Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (68)

19

Шейсет души тръгнахме този ден, отряд за набези, воден от самия Бен Яир. Сърцето ми биеше бясно при мисълта, че съм един от воините на своя баща, че го следвам и може би щях да го накарам да се гордее с мен. Завързах Еран за един стълб, но той се отскубна и ме последва. Тъй като отказваше да ме остави, реших да използвам голямото куче така, както другите използваха товарните магарета — омотах тялото му с дебело въже, за да привържа копия от двете му страни. Животното със сигурност бе здраво поне колкото магаре и също толкова инато.

На излизане през портата се бях наредила най-отзад на колоната. Виждах мъжете, които баща ми водеше, Амрам и неговите другари. Можех да позная Амрам дори от разстояние, защото бе завързал синия шал за доспехите си. Развяваше се пред очите ми, докато слизахме надолу по виещата се пътека.

Жегата набъбваше и небето искреше до бяло. Не бях свикнала с бронята, която сега носех, и тежестта й правеше походката ми несигурна. Хората на бащата на сестра ми никога не носеха нещо, което можеше да затрудни вървежа им. Колкото по-леки бяха, толкова по-подвижни бяха в битка; само конете им бяха защитени с метални маски на муцуните и плочи по телата им, защото хората от племето знаеха стойността на тези създания. Мечтаех за коня, който бе даден на моя брат, или за най-прекрасния ни жребец, Леба, който винаги можеше да намери пътя си към дома и нямаше нужда от юзда. На гърба на този кон щях да летя; сега се тътрех мъчително надолу.

Пътеката бе опасна за невнимателните. Прахта се надигаше в лицата ни, а камъните се изплъзваха под краката ни. Стоях най-отзад, с Еран до себе си, и оставих воините да си мислят, че съм срамежлив. Докато вървяхме, неколцина от воините ме поздравиха за желанието ми да вляза отново в битка толкова скоро след нараняването си. Поздравиха ме и за Еран, защото мъж, чието куче му е така предано, е мъж, който искаш да стои до теб в битка. Сведох мълчаливо глава с признателност. Човек може да разкрие истинското си аз и без думи.

Запътихме се в посока към оазиса Ейн Геди. Говореше се, че западно от това място се бяха настанили група пътници заедно с местни хора и притежаваха злато, скъпоценни камъни, масло и различни подправки. В планината вече изпитвахме тежестта на оскъдицата. Когато стените ни падаха, ги поправяхме с кал и слама; когато лампите ни оставаха без масло, потъвахме в мрак; когато не ни стигаха дървата за огнищата, използвахме изпражненията на магаретата, за да си запалим огън. Не ядяхме задушено или варено месо, само каша, рядка смес от ечемик, сред която понякога плуваха късчета месце от малкото гълъби, които решавахме да жертваме. Воините ни нямаха избор, освен да вземат нужното от другите места и селища, за да оцелеем. Същото бях правила и когато живеехме с бащата на Нахара. Това беше нашата страна и ние бяхме нейните владетели — тези, които преминаваха през земите ни, трябваше да разберат, че зависят от милостта ни.

Ходехме, докато се изморихме, и легнахме да поспим на открито. Нощта бе свежа, но леко хладна, и се радвах, че кучето е до мен, защото двамата се топлехме, лежейки един до друг. Гледах Амрам изпод плаща си, но внимавах да не се разкривам. Държах главата си сведена, за да не види белега на лицето ми, който той мислеше за сълза. Използвах номерата, които бях усъвършенствала в Моаб; ходех сама да се облекчавам, никога не кръшках от задълженията си, говорех рядко, а когато го правех, снижавах гласа си. Всички ме смятаха за Адир.

Винаги когато можех, отивах да ловувам. Прострелях млад ибекс и когато животното се свлече на земята, отидох при него и прерязах гърлото му, за да може духът му да излети безболезнено и с достойнство в небето. Когато занесох плячката си в лагера, Амрам дойде да ме поздрави и да ми помогне да одерем и нарежем животното.

