата литература.

Всъщност бях доста изненадан да науча, че Пал им слабост към подобни неща. Читателски клуб, да му се не види и керамичният ми задник! Явно беше намислил нещо.

— Елате — каза единият от пазачите ни в отговор на някакъв скрит сигнал. — Очакват ви.

— Каква чест е да бъдеш очакван! — Естествено Пал не можеше да пропусне поредната възможност за остроумна забележка. Пусна таблета, покатери се на рамото ми и аз се помъкнах към вече отворената врата на някаква зала за заседания.

Надутият голем-Каолин ни чакаше.

— Седнете — заповяда той. Тръшнах се на стола, който ми посочи — покрит с повече тапицерия, отколкото бе необходимо за евтиното ми тяло.

— Аз съм много зает — обяви магнатът-дубликат. — Имате десет минути за обяснения. Бъдете точни.

Никакви заплахи или увещания. Никакви предупреждения да казваме само истината. Почти със сигурност щяха да ни подслушват сложни неврални програми. Макар че тези системи не са разумни (във всеки точен смисъл на думата), необходима е много голяма концентрация и късмет, за да ги заблудиш. Албърт имаше тази дарба и предполагам, че аз също я бях наследил. Но нямах никакво желание да се опитвам да я използвам.

А и истината сама по себе си беше достатъчно занимателна. Пали започна направо по същество.

— Предполагам ще се съгласите, че всичко започна в понеделник, когато две различни групи фанатици се свързаха с мен и се оплакаха, че моят приятел — порът ме посочи с лапа — им е досаждал със среднощните си посещения…

Издрънка цялата история, включително подозренията ни, не някой е замислил да скрои номер на злополучните фанатици Лум и Гадарен заедно с истАлбърт и да ги изкара виновни за саботажа в УП.

Не можех да упреквам решението на палоида да сътрудничи и да разкаже всичко. Колкото по-скоро разследването излезеше на правия път, толкова по-добре — това бе единственият начин да се изчисти името на Албърт, независимо че това едва ли имаше особено значение за него. (Забелязах, че малкият пор умело избягва споменаването на собствения си оригинал. Засега истПал беше извън опасност.)

И въпреки това глиненият ми мозък бе изпълнен с лоши предчувствия. Самият Каолин също не беше изключение от евентуалните заподозрени. Разбира се, не бих могъл да си представя защо му е на един трилионер да саботира собствената си компания. Но след ден като изминалия и най-шантавите конспиративни теории ти се струват приемливи и правдоподобни. Нима сивият номер едно от вторник не изчезна мистериозно точно тук, в имението на Каолин? А и магнатът бе един от малцината, който разполагаше с достатъчно средства — технически и финансови — да даде ход на нещо толкова забъркано и пъклено.

Но главната ми мисъл беше „Но къде са ченгетата? Този разпит трябва да се води от професионалисти.“

Следователно Каолин имаше нещо, което предпочиташе да пази в тайна. Дори с риск да престъпи закона.

„Можеше здравата да загази, ако беше наранен и един-единствен истински човек при атаката — помислих си. — Всъщност единствените засегнати, които видях в УП, бяха дубъли…“ Мисълта увисна, недовършена и незадоволителна.

— Леле, леле — поклати глава платиненият ни домакин, след като порът-дубъл приключи невероятния си разказ за среднощни посетители, религиозни фанатици, граждански права и тайни тунели. — На това му се вика история.

— Благодаря! — изтърси палоидът и размаха задната си добавка от удоволствие от комплимента. За малко да го цапардосам.

— Разбира се, при други обстоятелства щях да я сметна за абсурдна. Смесица от пълни фантазии и откровени безумия. — Той помълча. — От друга страна, тя се връзва с една друга информация, която получих току-що.

Платиненият дубъл направи знак на куриера, който търпеливо стоеше в ъгъла, да се приближи. С помощта на ръкавици за еднократна употреба жълтият голем извади от кутията малък цилиндър — най-малкият и най-простият вид аудиоархив, който не се нуждае от захранване — и го пъхна във възпроизвеждащото устройство на масата. Прародителите ни не биха нарекли разнеслия се звук глас — повече приличаше на ромон от приглушени цъкания и полутонове, който се превърна в порой от стенания, след като куриерът го пусна на по-високи обороти. Но въпреки това всяка дума достигаше до мен кристалночиста.

