Дейвид Брин
Килн хора (25)

25. Горяща от страст глина

… или как Франки отново посещава място, на което никога преди това не е стъпвал…

За моя изненада, вайс Енеас Каолин иска да ме наеме за детектив!

— Така. Искате ли да се пробвате да пипнете перверзниците, които направиха всичко това?

И посочи холомехурите, които се блъскаха един в друг. Повечето от тях показваха мястото на саботажа в „Универсални пещи“, сега гъмжащо от многоцветни дубъли-техници, подобно на гъмжило от мравки, борещи, се да върнат фабриката в работещо и носещо печалби състояние.

Други мехури се взираха надолу към димящите останки на малка къща в предградията.

Офертата на трилионера ме накара да си глътна езика, но малкият голем-невестулка на Пал я прие с апломб.

— Разбира се, ще се заемем. Но ще искаме четворно по-висок хонорар от обичайните такси на Албърт. Плюс разходите… в това число и за нова къща в замяна на току-що разрушената.

„Няма ли да поискаш между другото и ново органично тяло за Албърт?“ — язвително си помислих аз. Пал понякога ме поразява със способността си да се поти над дреболиите, без да обръща внимание на цялостната картина. Като например фактът, че Албърт Морис вече не съществува. Така че кой всъщност ще се заеме със случая? Моите законни права не са по-големи от тези на говорещ тостер.

Каолин остана невъзмутим.

— Условията са приемливи, но при условие, че плащането ще зависи изцяло от резултатите. И при положение, че господин Морис наистина се окаже невинен, както загатва записът.

— Загатва!? — викна палоидът. — Чухте разказа. Онзи нещастник е бил измамен! Лапнал въдицата, насаден на пачи яйца, баламосан, изпързалян…

— Пал — опитах се да го прекъсна.

— … подлъган, заблуден, преметнат! Балама. Глупак, марионетка, дръвник, тъпоглавец, пионка…

— Може и да е така — прекъсна го Каолин с вдигане на ръка. — Или пък записът е бил подготвен по-рано. Записан предварително, за да послужи като блестящо алиби.

— Това може да се провери — възразих аз. — Дори скрито в гърлото му, устройството би трябвало да запише и околния градски шум. Говорещи хора. Двигател на камион по улицата. Отделни звуци, които след внимателен анализ ще могат да се съпоставят с действителни събития, записани от обществените камери.

— Добре — кимна Каолин. — Тогава не предварително записан. Но въпреки това неверен. Сивият може да е минал през всичко това и да се е преструвал, че не е от конспираторите. Преструвал се е на лековерен…

— … наивен, доверчив, тъп…

— Млъквай, Пал! Не мисля, че… — поклатих глава. — Не мисля, че всичко това е наша работа. Не е ли най-добре да покажете този запис на полицията?

Изразителните, почти истински устни на дубКаолин се свиха.

— Адвокатът ми твърди, че сме на ръба на закона.

Така се изненадах, че се изсмях.

— Такъв голям промишлен саботаж…

— Без нито една човешка жертва.

— Без нито една… А какво по дяволите е това?

Посочих с пръст към новинарските мехури, показващи въздушен изглед към нещастната ми изгорена къща. Искам да кажа, къщата на Албърт. Както и да е. В отговор на вниманието ми мехурът се изду и изтика останалите назад. Образът се уголеми към няколко верни оперативни работници от Отдела за особено тежки престъпления, които претърсваха отломките. Професионалисти най-висока класа, търсещи части от тялото. И от ракетата естествено.

— Засега няма доказана връзка между тази трагедия и случилото се в УП.

Каолин произнесе това с толкова безизразно лице, че няколко секунди само го зяпах.

