Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (51)

2

Баща ти бе заможен мъж и знаеше какво иска. Ако не беше така, ако не пътуваше до Йерусалим и най-далечните брегове на Соленото море, с майка ни щяхме да загинем, прогонени в деня, в който се бях родила. Нямах сестра, която да ме утеши, както направих аз при появата ти на света, имах само вкуса на собствената си кръв в устата.

Мъжът, който щеше да стане твой баща, бе пропътувал огромни разстояния, за да търгува с натрупаните от него богатства: черна смирна и балсам, подправки, насипани на оранжеви и червени купчини, кошници с тамян, пораснал от бялото звездно цвете от Едом, сол от морето, варовик от скалите. Може би ангел го бе спрял и му бе прошепнал в ухото да обърне глава. Носел дълъг шал и синята роба на своя народ, боядисана с корена на джинджифила. Макар вече да не бил млад, зрението му било по-остро от това на сокол и веднага забелязал красотата на майка ми. Сред мъжете, с които яздел, той бил известен с умението да вижда всичко, което другите не могат. Затова видял как ни откарват в пустошта в каруцата, в която обикновено возели овце до касапина. Ангелът на смъртта ни очаквал — малах ха-мавет с многобройните си блестящи очи, но бил победен, след като баща ти ни последвал.

Той дал шепа монети на човека, който ни карал — за него те нямали стойност. Облеченият в синьо мъж вярвал, че истински ценните неща идват от земята, не от монетарниците на някой храм или от работилниците на занаятчиите. Взел ни със себе си в същия този ден и се отправил на изток, към древната земя отвъд Соленото море, където планините са направени от желязо и блокове черен асфалт плуват по брега и се подпалват сами, когато жегата стане непоносима. Хората от народа на твоя баща събират асфалта в мрежи и го продават скъпо на легионите, така че войниците да могат да павират пътищата в Александрия и Рим.

Майка ни ми бе доверила, че когато за пръв път видяла черното море, не знаела дали ще бъдем спасени или погубени от този суров, мълчалив мъж, чиито ръце били изрисувани в синьо, и който бе насякъл сам лицето си с острия си нож, за да почете многото битки, в които бе участвал. Бояла се, че това е Геена, адската долина. Но се оказало, че пътуването я бе отвело от Юдея до Моаб, царство, съсипвано повече от веднъж, но винаги въздигащо се от пожарите и опустошенията. Много от племената в тази земя отказваха да усядат на едно място и наричаха всяко ъгълче на страната си свой дом. Това бе земята, от която Рут бе последвала Ноемин в Юдея, макар че нейният народ бе проклел нашия. Великият ни цар Давид е произлязъл от рода й, дар за народа му и за света. Земята тук бе зелена, пръстта се къпеше от дъжд и в полетата се полюшваше тучна трева, докато другите страни изгаряха от жега. Цъфтяха акации — тъй здраво дърво, че Бог бе поискал кивотът, домът на словата, които бе дарил на човечеството, да бъде направен от него. Миртовите храсти израстваха високи в Моаб сред горички от див касис. Жълтите ириси осветяваха земята като благословия.

Баща ти и роднините му живееха сред хълмовете и забогатяваха не само от продажбата на асфалт, но и от съкровищата, които заграбваха от керваните, пътуващи от Дамаск към Египет. Чиста кражба, може да каже някой, но в очите на неговите сънародници тези ценности бяха просто отплата, която вземаха като нещо дължимо, защото родината им бе пътят, свързващ тези две нации. Крадецът е цар в собствената си земя, в това вярваше баща ти, владетел в своята планина. Казваха, че всеки мъж в този район се ражда с нож в ръката си, с вече оседлан кон и с молитва, която да отправи към Бог.

Майка ми все още кървяла от моето раждане, когато спрели първата вечер, за да устроят лагера си. Но тя ме увила добре и ме поставила на земята, за да може баща ти да я направи своя жена тази нощ. За да отпразнуват своя брак, той й дал обици с инкрустирани рубини. Всички в Йерусалим знаят кои жени имат вечни рисунки по тялото си, вихрушка от червени образи, издълбани с къна в плътта им. Откакто е била дете, майка ни е била обучавана да бъде кедеша в Египет, храмова проститутка, жена, която трябва да обслужва свещениците в Божиите домове, както е правила преди това и нейната майка. Но подобни неща са били тайни и забранени от закона. Майка ни била изпратена от Александрия в Йерусалим, за да бъде отгледана от роднините си. Така и не успяла да се завърне в града, където я очаквала нейната майка, копнееща да види отново едничката си дъщеря.

