Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (95)

23

Слушахме Елеазар, сякаш бяхме в сън, който не можехме да спрем и от който не можехме да се събудим. Любовта ми към него бе толкова силна, че чувствах как се прекършвам от тежестта й, както клоните на бадемовите дървета се бяха строшили под напора на тараните; страстта ми ме пронизваше като нож. Хората започнаха да тичат към домовете си, не за да избягат, а за да съберат по-ценните си притежания и да ги унищожат, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха вътре всичко, което имаха — дрехи и сандали, дървени купи и купища вълна. Прерязаха гърлата на останалите кози и овце и телата им бяха поставени в кладата, като жертвен дар за Бог, защото вече нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Не бе останал Храм и това щеше да бъде последното ни жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, опитни в битките, които се бяха сражавали рамо до рамо с него и бяха дошли чак от Йерусалим, за да станат ястреби в пустинята, го бяха наобиколили. Някои от тях хлипаха, потънали в скръб; други вече се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Бяха петдесет или повече, Амрам бе сред тях; написаха имената или инициалите си върху чирепи от изпочупени делви. Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред и назад, потънали все повече в транса на своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от тях, които да се заемат с делото и да отнемат живота на всички нас. Те щяха да понесат бремето на убийците, за да не поемем греха да се нараним сами, защото законите ни го забраняваха. Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички наши грехове и щеше да мине през трите порти на Геена, адската долина, където демоните щяха да го измъчват до края на вечността.

— Защо трябва да се боим от смъртта, щом не се боим от съня? — провикна се Елеазар като обезумял, с толкова чист възторг, че никой не посмя да извърне очи. Видях го отново така, както някога при кладенеца, разгневен от неправдите, които хората вършеха, уверен, че той може да оправи всичко в името на Бог. — Смъртта дава свобода на душите ни. Изисква се истинска смелост, за да откриеш истинската свобода. Щеше да бъде по-добре да бяхме умрели, преди да видим Йерусалим в руини. Сега надеждата ни е мъртва, но можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, на жените, децата и най-скъпите ни приятели, като не позволим да ги отведат в окови и да ги измъчват.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг. Десетте мъже бяха избрани, нашите спасители и екзекутори. Бен Яир изтегли меча си.

— Родени сме, за да умрем, ние и тези, които сме създали и довели в този свят. Това е съдбата, с която ще се сблъскат и най-големите щастливци сред нас. И съдбата ни вече ни зове.

Моята съдба също ме зовеше.

Бързо махнах на Йаел и Ревка да ме последват. Затичахме се към стаята ми, като дърпах Леви за ръката, за да не го повлече тълпата. Ноа подтичваше след нас. Ревка за малко да припадне сред блъскащите се хора. Йехуда бе в стаята ми, увит в бялата си дреха, и се молеше за душите на мъртвите. Адир не се виждаше никъде.

— Къде е той?

Бях толкова разтревожена, че хванах горкото момче за молитвения му шал и го разтърсих. Ревка, която вече смяташе Йехуда за свое дете, се спусна да го утешава. Най-накрая успя да го накара да проговори.

— Притесняваше се за Азиза. Каза, че тя е заела неговото място, но сега трябва да отиде и да я намери, за да я върне тук.

Изтичах към шкафа за книгата със заклинания на майка ми, като придържах бебето до гърдите си. От площада се понесоха писъци, защото избраниците бяха започнали делото си и някои от умиращите не можеха да гледат как любимите им хора загиват, дори от ръцете на нашите воини, ангелите на милосърдието, пратениците на нашата съдба. Ръцете ми трепереха. Може би е било предопределено да има изкупление за мен. Може би любовта нямаше да ме погуби, а щеше да ме спаси.

Подадох книгата на майка ми на Йаел и настоях да я вземе. Забелязах, че носи нашийника на лъва увит около ръката си, и знаех, че съм постъпила правилно, като я избрах, защото бе не само решителна, но и предана.

Ревка се бе свила в ъгъла заедно с внуците си и държеше Арие в скута си. Той бе още бебе, но бе чувствителен и знаеше кога е необходимо да пази тишина. Когато Ревка вдигна пръст към устните си, момченцето само сви устни и каза шшш, след което облегна главичката си на гърдите. После потупах все още хлипащия Йехуда по рамото, който се измъчваше от вина, че е позволил на Адир да излезе. Беше още момче и майка му го бе оставила тук, за да бъде в безопасност. Всички бяха приседнали на пода на бившата царска кухня, стая, която бе станала зловонна, непоносимо гореща, като гроб в пустинята.

Детето, което бе моето сърце, се разплака. Развих плаща си и я подадох на Йаел, както й бяха дала и книгата със заклинания. Извадих дървената кутия, която бе дошла с мен чак от Египет, онази, която майка ми заключваше с ключ във формата на змия. Понякога като малка си мислех, че змията ще оживее в дланта ми. Вътре се намираха съставките, които пазех за най-лоши времена: кожа от черна усойница, която спи между скалите, пепел от огъня, на който бе принесен в жертва гълъб, стрит лапис лазули, въжета, завързани в сложни възли. Всички тези неща бяха предназначени да създадат цяла мрежа за защита. Взех това, което ми бе нужно. Щях да намеря децата си на площада, след това щях да отида при Елеазар. Паниката се разля в мен, защото знаех, че независимо какво правех, в този ден щях наистина да се удавя. Това бе съдбата, която ми бяха предрекли костите в кулата.

Йаел постави ръка на рамото ми, опитвайки се да ме спре. Каза, че е прекалено късно.

— Нима ти не би направила всичко за тези, които обичаш? — попитах я аз.

— Да, готова съм на всичко — отвърна тя. — Затова сега ти казвам: не отивай при него.

Веднъж ми бе обещала, че ще направи това, което я помоля. Напомних й го сега, докато й подавах последния плод, който бях запазила, нар — същия плод, който й бях дала при предишната ни раздяла. Тогава аз бях момичето, което се грижеше за нея в Йерусалим. Тя ме прегърна и може би двете щяхме да се разплачем, ако имахме време. Вместо това се отдръпнах и й казах какво искам от нея. Надявах се, че ще ми се подчини и сега, както ме бе послушала, когато бе малка. Ако видеше знак от гълъбите, трябваше да попита Ревка къде тя ме бе видяла за първи път такава, каквато съм. Трябваше да отидат там незабавно, без колебание.