— Ще успеете да пробутвате това твърдение най-много още няколко часа, независимо колко добри адвокати имате. Когато ченгетата намерят тялото ми… имам предвид тялото на Албърт… и когато се вземат показанията на дубълите й камерите В УП, застрахователите ви няма да имат друга възможност, освен да сътрудничат с властите. Полицията ще научи, че сте намерили нещо важно в калта след атаката. И ако продължавате да твърдите противното, най-вероятно някой от служителите ви…

— … ще ме натопи с надеждата да получи награда. Моля ви, не съм толкова голям глупак. Няма да се опитвам да държа записа настрана от ченгетата. Тоест, не за дълго. Но едно малко забавяне може да се окаже полезно.

— По какъв начин полезно?

— Чатнах! — изписука минидубълът на Пал и се ухили, очевидно доволен. — Искате саботьорите да си мислят, че са успели. Ако приемем, че не са знаели за записващото устройство, те могат да си помислят, че са извън опасност. И това ще ни даде време да ги спипаме!

— Време ли? — намесих се аз. — Какво време? Вие да не сте се побъркали? Та аз бях изпечен преди повече от двадесет часа! Часовникът ми скоро ще спре. Едва ще ми стигне времето да вечерям и да отида на някое представление. Какво ви кара да мислите, че ще мога да провеждам разследване в подобно състояние, дори и да ми се иска?

Тук Енеас Каолин се усмихна.

— О, може би ще успея да направя нещо по въпроса с часовника.

 

 

След по-малко от половин час излязох от най-големия апарат, с който разполагаше магнатът в своето мазе-лаборатория. Фучаща и съскаща машинария, която ме блъскаше, удряше, пръскаше и масажираше, докато не ме заболя навсякъде… като онзи път, когато Клара ме накара да изкарам военния курс по калистеника в истинска плът и само по бельо. Влажното ми глинено тяло обезпокоително съскаше от прясно инжектираната elan. Чувствах се способен да се изправя срещу целия свят! Е, стига преди това да не експлодирам.

— Тази ваша джаджа ще промени доста неща — отбеляза Пал, който излъчваше същия неистов блясък.

— Има недостатъци — като високата цена, — които могат и да попречат на серийното производство — отговори дубКаолин. — Съществуват само два прототипа и… не всички резултати са задоволителни.

— Не на мен тия — промърморих аз. — Не, не ми обръщайте внимание. Просяците не могат да проявяват капризи. Благодаря ви за продължаването на този така наречен живот.

Погледнах надолу и видях, че цветът ми отново е променен. За трети път за един ден. Сега приличах на висококачествен сив. Леле-мале. И кой казва, че не мога да направя кариера? Може да има прогрес — дори и за едно франки.

— Къде смятате да отидете първо? — попита платиненият трилионер, очевидно горящ от нетърпение да ни разкара. Макар и да не съм Албърт Морис, аз се опитах да си представя какво би направил моят създател, частният детектив.

— При царица Ирена — реших аз. — Хайде, Пал. Отиваме в „Дъгоцветния салон“.

 

 

Каолин ни предостави малка мощна кола от гаража на компанията. Несъмнено беше снабдена с транспондер и микрофони, за да ни държи под око. Палоидът трябваше да се съгласи да не се прехвърля обратно в оригиналния Пал и дори да не влиза във връзка с архито си. Всъщност нямахме право да споменаваме пред никого за онова, което видяхме в мазето на имението.

Независимо дали тези забрани бяха напълно законни, бях сигурен, че Каолин разполага с някакъв начин да ги подсили — в противен случай не би ни разрешил да тръгнем. Може би сега бе мой ред да нося бомба. Нещо мъничко, имплантирано, докато тялото ми беше в онази съскаща експериментална машина за подмладяване? Нямах начин да проверя… нито пък причина да го правя, доколкото целите ни бяха едни и същи.

Да се доберем до истината, нали така? До онова, което интересува всички ни, нали? Мен и Каолин. Но откъде да съм сигурен?

 

 

За пореден път в главата ми се появи същият стар въпрос. Защо точно аз?