 

 

Винаги съм кисел, когато излизам от затоплящата вана… грабвам хартиените дрехи от шкафа… като чудесно знам, че съм копие-еднодневка…

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение? Може би от новините на Риту? От напомнянето, че истинската смърт все още дебне всички ни?

… Понякога си щурецът. Понякога — мравката.

 

 

Разбирането беше много по-силно от простото чуване на познатия ритъм и фрази. Не мислите бяха онова, което ме порази и изпълзи с неспокойното усещане за повторяемост. Личността, която говореше това, бе започнала своята пародия на живот само минути преди аз да започна своята. И двамата бяхме започнали съществуването си във вторник сутринта с почти едни и същи мисли — макар и да не съм снабден с допълнителните екстри на сивия. Изработен от по-груб материал, аз бързо преминах някаква странна граница и разбрах, че съм франки. Първият, правен някога от Албърт Морис.

Приятелчето, което водеше този дневник, явно бе по-стандартно. Поредният лоялен сив. Истински професионалист. Достатъчно умен, за да разкрие интригите на всеки дребен престъпник.

Но и достатъчно предсказуем, за да попадне в капана, заложен от някой наистина дяволски ум.

 

 

… Намирам се в „Студио Нео“ и минавам покрай лъскави витрини, предлагащи услуги, които никой не би могъл и да си представи преди появата на голем-технологията…

Чакай малко.

Телефонът… Пал… Нел решава да прехвърли обаждането към истинския ми аз, но продължавам да слушам. Иска да ида при него…

 

 

— Виждаш ли? — заяде се малкият пор-голем на рамото ми. — Исках да те предупредя, Албърт!

— Не разбра ли, че не съм Албърт! — озъбих му се аз. Раздразнени и нервни, продължихме да слушаме забързания запис, описващ фаталната среща.

 

 

Секретарката на маестрата… вървим в посока, отдалечаваща ме от Уоммейкър.

— Срещата ни засяга някои деликатни въпроси…

 

 

Слушахме унесено как „клиентите“ — един от тях се представяше за самата маестра — обясняват, че се нуждаят от дискретен следовател, който да души тайно, но напълно законно около УП и да измъкне информация за наличието на тайни технологии. Точно онова, което би погъделичкало суетата и любопитството на Албърт! Особено хитър ми се стори начинът, по който всеки от новите му работодатели правеше всичко възможно да се представи в колкото се може по-дразнеща и неприятна светлина. Знаеха, че понеже познава архетипа си, той ще свръхкомпенсира и няма да позволи на личната неприязън да повлияе на решението му. Че ще понесе непоносимото от чист инат. (Можете да го наречете и „професионализъм“.)

Подмамваха го като риба.

Последва приключението в клуба и измъкването на косъм след случайната среща с някакви гладиатори-големи. Среща, след която трябваше да бъде спешно поправен — от пчелите от кошера на царица Ирена. От разказа му в сегашно време ми се прииска да скоча и да му изкрещя да се събуди и да разбере, че го използват!

Е, отстрани е лесно да забележиш пъкления номер. (Дали аз бих го забелязал при подобни обстоятелства?)

Но всички страни допуснаха грешки. Врагът — който и да бе забъркал този сложен заговор — пропусна да забележи реалновремевото записващо устройство на сивия, скрито в плътните душевни нишки в ларинкса му — дори когато го приведоха в безсъзнание, за Да го „поправят“ и да инсталират зловещата прионна бомба. Несъмнено бяха търсили по-хитроумни комуникационни и проследяващи устройства, но малкият архиватор не използваше друго захранване освен слабите движения на гърлото. Старомодна, но практически невидима записваща система… точно затова Албърт винаги я инсталираше в сивите си.

Нищо чудно, че куриерът бе взел такива предпазни мерки, когато докосваше цилиндъра! Макар и дезинфекциран, той бе измъкнат от отвратителната, заразена с прион каша на пода на фабриката — смесените останки на злополучния самотоварач и обречения частен детектив. В него все още можеше да има останали каталитични молекули, смъртоносни за същества като нас, лишени от истинска имунна система.

Но все пак това бе една много важна следа сред стопените останки. Жизненоважно доказателство. Може би достатъчно, за да оправдае посмъртно създателя ми.

Но защо Каолин го пускаше на нас — на палоида и мен — вместо на полицията?