— Имаш добър мерник, малки братко — каза ми той.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите ми. Бях уплашена, че ще ме разпознае, но може би се боях още повече, че няма да го направи. Преглътнах думите си и само кимнах в отговор. Ръцете ми трепереха заради близостта му и заради измамата ми. Почувствах, че в този миг наистина съм жена и учестеното ми дишане ме издава. Но той не ме позна. Потупа ме сърдечно по рамото и все пак не усети колко силно бие сърцето ми.

Не можех да виня Амрам за това, след като самата аз бях положила толкова усилия да се прикрия. Старият убиец ме бе научил, че хората никога не виждат това, което е точно пред очите им. Те гледат в ъглите и под камъните, но ако стоиш право пред тях, ще те подминат, вярвайки, че си просто маслиново дърво, част от пейзажа и нищо повече. Бар Елханан бе научил това сам, докато се бе спотайвал в Храма в търсене на враговете си. Изчезни, като се слееш с нещо, казваше ми той. Стани не това, което си, а това, което е край теб. Скала, сянка, един стрелец сред многото други. Не виждаме мишките, защото те се прикриват в мрака толкова често, че когато изскочат пред теб, приличат на сенки. Сянката се възприема с ума, не с окото, продължаваше убиецът. Така можеш да убедиш хората около себе си да те виждат по начина, по който ти искаш.

Вечер, когато обикалях из района с кучето, носех плаща на стареца. Скални дамани живееха в дупки в земята, виждахме и следи от копитата на ибексите, които обикаляха в търсене на водопадите наблизо, мястото, където се говореше, че цар Давид някога е бил разположил своя лагер. Там можеше да бъде открита Моринга Перегрина, орхидеята с розово-бели цветове, която се появяваше всяка пролет. Разказваха, че Давид е написал над триста песни, по една за всеки ден от годината. Там, където обикалях обаче, нямаше орхидеи; по варовиковите скали имаше само ниски храсти смирна. Откъснах малко клонки и ги пъхнах под плаща си, както правеха жените, за да ухаят по-свежо.

Другите не ме притесняваха и приемаха сдържаността ми, докато се готвеха за битката, изпробваха оръжията си и пиеха малкото останало вино. Не само аз обаче стоях встрани от останалите. Още един воин предпочиташе да е извън групичките на разговарящите бойци, отказваше да яде от ибекса, който бях свалила, и вместо това постеше. Натъкнах се на него, когато тръгнах да се облекча извън лагера, както правех всяка вечер. Този воин отбягваше контакта с другарите си, не се нуждаеше от утеха или плащ, за да се топли, не желаеше да общува с братята си по оръжие.

Кучето не се разлая, когато се натъкнахме на онзи, когото наричаха Мъжа от долината и който нараняваше сам плътта си с метал. Това бе против нашите закони, но никой не смееше да го осъди за варварството му. Белите му плитки не отговаряха на младежкото му лице; бяха толкова дълги, че се спускаха по целия му гръб. Другите воини казваха, че в битка Бог можел да го сграбчи за косата и така го спасявал от всяка опасност. Затова влизал и в най-лютата схватка и излизал жив от нея, докато останалите мъже умирали до един. Плътта му бе покрита с множество белези от рани, за които не се грижеше и изобщо не ги лекуваше. Металните ленти се впиваха в мускулестите му ръце и оставяха сини и пурпурни следи.

Когато се натъкнах на него, бе коленичил до един храст и пееше оплаквателна песен за мъртвите; стискаше в ръце бодливите клонки, за да си причини още болка. Никога не бях виждал мъж така открито да разкрива агонията си. Почувствах, че ще се разплача, и побягнах бързо, за да не ме види.

Сграбчих Еран за врата и заедно се отдалечихме от това място, препускахме като коне. Под нас се вдигаше прах, а даманите се изпокриваха в дупките си при звука на стъпките ни. Жълтеникавокафяви бухали се издигаха във въздуха на скалите; прилепи с миши опашки излитаха от хинаповите дървета сред облаци от плът и крила, забравили за оранжевите плодове по клоните.