Защо да наема недодялано зелено франки на детектив, чието поведение вече би трябвало да изглежда повече от обезпокоително в очите на Каолин? Дори и сивият да не е бил един от заговорниците, той бе тяхната будала — както цветисто се беше изразил Пал.

Изглеждаше странно магнатът да ми се доверява.

Но на кого би могъл да се довери? Каолин изобщо не се майтапеше, когато спомена Хенчмъновия закон. Скоро след приемането си той се превърнал в най-бързия начин човек да се пенсионира млад — като натопи собствения си шеф. Наказателните награди ставали все по-големи, когато мошениците с бели якички окапвали един след друг и половината от сумата от налаганите им глоби отивала за нови награди, с което примамвали още повече доверени помощници и десни ръце да започнат да дрънкат. За изненада на всички, светът се напълнил, с камери, които осигурявали доста добра защита срещу възмездието на повечето тълпи. Множество банди и съзаклятия, унищожили сами себе си просто докато се опитвали да накарат подчинените си да мълчат.

Неумолимата логика на Дилемата на затворника поставила началото на рухването на конспирация след конспирация, след като информаторите се превръщали в обществени герои и така ускорявали стремежа към публичност и печалби. По едно време изглеждало, сякаш коварството е притиснато до стената. Всяка престъпна схема, в която участвали повече от трима души, изглеждала обречена от самото си начало.

И тогава се появила дубъл-технологията.

В наши дни отново е възможно да имаш банда от безжалостни съучастници — ако всички те са ти самият! Още по-добре, ако успееш да си намериш и доверени съюзници — те могат да владеят умения, които ти липсват. Но все пак трябва да си достатъчно умен, за да държиш броя на оригиналите малък. Трима или четирима. Най-много петима. Един повече — и си изправен пред огромния шанс да бъдеш предаден от някой от приятелчетата си. Гузната съвест е способна на чудеса, ако наградите са големи.

Каолин сигурно имаше няколко хиляди истински служители, които произвеждаха за него десетки хиляди опитни и работливи дубъли на ден. Но би ли могъл да помоли когото и да било от тях да върви по ръба на бръснача — както щяхме да направим двамата с Пали? Възможностите пред него бяха малко. Или да го направи самичък, пращайки свои собствени копия, или да наеме някого с нужните умения. Някой, когото вече познава като склонен да върви по ръба и който същевременно има репутацията на човек, държащ на думата си. Някой, който освен това е и силно мотивиран да стигне колкото се може по-бързо до дъното на цялата тази помия.

След като бе изслушал записа на онзи злощастен сив, Каолин сигурно бе разбрал, че държа на качеството във всичко. Естествено нямах никакво намерение да усложнявам нещата, като призная, че съм франки. Та нали можеше да реши да ме хвърли в първия рециклатор!

Докато чакахме шофьора да докара отпуснатата ни кола, продължих да тормозя Каолин с въпроси.

— Не би било зле да зная защо някой ще иска да съсипе фабриката ви.

— „Защо“ би трябвало да ви вълнува по-малко от „кой“ — твърдо отговори той.

— Стига, сър. Разбирането на мотивите може да е решаващо за хващането на престъпниците. Имате ли конкуренти, които да отказват да плащат реали за вашите патенти? Или завиждат на ефективността на производството ви? Биха ли могли да се опитат да сложат пръчка в колелото на УП?

Каолин късо се изсмя.

— Всяка фирма, която е публична собственост, е заобиколена от прекалено силна охрана. А тероризмът е рискована работа — не е в стила на самодоволните ми съперници от „Фабрик Шелм“ или „Хаякава Шобо“. Защо да използват бомби, когато могат да ми причинят много повече неприятности с адвокатите си?

— Добре, тогава кой според вас може да е толкова отчаян, че да използва бомби?