Баба ни, която никога не сме виждали, дала на майка ни два амулета за защита. На единия пише Портите към вечния живот и върху златото са гравирани слънцето и луната. На другия — Винаги ще поставям вечността пред себе си; на гърба на медальона има риба като гаранция, че този, който го носи, винаги ще бъде близо до водата, най-ценната стихия, дарителката на живот.

Въпреки че майка ни бе изпратена в Йерусалим заради своята безопасност, тя бе прогонена от там за греховете си — обвинили я, че е съблазнила женен мъж. Когато семейството на мъжа повдигнало обвинение срещу нея пред свещениците, майка ми отказала да признае, че е извършила нещо лошо. Провели церемонията сота, при която Божието име се изписва на папирус, после се слага в чаша, стрива се с вода и се смесва с прахта от пода на Храма, за да бъде погълнат от заподозрените в прелюбодейство. Майка ми изпила Божието име и не се строполила на земята; и все пак хората, които я съдели, решили, че е в съюз с демоните. Тя можела да отрича греха си, но аз съм била доказателството, повдигната за петите пред тримата съдии. Когато ме оглеждали, търсели белези, рога или криле, за да видят дали майка ми наистина е спала с демон и аз съм шед, дете на ангел, привлечен на земята от красотата на смъртната жена, или съм просто творение на плътта.

Мъжът от Моаб, който щеше да стане твой баща, не го било грижа за такива неща. Присъдите на нашите свещеници били безсмислени за него. Нашият Бог не бил негов бог. Грехът на майка ни не го интересувал. Той знаел какво иска. Бил открит и дори простоват в това отношение и все пак сложен, като всеки мъж. Аз… аз съм била само малка мишка, хваната в капан, създание, което той позволил на майка ми да задържи като свой домашен любимец, когато на следващата сутрин потеглили и тя отказала да ме остави в пясъците. Светът бил още мрачен в деня, когато напуснали Юдея, подобно на черното море, но пред тях хоризонтът искрял като перла. Майка ни ми каза, че след като преминали покрай черните плочи от горящ асфалт на Соленото море, била благодарна, че не сме пропаднали в огньовете на ада. Сърцето й подскочило от радост при вида на планините, които били зелени, въпреки че останалият свят умирал от жажда. Лилиите, растящи там, били червени и тя все още носи техния аромат; шишенцето с уханието на тези цветя бе една от малкото вещи, които взе със себе си, когато дойдохме в тази крепост.

Може би, когато усеща уханието на лилиите, си спомня сутринта, когато бяхме дарени с още един живот. С твоя.

Нашият народ вярва, че светът е разделен на две. На страната на доброто са мелахим, хилядите ангели на светлината. На страната на злото са мазиким, неизброимите и непознати демони, които не се подчиняват дори на желанията на Всемогъщия. Баща ти беше съчетание и от двете. Лагерувахме в планините, над прохода, гледащ към Царския път от Дамаск. Баща ти не се замисляше, преди да се спусне с мъжете си над някой керван, за да вземе това, което искаше, но бе свенлив с децата и мил с нашата майка. Макар да бе воин, лесно се смущаваше в присъствието й и не намираше какво да каже. Очите му грееха, когато я гледаше, и често отпращаше всички от палатката, за да бъде с нея дори на дневна светлина. Той имаше и други съпруги, които живееха в една отдалечена долина, жени, чиито имена никога не изговаряхме гласно. Може би обичаше и тях. Но със сигурност не ги гледаше така, както се взираше в нашата майка. Тя бе любимката му. И заради това бяхме в безопасност при него.

После, една нощ, която почти не помня, защото беше още преди ти да се родиш, в палатката ни нахлуха бандити, номади без закони и без богове.

Дойдоха, за да крадат, но когато видяха майка ни, решиха друго. Тя беше толкова красива, с дългата си черна коса, все още съвсем млада, а и някои хора вярваха, че може да омагьосва мъжете само с един поглед, както и да лекува болните с една-единствена дума. Докато нападателите я държаха, един от тях се нахвърли върху мен и разкъса туниката ми, за да ме обладае, макар че бях още малко дете. Не помня точно какво виках, крясъците ми приличаха на пищене на побесняла мишка, хваната в капан, но когато майка ни ми разказа историята от тази нощ, гърлото ме заболя отново, сякаш бе раздрано с нож. Тя ми я каза само веднъж, когато напускахме Моаб на път за Масада. Опитах се да запомня всяка нейна дума. Знаех, че няма да я чуя пак.

Точно както знаех, че тази нощ е причина за моята съдба и за това, в което се превърнах.