Високоскоростният разказ скоро стигна до най-добрата част от деня на сивия — майсторското измъкване от Всевиждащото градско око, измамването на цял легион обществени и частни камери, покриващи почти всеки ъгъл на съвременния градски пейзаж. Сто на сто му бе харесало. Но след това, вече потулил следите си, той бе влязъл в „Универсални пещи“.

 

 

От гишето се подават две неща — значка на посетител и карта… Насочвам се към ескалатора, водещ надолу… потъвам в огромния мравуняк под блестящите корпоративни куполи в търсене на улики, че Каолин незаконно крие важни научни открития…

Добре, да предположим, че „Универсални пещи“ са намерили решение как да прехвърлят Постоянната вълна на разстояния, по-големи от един метър. Ще има ли улики, които лаик като мен да е в състояние да различи?… Може би точно в този момент шефовете на УП тайно се „излъчват“ из цялата планета?

 

 

Двамата с палоида се спогледахме.

— Еха! — промърмори малкият голем.

Възможно ли бе това да е било откритието? Дистанционното дублиране би разтърсило начина на живот, с който едва напоследък започнахме да свикваме след всички години на сътресения.

И двамата се обърнахме към дубКаолин. Реакцията му не издаваше нищо, но какво ли бе направил, когато беше чул думите първия път? Дали платиненият му тен беше потъмнял от ярост и страх?

 

 

Вибрация под краката ми… огромни машини разбъркват органичната глина и втъкават в нея нишките, настроени да вибрират с ритмите на изтръгнатата душа… омесват кукли, които вървят и говорят… и ние приемаме всичко това за даденост…

По дяволите. Нещо ме тормози… Как е възможно „Универсални пещи“ да скрият нещо толкова значимо, че да променят хода на историята?

Да, злото процъфтява, когато се пази в тайна. Точно това кара Албърт да продължава напред. Да разобличава престъпниците. Да открива истината. Напук на всичко. Но дали аз в момента се занимавам със същото?

 

 

— Най-после — промърморих аз, когато сивият започна да си задава правилните въпроси. Което си е истина — той изрази съмненията си и преди това. Но от това последвалите събития изглеждаха още по-отчайващи.

Може би сивият е бил дефектен като мен — долнокачествено копие, направено от изтощен оригинал. Албърт не бе в най-добрата си форма. От друга страна обаче той беше манипулиран от истински експерти. Може би просто не бяхме имали никакъв шанс.

 

 

Нещо като комар избягва замахването ми и се насочва към лицето ми. Използвам внезапен прилив на енергия, за да хвана нещото… и да го смачкам…

 

 

Миниатюрният Пал впи нокти в псевдоплътта ми.

— По дяволите, Албърт! Доста се охарчих за ситните роботи. — Гледаше ме с мъничките си очи, сякаш аз бях виновен за твърдоглавието на сивия. Може би трябваше да реагирам и да го метна от рамото си на пода. Но записът наближаваше фаталната си кулминация.

 

 

Изведнъж разбирам… Щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането… с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер…

— Спри!

 

 

Оттук нататък диктовката се превърна в забързан, трескав стон, много по-труден за разбиране, сякаш думите се изговаряха от някой, който се е задъхал от тичане или се мъчи да се съсредоточи върху безнадеждна задача.

В опит да спаси нещо много повече от собствения си мизерен живот.

 

— Виждам своя версия, боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество… Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо…

 

 

Почувствах се малко засрамен заради сардоничните мисли на сивия. Може би трябваше да положа повече усилия, за да го спася? Щеше ли истАл да е жив, ако бяхме успели?

Безсмислено е да съжаляваш, когато собственият ти часовник неумолимо тиктака. Защо Каолин ни пусна този запис? За да се подиграе на провала ни?

 

 

Нещастният самотоварач се гърчи… не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си…

… бивам изяждан…

Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задър…

 

 

Записът завърши с остър писък.

Двамата с палоида се обърнахме към безстрастното, почти човешко лице на дубЕнеас Каолин. Той ни гледа дълго, без да каже нито дума. Едната му ръка леко трепереше. Накрая заговори с тих глас, който звучеше по-изтощено, отколкото подобава на един голем на средна възраст.

— Така. Искате ли да се пробвате да пипнете перверзниците, които направиха всичко това?

Двамата с дубъла на Пал се погледнахме слисани.

— Да не искате да кажете… — заекнах аз. — Да не искате да кажете, че ни наемате?

Какво очакваше да свършим за десетте часа (или по-малко), които ни бяха останали?