На следващия ден мъжът, когото бях видяла предишната вечер, ме зяпаше непрекъснато. Знаех, че никой воин не желае да се бие рамо до рамо с него, защото бе безразсъден и не милееше за живота си. Носеше една брадва и никакво друго оръжие, но хората казваха, че тази брадва е благословена и никога не пропуска целта си. Извърнах очи встрани, защото не желаех да разкрия истинската си природа, нито да подклаждам с нещо страховития му гняв, който според другарите му бил тъй яростен и неугасим, сякаш Мъжът от долината се биел от дясната страна на Гавраил, най-жестокия от ангелите.

Тази вечер се приготвихме за нощния набег. Бях замаяна от жегата и от бремето на собствената си измама, както и от тежката сребриста броня. Бяхме застанали на опашка под все още парещото, залязващо слънце, за да получим дяла си вода. Когато помолих за малко вода и за кучето си, отговорникът за дажбите поклати глава.

— Ще трябва да пие от някоя кална локва, ако намери такава — каза той. — Нямаме достатъчно вода, за да даваме и на това животно.

Отдалечих се, разстроена. Разделях провизиите, които носех, с кучето си и му бях дала костите на ибекса. Бащата на Нахара ме бе учил, че трябва да нахраниш първо коня си и после себе си, но сега имах съвсем малко вода, едва щеше да стигне и за мен. Копнеех да бъда воин, а бях открила, че основната ми грижа е създание, което дори не исках да е тук. Чудех се какво да правя, когато Мъжът от долината дойде при мен. Кучето пак не изръмжа. Воинът изсипа своята порция вода в купата на Еран. Кимна към него.

— Той е жаден.

Измърморих думи на благодарност.

— А ти няма ли да ожаднееш?

— Водата не утолява жаждата ми — каза Мъжът от долината. И после, без очевидна причина, допълни: — Не отивай тази нощ.

Явно ме смяташе за незряло момче, за брат ми Адир, който нямаше опит в битките, а и наскоро бе ранен. Не биваше да се притеснява за мен.

— Много пъти съм се бил с мъже — уверих го аз. — И те са пострадвали, не аз.

Воинът кимна. Погледът му избягваше моя.

— Но това е първият ти път сред нас. Досега не си бил на война, не си нападал село.

Това бе вярно, кръвопролитията, които познавах, бяха от източната страна на Соленото море, сред зелените пасища.

— Така повелява дългът ми — казах просто.

Усетих как очите му ме пронизват, но аз погледнах встрани, за да скрия истината за себе си.

— Когато му дойде времето — посъветва ме воинът, когото другите избягваха, — дръж се близо до мен.

Над земята се спусна мъгла и я покри така, както сивият ми плащ скриваше мен. Това се смяташе за знамение за добър късмет, защото щеше да ни позволи да изненадаме врага си. Лъкът ми бе готов, когато тръгнахме към селището, където се намираха пътниците. Въздухът бе хладен, но земята все още пареше от жегата на деня. Сякаш тя имаше свое собствено сърце, което туптеше в ритъма на моето. Виждах Елеазар бен Яир в мрака. Молеше се и носеше молитвения си шал, защото се биеше за славата на Бог. Бе ни събрал за последен път. Пред него давахме обет да бъдем един човек и една душа в битката. Заклехме се да не вземаме пленници и роби.

— Не искаме жените и децата ни да бъдат поробени — каза Бен Яир. — Ще сторим същото и за тези, които срещнем в битката.

Хората казваха, че нашият водач е видял най-близките си хора разпънати на кръст в Йерусалим — братята и приятелите му бяха умрели в агония пред очите му. След това римляните отсекли главите от телата и ги хвърлили на улицата, за да ги оплачат роднините им, но без телата не можеше да има траурни песни, нито погребение, нито покой за душите им. Бен Яир говореше с думите на нашия Бог.