Баща ти бил предупреден от близките си, че има бандити, и се завърна неочаквано рано; синият му шал се вееше над тъмното му, белязано лице. Приличаше на вихър. Майка ни ме държеше близо до себе, прикрита в робата й, докато баща ти убиваше крадците един по един. Дивите, ръмжащи звуци, които издаваше, бяха ужасни, като силния вятър, стоварващ се внезапно върху хората. Говореше се, че го чували далече, далече на юг, където в червените скали се издигаше цял град, с гравирани колони и чуден храм, който си струва да се види. Мнозина сред нашето племе се кълняха, че издавал звуци като мазик, демон от друг свят.

След края на битката баща ти бе единственият оцелял мъж в палатката. Майка ми бе разказвала, че сред външните имало мълва как кръвта на хората от племето на баща ти е синя, и те наистина бяха толкова диви и жестоки, че дори римляните ги избягваха. Но аз помня, че тогава той коленичи до нея с огромна нежност и внимание, въпреки че бе опръскан с кръв. Когато го направи, приличаше на един от онези ангели, които наблюдаваха нашия свят, ангел, дошъл да ни спаси от пустошта.

След тази нощ майка ни прокле женската ни съдба. Животът й на жена имаше своите граници — ето това не можеш да правиш, ето това никога няма да бъдеш. Но тя имаше и дарба, която никой мъж не би могъл да разбере. Нейната майка й бе дала книга със заклинания, магически рецепти, които да я защитят, докато двете са разделени. Тя носеше ръкописа със себе си, това бе най-ценното й притежание заедно със златните амулети, които висяха на шията й и които предпочиташе пред всички други свои бижута. Те бяха най-силната й закрила срещу злото.

Но каква бе магията от онази нощ? Майка ми се бе опитала да спре насилниците чрез заклинание, но се оказа, че ни е нужна и друга защита — желязо, меч, мъж, спасител… Тя отправи благодарност към Царицата на небесата за нашето спасение. Кръвта й обаче бе гореща и гневът й не бе заситен. Изгаряше от желание нейните ръце да бяха размахвали ножа, за да пронижат грабителите, вместо безпомощно да стои свита в ъгъла и да наблюдава как баща ти ги избива.

В онази нощ майка ни реши да ме промени. Взе ме със себе си, когато всички други спяха. Дори конете дремеха, тези бързи, мощни жребци, оставени свободни, без въже, защото бяха толкова верни на своите ездачи, че нямаше опасност да избягат. Повечето хора от Моаб яздеха камили, но народът на баща ти притежаваше най-красивите и най-силни коне, на които се даваше вода едва на всеки три дни, така че да привикнат към жаждата като камилите; издръжливостта им надминаваше многократно тази на конете на нашите врагове. Майка ни изпя заклинание за закрила, после подхвана ритуал за назоваване в чест на Ашторет. Когато променяш името си, променяш и съдбата си. Човекът, който си бил преди, изчезва и дори ангелите не могат да го намерят. Стояхме в Желязната планина под червената луна. Нямахме плацента, с която да отбележим случая, никаква жертва не бе поднесена на земята. Вместо това майка ни зарови в пръстта собствената си месечна кръв. После поряза ръката ми и остави три капки да паднат като дар за Царицата на небесата.

Ръката ми пареше и може и да съм простенала, но сърцето ми се изпълни с радост, когато майка ни гордо каза, че ще бъде различна. От този миг само тя и Бог щяха да знаят за моето минало. Името ми беше Ребека, но то изчезна в нощта, окъпана в нашата кръв. Никога повече не го чух произнесено на глас. Баща ти позволи на майка ни това желание, както й бе позволил да ме вземе със себе си сред света на пустинята.

И от този ден нататък аз бях момче.

Нарече ме Азиза, име от народа на баща ти. Може да означава „възлюбен“, но също и „жесток, могъщ“, и за мъж, и за жена. Някои смятаха, че името е древната дума за стрелец, онзи, който винаги ходи с оръжието си и никога не е беззащитен. Това искаше майка ми за мен. Хората, които живееха в Желязната планина, почитаха една велика богиня сред другите си богове; те можеха да виждат силата на жените си. Сега, когато наблюдавам как сестра ми работи в полето заедно с есеите и спазва суровия им начин на живот, грижи се за козите им, скромна слугиня, спокойно чакаща Края на дните, сякаш тя самата не е нищо повече от безпомощна и красива овца, си мисля, че плътта и тревата са едно и също, така мимолетни, менящи се пред очите ни. Сестра ми бе родена в земя, където небето блести в сребро и мъжете са жестоки. Ако баща й я видеше да пристъпва със сведена глава в прахта зад мъжете на есеите, щеше да се засрами.

Но независимо колко се прекланяш пред другите, сестрице моя, връзката между нас ще ни отведе във вечността, където ще се срещнем отново и нищо няма да ни раздели, както беше в нощта, в която се роди в палатката на баща си, с моя дъх вътре в теб и с нишката на моя живот, която те запази на този свят.