— Имате предвид някой друг освен фанатиците пред портала? — Платиненият дубъл сви рамене. — Не си правя труда да броя враговете си, господин Морис. Всъщност вече бих се оттеглил в някое от извънградските си имения, ако някои важни развойни проекти не налагаха присъствието ми тук, където мога бързо и лесно да впечатвам. — Той въздъхна. — Щом толкова ви трябва моето мнение, мога само да рискувам предположението, че този отвратителен саботаж е работа на перверзни умове.

— Ъъъ… перверзни ли? — Примигнах от изненада. — Когато чух тази дума преди малко, не мислех, че я използвате буквално.

— О, напротив. Религиозните маниаци и фанатиците на толерантността не са единствените, които ме мразят. Нима не знаете? Може и да съм спомогнал за влизането в епохата на дублирането, но също така от самото начало съм се противопоставял срещу някои от начините, по които се използва тази технология. Бях ужасен от някои от гадостите, които вършеха част от клиентите.

— Е, новаторите често идеализират представата си за това какво ще стане…

— Случайно да ви приличам на някакъв загубен идеалист? — озъби се Каолин. — Разбирам, че много нововъведения се използват по неподходящия начин, особено когато ги предоставиш на масите. Вземете например как всяка нова медия, от печатното издание до киното и интернет, са ставали основен източник за порнография почти веднага след възникването си. Или когато самотни ексцентрици започнаха да използват дубълите за секс и премахнаха всички граници между фантазия, невярност и самоизнасилване.

— Естествено това не ви е изненадало.

— Не и най-ниското ниво. Всеки може да разбере, че тази технология може да направи мимолетния секс между непознати отново безопасен, след няколкото поколения страх. Това е естествено минаване от една крайност в друга, предизвикана от дълбоко вкоренените в нас животински инстинкти. По дяволите, та тенденцията да се използват анимирани кукли започна преди още Бевисов и Леов да впечатат първата Постоянна вълна. Не ми беше особено приятно, когато видях как навсякъде се появяват дубъл-публични домове и микс-клубове, но поне това изглеждаше човешко. Чак по-късно дойде модата на „модификациите“. Вълна след вълна така наречени иновации, агравации, преднамерени осакатявания…

— А, да. Опитвали сте се да попречите на хората да променят заготовките, които им продавате. Но днес това със сигурност е изгубена кауза.

Каолин го призна с вдигане на рамене.

— И въпреки това съм сигурен, че извратените типове помнят как им се противопоставях. И всяка година подкрепям финансово законопроекта за жестокостта.

— Имате предвид законопроекта за предвзето целомъдрие — промърмори палоидът от парапета на служебния вход на имението. — Нима наистина искате всички дубъли, които произвеждате, да бъдат с понижен капацитет за емоции?

— Само онези, които призовават към насилствено или враждебно поведение.

— Но това е половината от удоволствието да бъдеш голем! Можеш да правиш и най-екстремните неща. Да освободиш потискания вътре в теб демон…

— Потискането съществува напълно оправдано — разпали се Каолин. Палоидът определено знаеше как да го предизвика. — Поради обществени, психологически и еволюционни причини. Всяка година антрополозите набелязват все по-тревожни тенденции. Хората стават по-коравосърдечни спрямо нечуваните нива на насилието…

— … на стриктно определено място и време. Като фантазирането за неща, които никога не биха направили лично. Няма категорично доказателство, че, фантазиите се отразяват върху поведението в истинския…

— … стават склонни към осакатявания на човешката форма…

— … и научават от първа ръка какво е да си по-силен или по-слаб, сакат или от противоположния пол…

… причиняват страдания…

— … и ги изживяват лично…

— … стават по-безчувствени…

— … и по-съпричастни…

— Стига! — изкрещях аз. Отначало беше забавно да гледам как платиненият голем на мултитрилионера започна да се надвиква със същество във формата на пор от Стария град. Но пълната липса на чувство за самосъхранение у Пал може много бързо да стане безинтересна. Та ние съществувахме благодарение на него. — Значи мислите, че атаката може да е отмъщение за подкрепата ви на законопроекта за жестокостта?