Кой е страхлив и малодушен? Нека си иде и се върне у дома си, да не би да премалеят сърцата на братята му, както неговото сърце.^[1]

Но нашият дом бе Йерусалим, а Цион бе паднал и нито един воин не би се извърнал от предстоящата битка. Видях, че Амрам вдига копието си заедно с останалите, за да подкрепи думите на водача ни. Само Мъжът от долината не се присъедини в поздравите и в молитвата им. Може би вече бе казал своята молитва. Може би думите му бяха прощална песен. Той не носеше молитвен шал или роба, само туника и металните ленти около ръцете си. Копнееше за болка, това видях в него, а това, което човек търси, много често го намира.

Потеглихме в мълчание, когато луната се надигна. Вървях близо до Амрам, за да го наблюдавам, кучето ме следваше по петите, пазещо тишина като всички нас. Сърцето на земята туптеше. Светът бе обвит в мълчание, докато се натъкнахме на пазачите. После се разнесе див вик и внезапно силните крясъци на мъжете огласиха селото. Крещенето стана оглушително и клането започна. Подпрях се на коляно и започнах да стрелям с лъка си, за да подсигуря гърбовете на воините пред мен. Веднага убих двама мъже и те се строполиха пред Амрам. Може би той помисли, че ангел го е защитил, защото високо благодари на Бог. Кучето ми лаеше всеки път щом приближеше враг. Лаят му ми позволяваше да разбера в коя посока трябваше да се целя, защото мъжете настъпваха от всеки ъгъл в хаоса наоколо. Може би щях да се объркам, ако не беше Еран, и се заклех, че винаги щях да го водя със себе си в бой.

Нашите воини бяха по-опитни и се справиха с градските изнежени хора; телата на убитите лежаха навсякъде. Видях Мъжа от долината да размахва брадвата си. Вършееше сред четирима врагове, поваляше ги един по един, после им крещеше, предизвикваше труповете да се надигнат и да се бият отново. Когато друг от селото се впусна към него и се метна на гърба му, той спокойно го издърпа от себе си и го разсече на две. Огледа за следващия, когото да унищожи, и се гмурна в хаоса на битката с настървение, сякаш не се боеше от нищо. Усещах как кръвта ми препуска и в мен се надига радост, докато прострелях друг враг, който се бе впуснал към него. Помислих си, че ако баща ми знаеше колко мъже бях поразила със стрелите си, щеше да бъде горд да ме признае за свой син.

Нощта пареше от кръвта, земята бе лепкава, мирисът на смърт се носеше навсякъде. Във въздуха имаше скакалци, които жужаха и подскачаха пред нас. Носех сребриста броня под плаща си и ръцете ме боляха, потях се обилно. Попих лицето си с шала си за глава и се изправих.

В мига, в който свалих лъка си, сякаш отстъпих назад и излязох от битката. Може би сега наблюдавах сцената пред очите си, както правеха ангелите, отдалече и без емоция, но виждах много повече, отколкото мъжете, които бяха в разгара на битката. Зрението ми бе замъглено и не вярвах на това, което се разкри пред погледа ми. Бяхме избили хората, които просто се опитваха да се защитят, както и пътниците, спрели тук, с техните сини плащове, мъжете от Моаб, дошли да търгуват с подправки и изсушени плодове. Тук нямаше акация, за да изгоря клонки в тяхна памет, следователно душите им нямаше да напуснат телата им. Болеше ме, защото знаех, че ще бъдат пленени в капана между двата свята, далече от Желязната планина; никой нямаше да се надигне след пролятата кръв и да поеме в другия живот; кръв, която бе червена като нашата, докато попиваше в земята.

Нощта се превърна в сън. Битката ме принуди да се пробудя от това, което се случваше пред мен, защото отвъд купчините с мъртви мъже ставаше нещо по-ужасно. Нашите воини бяха започнали да избиват жените, които бягаха от къщите. Бе невъзможно, ние не вярвахме в такава жестокост, и все пак знаех, че е истина, защото чувах писъците на жертвите. Бяха писъци на жени и нещо още по-страшно. Под тях чувах виковете на деца. Когато видях Амрам, той се бе превърнал в част от съня, пред очите ми се бе променил в демон, лицето му бе демонско, делата му бяха прокълнати.

