Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dovekeepers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Алис Хофман. Пазителката на гълъбиците

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2012

Редактор: Ива Колева

Коректор: Ива Колева

Консултант: проф. д.ф.н. Мони Алмалех

ISBN: 978-954-771-295-9

История

  1. — Добавяне

7

Споменът за онзи ужасен ден щеше да запълва изцяло мислите ми, ако работата в гълъбарника не ме разсейваше с постоянното пърхане на птиците. Шумният хаос тук бе огледалното отражение на пагубната тишина в пустинята, защото и на двете места аз бях сама. Забелязвах, че Шира често ме наблюдаваше, докато работех. Питах се какво ли мисли за мен. Не се боях да изцапам ръцете си, не прекрачвах границите на нашите отношения. Когато тя ме поглеждаше сред мъждивата светлина на гълъбарника, свеждах очи, за да прикрия това, което се спотайваше в мен. Светлината навлизаше през един-единствен процеп на тавана като сноп лъчи и аз избягвах да минавам през него, защото се боях, че яркото сияние ще разкрие истината за моята скръб. Но един ден, не много след пристигането ми, Шира внезапно ме хвана за ръката. Стреснах се от постъпката й, но преди да успея да я отдръпна, тя я обърна и се вгледа в издълбаните в дланта ми линии. Докосването й бе като хладна вода, стичаща се леко по кожата ми. След това бях сигурна, че тя знаеше. Имах ръка на убиец. Тя гореше в нощта, в мрака. Другите жени вдигаха очи към надигащата се луна, за да видят съдбата си, отразена в нея, но аз се взирах в дланта на ръката си, за да видя какво ми е писано и какво бях направила.

Както не желаех да ме обсъждат, така и аз обръщах гръб на клюките, които се разнасяха за Шира. Дори наистина да бе вещица, не се боях, защото част от бремето ми падна върху нея в мига, в който взе ръката ми в своята.

— Да бъдеш човек означава някой ден да загубиш всичко най-любимо на света — прошепна тя, след като ме пусна. — Но би ли искала да бъдеш нещо друго?

Тогава си замълчах, но по-късно се замислих дали наистина бих предпочела да бъда например змия, а не жена, дали щях да избера да изживея живота си под някой камък, пълзейки в прахта, забравила истинската си същност, хищна и сама в студената си кожа. Дали змията обича децата си? Дали ридае под камъка си, копнееща за ръце, с които да ги прегърне, за глас, с който да им разказва приказки, за сърце, което може да бъде разкъсано на две? Когато мислех за подобни неща, често не можех да заспя. Тогава виждах Шира да броди нощем из града. Може би тя знаеше отговорите на моите въпроси, но така и не я попитах, както не питах и къде отива или къде е била. Ако имаше кутия със заключени грехове, както твърдяха хората, това не ме засягаше. Когато нарушиш Божиите закони, осъзнаваш, че само Той може да ни съди. Знаеш, че никой човек не може да разбере на какво е способна една жена.

 

 

Когато Йаел дойде за пръв път при нас, бях убедена, че е глупаво, егоистично момиче, с прекалено високо мнение за себе си, че да чисти подир гълъбите или да носи тежките кошници с нечистотии на полето. Никога не бих допуснала, че някой ден ще дойде да живее в моя дом — ако, разбира се, можеше да се нарече така простата стая, разделена на две със завеса от съседите. Ха, нима самата аз не бях погледнала с пренебрежение това място при пристигането ми, огорчена, че съм пратена на работа в гълъбарниците! Държах се за положението, което имах в предишния си живот, с арогантност, на която вече нямах никакво право. Плаках, че съм унизена и наказана с най-нисшата работа в планината, докато внукът ми не ми показа истината за гълъбите. Сега вече разбирах гордостта на Шира и на дъщерите й, отдадеността им, която ме порази през първия ми работен ден тук. Вече се усмихвах при спомена за жената, която пристъпи тогава през резбованите дървени врати със завързан на главата шал, бояща се да си поеме дъх заради силната воня от птиците.

Без гълъбите обаче крепостта отдавна щеше да е паднала. Торта, която посипвахме в овощните градини, бе направила нашия свят зелен и плодороден, тя подхранваше корените на фурмите и маслините, караше бадемовите дървета да цъфтят в розово, бяло и алено. Без гълъбите отдавна щяхме да гладуваме. Законът забраняваше да се убиват птиците, тъй като след като Храма вече го нямаше, не биваше да правим жертвоприношения; ако някой човек все пак отнемеше живота дори на един гълъб от глад или алчност, рискуваше да бъде обявен за карет — човек, от когото Бог е отвърнал погледа си. За толкова голямо престъпление се смяташе убиването на някоя от тези уж обикновени птици.

Всеки път, когато разрязвах плод на две, изпитвах благодарност към тези бледи, приспособими създания, за които се грижехме. Ако някоя се разболееше, я отнасях у дома си, за да я лекувам. Слагах я на дървената лавица до леглото ми. Слушах гукането й и намирах утеха в песента й.

Само в тези нощи не сънувах.

Започнах да променям мнението си за Йаел, дъщерята на прочутия убиец Йосиф бар Елханан, за когото разказваха, че някога притежавал способността да минава през стени и да изчезва пред очите на хората, сестра на един от нашите млади воини. Забелязах, че тя си имаше своя магия. Само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, номера, които използвах аз, за да ги повикам. Изненадах се от уменията й, даже завиждах. Винаги първа отключвах вратите рано сутрин, винаги аз хранех гълъбите и ги лекувах. Аз мятах камъни, когато ястребите идваха на покрива ни, привлечени от светлината, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които се грижехме толкова усърдно. Аз напъждах хищниците, когато сутрин пускахме нашите птици да полетят свободно в небето, сигурни в тяхната вярност към партньора им и в завръщането им.

И все пак те отиваха при Йаел, не при мен. Тя стоеше неподвижно в мрака и те пърхаха около нея.

— Защо я предпочитат? — попитах Шира, която беше прекарала най-дълго време сред птиците. Предполагам, че завистта е проличала в очите ми.

— Тя говори техния език.

— Наистина ли? На птиците? И какъв език е това?

Шира се усмихна в отговор.

— От всички хора точно ти би трябвало да го знаеш най-добре.

И тогава разбрах. Това бе езикът на мълчанието.