ДубКаолин сви рамене.

— Миналата година бе прокаран в Индо-Персия. Това прави двадесет и шест страни. Аржентините ще гласуват следващия месец. Дегенератите може да виждат в това тревожна тенденция към времето, когато допълнителните ни аз-ове ще станат всъщност по-спокойни и добри от нас самите…

— Тоест, безполови и скучни…

— … и ще ни помагат да издигнем човечеството, вместо да го принизяваме — завърши Каолин и изгледа намръщен палоида, с което даваше да се разбере, че спорът е приключен. Този път малкият ми приятел разбра намека. Или не каза нищо просто защото в този момент пристигна колата, докарана до портика от жълтокож с безизразно лице. Единственият признак за индивидуалност у него бе мелодията, която тихо си тананикаше, докато ми държеше вратата, и продължи да си я припява, когато се затича, за да хване буса в посока към главната квартира.

Нагласих си седалката и платиненият Каолин ми подаде портафон с шифрован номер, на който да мога да звънна, ако изникне нещо спешно. Иначе бях инструктиран на всеки три часа да пращам доклади на високоприоритетния му адрес за автоматично обобщение и транскрипция.

Тъкмо се канех да затворя вратата, когато малкият дубъл-невестулка на Пал най-неочаквано скочи от моето рамо на рамото на Каолин! Сребристият голем изплашено трепна, когато палоидът се уви около врата му.

— Невероятна текстура — измърмори миниатюрният дубъл. — Толкова реалистична. Питах се…

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще лепне на Каолин страстна целувка. И внезапно се извъртя и впи блестящите си зъби в блестящия врат, точно над яката!

От двете еднакви ранички потече гадна каша.

— Какво по дяволите?… — Заслепен от болка и гняв, Каолин замахна с юмрук, но палоидът лесно се измъкна и скочи през отворения прозорец на колата в ръцете ми. Облиза кантата по зъбатата си муцуна и я изплю отвратен.

— Глина! Отврат. Добре де, в края на краищата наистина е изкуствен. Трябваше да проверя. Можеше и да се преструва.

Такъв си е Пал. Големците винаги го предизвикват да показва най-лошото от себе си. Побързах да умилостивя работодателя ни.

— Извинявайте, сър. Пал обича всичко да му е ясно. А и не можете да отречете, че това тяло е ужасно реалистично.

ДубКаолин беше побеснял.

— А ако наистина бях маскиран? Това проклето животинче щеше да ме осакати! Освен това не ви влиза в проклетата работа в какъв вид да се появявам! Имам добра памет за…

Той внезапно млъкна и пое дълбоко дъх. Раните спряха да текат след секунди и се покриха с твърда керамична коричка. В края на краищата, всичко между дубъли беше маловажно.

— О, я се разкарайте. И не ми досаждайте, освен ако не намерите нещо интересно.

— Благодаря за приятната среща! — жизнерадостно отвърна Пал. — Много поздрави на вашия архет…

Побързах да потегля и да прекъсна остроумните реплики на Пал. Докато минавахме през портала, хвърлих яростен и осъдителен поглед към спътника си.

— Какво? — ухили ми се в отговор порът. — Само не ми казвай, че ти не си изпитвал любопитство при вида на такъв префърцунен и реалистичен голем! Нали ги знаеш всички онези истории. За това как никой не е виждал архито му от години.

— Пал, любопитството е едно, а…

— Така ли? Точно в този момент това е единствената причина, която ме кара да продължавам напред. Нали чаткаш?

Уви, чатках. Макар и да ми бе осигурено продължение — двойно по-дълъг живот от онзи, който очаквах вчера, когато излязох от пещта — денят си е само ден. За франки или призрак.

Какво бих могъл да постигна за толкова време? Може би справедливост. Или мъничко отмъщение за гадините, които убиха нещастния Албърт. Тези постижения можеха да ме задоволят напълно. Но не можеш да ги достигнеш, когато си в рециклатора.