Нашият водач бе казал, че няма да вземаме роби. Бях помислила, че това означава, че жените и децата ще бъдат пуснати, но това не бе обичайно за войните в този тъжен свят. Кучето ми бе побесняло, мяташе се на всички страни и лаеше; никога не бях виждала животно в такова състояние. Обвих ръце около врата му и се опитах да го успокоя, но счупих ноктите си, докато впивах пръсти в козината му. Самата аз чувствах, че ще полудея от гледката пред мен, от смъртта на невинните. За миг поисках да скоча и да застана на страната на неприятелите ни, да започна да се бия срещу своя собствен народ. Изпитвах нужда да се втурна срещу мъжете, с които бях дошла, срещу своите другари. Объркана сред ужасяващото кръвопролитие, внезапно изгубих представа защо смятахме, че имаме право да отнемаме нещо от тези хора; вземахме го, защото го искахме, също като разбойниците, които някога бяха искали мен, майка ми и всичко, което притежавахме.

Стоях там, заобиколена от унищожението, недокосната от смъртта по Божията милост. Битката вече не ме интересуваше, нито можех да понеса случващото се. Затворих очи и зачаках малах ха-мавет най-накрая да дойде за мен, след като бе пропуснал първия си шанс, когато бях прогонена в пустошта като новородено бебе. Може би не ми бе отредено да живея след деня, в който жената на Елеазар бе поискала да се отърве от мен, и бе грешно да се опитвам да избегна съдбата си.

Никога няма да разбера дали Ангелът на смъртта щеше да ме вземе тази нощ, защото Мъжът от долината ме сграбчи за плаща и ме издърпа след себе си. С Еран тръгнахме с него, въпреки че бях останала без дъх, сърцето ми тежеше и биеше прекалено силно. Прехапах устните си и забих зъби в тях, докато усетих това, което исках. Своята кръв, не чужда. Заслужавах го.

Воинът ме поведе към билото на хълма, където мъглата на вечерта се вдигаше. Той имаше много рани от тази битка, но не им обръщаше внимание, както не забелязваше и че плачех. От мястото, където бяхме, виждахме клането. Къщите в селото бяха каменни; скоро щяха да бъдат напълно пусти. Всичко, което тези хора притежаваха, щеше да ни принадлежи. Свалих шлема и окървавения си плащ. Разбрах защо Мъжът от долината ме бе предупредил да не идвам; знаел е какво ще се случи. Той не убиваше жени и деца и не желаеше да вижда кръвта им. Знаеше, че съм жена, но не бе казал нищо. Знаеше каква е заповедта на водача му, но бе сключил свой обет с Бог.

От всички, които виждах пред себе си, той бе единственият, до когото исках да застана.

Оставиха магаретата живи и ги натовариха с това, което сега ни принадлежеше: джинджифил и пипер, тикви и лук, всякакви вина и масло, жито, малко злато, обици и пръстени, взети от домовете и направо от телата, купчини със скъпоценна канела, лампи и оръжия. Взеха козите и овцете и убиха кокошките. Напълниха кожените мехове е вода и сирене. Всичко миришеше на кръв.

Върнах се в селото, за да събера стрелите си. Лесно ги намирах, червени лилии, които бях посадила след себе си. Трябваше само да ги измъкна от гърдите и телата на падналите. Не взех нищо друго. Докато другите сваляха пръстените от студените пръсти и мъкнеха вино от мазетата, аз измих остриетата на стрелите си в купа с вода, казах молитвата си и помолих Адонай да не причинява повече мъки на загиналите тази нощ, да ги спаси от трите порти на Геената, долината на ада. Не можех да погледна в лицата на избитите жени и деца, но потърсих сред мъжете от Моаб някой, когото познавах.

Амрам дойде при мен, покрит с пот и засъхнала кръв.

— Не се занимавай — каза ми той, докато обръщах телата на мъжете от народа на първия ми баща. — Всичките са еднакви.

Когато най-накрая нощта се спусна спокойна над нас, Бен Яир се обърна към воините си. Не можех да остана сред тях. Хората казаха, че първо благодарил на Бог, после похвалил мъжете за смелостта им. Наредил им да се помолят за душите на мъртвите, защото в друго време, на друго място, ако враговете ни от Рим не ни бяха тласнали към глад и бедност, щяхме да наречем жертвите си свои братя.

Вече се бяхме върнали в пустинята, бързайки, за да не оставим следи от себе си и някои от хората от селището, които не са били там по време на набега, да не ни открият и потърсят отмъщение. Воините се помолиха и принесоха в жертва коза. Виковете й ми приличаха на писъците на някоя от убитите жени. Свих се на кълбо зад кучето си и запуших ушите си. Сиянието на Шехина, светлината и състраданието на Всемогъщия, не стигаше до земята. Тук бяхме заобиколени от ситра ахра, мрачното царство, защото в тази нощ бяхме преминали от другата страна на света, ужасяващото място, което се намираше до лявата ръка на Бог и се хранеше с човешки грехове.

Обмислях след завръщането ни от победоносния набег да легна до Амрам, да пъхна ръцете му под плаща ми, за да може най-накрая да разбере коя бях аз и да му се отдам, но не го направих. Болеше ме коремът, болеше ме и сърцето. Отидох в пустинята и повърнах всичко, което бях яла, откакто бях напуснала дома на майка ми. Вкусът бе кисел, сякаш бях изплюла демон. Радвах се, че брат ми не бе с нас. Адир, който имаше толкова нежен дух, и все пак най-много на света копнееше да бъде воин, бе пощаден от гледката на страхливите действия на тези, на които се възхищаваше.

Белите скали бяха невидими в мрака. Всичко бе скрито. Сега разбрах, че като човешки същества имаме дълг да виждаме отвъд воала в същността на света, в сърцевината на нещата.

Видях Мъжа от долината и отидох при него. Стоеше сред бодливи храсти, пораснали в кръг, сред които се криеха чучулиги. Чувахме гласовете на другите, които пееха, но техните песни не означаваха нищо за нас. Всяко късче от окъпаната в кръв земя, по която стъпвахме, бе като част от царството на преходността, където враговете ни се лутаха. Тук не растяха акации. Нямаше начин да помогнем на душите на мъртвите да намерят покой.

Днес бях видяла любимия си да убива дете на не повече от четири години. За него може би това бе нищо, но за мен бе всичко. Вече не виждах нищо друго, освен звездите на небето и лицето на убитото дете, защото сега то живееше зад очите ми и щеше да бъде завинаги част от мен. Всеки път щом погледнех към Амрам, щях да виждам това дете.

Искаше ми се да бях истинска жена и да си бях останала у дома.

— Не знаеше ли, че светът е такъв? — попита ме Мъжът от долината.

Кучето лежеше в краката ми. По козината му имаше кръв. След изгрева на слънцето мухите щяха да го накацат и то щеше да заприлича на чудовище. Еран не ме бе изоставил нито за миг по време на кървавия хаос и се бе втурвал срещу всеки, който се опиташе да ме доближи, оголвайки зловещите си зъби.

Никога не се бях чувствала толкова безпомощна и толкова изпълнена със срам. Бях изгубила нещо завинаги и не мислех, че ще си го върна обратно. Тук, на земята, за мен вече нямаше нищо; трябваше да се обърна към небето. Мъглата бе изчезнала напълно и звездите грееха ярко. Видяхме нещо да се рее през мрака сред струи светлина, но очите ни не го различаваха ясно. Бях зашеметена от гледката и от добротата на силния, простоват звяр, който не бе и помислил да ме изостави, както и от това, че двамата с Мъжа от долината стояхме един до друг, все още живи.

— Не е ли красив? — попитах аз, взирайки се в света около нас.

— Не е ли ужасен? — отвърна ми воинът.

Погледна ме изпитателно и внезапно разбрах, че това наистина е въпрос и той се нуждае от отговор. Взех ръката му и я пъхнах под плаща си; придърпах го към себе си и го накарах да легнем на земята. Той ме бе спасил, сега аз направих същото за него. За една вечер, дори когато все още усещахме мириса на кръв по телата си, когато нощта бе черна и целият свят бе невидим, ние не бяхме сами.