От друга страна, любопитството е лишено от продължителност и никакъв краен срок не е в състояние да го спре. Има и по-лоши неща, заради които да живее човек, независимо дали е роден от жена, или от пещ. А любопитството може да те подкрепя, независимо колко лош късмет вадиш.

— Както и да е, Албърт. Видя ли изражението, когато го ухапах?

— По дяволите, да, видях го! Ти, малък… — Поклатих глава. Надутата физиономия на Каолин все още сърфираше по пенестия гребен на моята Постоянна вълна. Изражението му — оскърбено и смаяно — беше…

… смешно.

Не се сдържах и прихнах. Смехът ни тресеше, докато пресякох на жълто, с което добавих още едно четиристепенно нарушение на сметката на УП. Радостта се смесваше с невероятното усещане за подмладяване, което все още изпълваше ободрената ми глинена плът. Караше ме да се чувствам по-жив, отколкото бях преди… ами, преди часове!

— Добре, добре — казах накрая и опитах да се съсредоточа върху шофирането. Намирахме се в Новия град и на пътя можеше да изскочи някое дете. Нямаше време за невнимание зад волана. — Хайде, Пал. Да видим какво става при Ирена.

 

 

Онова, което ставаше, бе смърт.

Пред входа на „Дъгоцветния салон“ се бе струпала тълпа. Всякакви видове крещящо оцветени дубъли — специализирани и модифицирани в домашни условия за удоволствия или ритуални двубои — объркано пристъпваха от крак на крак и мърмореха. Достъпът до любимото им свърталище бе отказан от ивици светеща лента, която примигваше в дразнещ окото ритъм и пращаше съобщението „стой настрана“ право в големските фибри, изпълващи глинените им тела.

Оформена като жена червена фигура стоеше на входа. Носеше черни очила. И търпеливо обясняваше, Докато двамата с палоида приближавахме към нея:

— Ще повторя: съжалявам, но не можете да влезете. Клубът скоро ще има нови управители. Дотогава трябва да си намерите друго място за удовлетворяване на френетичните си страсти.

Огледах я. Прекалено подчертаните закръглености на тялото и сякаш крещяха „курва“, но скритите под ноктите й игли загатваха за бияч с достатъчно сила, за да поддържа ред, ако посетителите станат прекалено напористи. Сигурно беше една от работничките на Ирена — онова същество начело на колонията, което се споменаваше в дневника на сивАлбърт. Отговаряше на описанието с изключение на това, че изглеждаше измъчена и изтощена — очевидно изразходваше последните си запаси от енергия.

Някои от посетителите си тръгнаха с надежда да намерят друг вертеп, работещ по това време. И предлагащ подобни забавления. В забързаната им походка видях нещо мрачно и заплашително. Особено в дубълите-гладиатори с бодливите прибавки по телата и в онези с преувеличените полови белези. Този вид често се прави от пристрастени — наркомани, които имат нужда от редовни дози интензивни спомени — и колкото по-екстравагантни и изпълнени с насилие, толкова по-добре. Ако дубълите не успеят да отнесат вкъщи стоката, оригиналите им не ги приемат. Шансът им за континуитет зависи от намирането на емоции — където и да е.

Но въпреки това продължаваха да идват нови посетители, тълпяха се пред входа и се опитваха да спорят с червената биячка. Дали щеше да остане там, докато се разпадне? От показанията на сивия бях останал с впечатлението, че Ирена гледа много сериозно на прехвърлянето.

— Да опитаме отзад — предложи ми палоидът на рамото ми. — Според записа там роякът държи царицата си.

Царицата си. Разбира се, бях чувал за подобни неща. Но въпреки това ми се струват ужасяващи. Господи, рояци и царици. Някои твърдят, че рано или късно ще се стигне дотам поради присъщата логика на дубъл-технологията.

Интересни времена.

— Добре — отговорих на малкия си другар. — Да идем да хвърлим един поглед.