Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (76)

4

Въздухът в пустинята пламтеше. Вдишвахме го и той ни изгаряше отвътре, защото бе силен като желязо, непреклонен като вихрушката пръст, която се надигаше по време на буря. Водата идваше чрез дъжда и се стичаше по акведуктите, построени преди много години от робите на Ирод — широки керамични тръби, които носеха препускащите води от долината към нас, когато през зимата тя се изпълваше с набъбналите речни потоци. И все пак това не ми бе достатъчно. Пустинята ме превземаше, силата ми отслабваше. Във водата аз не просто плувах, аз летях, а в сухия ад на тази пустош едва успявах да дишам. Сънувах реки и сребърни риби. Някои казват, че нашият народ е като риба в морето, подхранван от водите на познанието, което се излива от Тората, и затова можем да оцелеем в толкова сурова и гола земя.

Често се събуждах с вик, опитвайки се да си поема дъх, докато се давех в езерата от бяла светлина, които разкъсваха небето всяка сутрин. Жените, които носят нов живот в утробата си, са особено податливи на жегата. Бях се чувствала по този начин три пъти. Веднъж в Йерусалим, когато бях само на тринайсет години, едва станала жена. Втори път в Желязната планина, която бе дори повече от изгнание за мен. И сега тук, отново, на това място, където бях намерила съдбата си.

Нощем ходех до цистерните, водена от уханието на водата. За мен този мирис бе по-мощен от смирната или от тамяна. Единствено той може да съперничи на аромата на бялата лилия, която расте само в Александрия. Хората казват, че мога да призовавам дъждовете и че водата изпълнява повелите ми, но грешат. Аз следвам и търся водата и винаги е било така. Когато сънувам, сънувам Нил в онази розова сутрин, и майка ми, която не съм виждала от толкова отдавна, че дори тя още да не е преминала в отвъдния свят и някой ден се срещнем, едва ли ще ме разпознае.

Звездите се отразяваха в черната вода на цистерните. Намирах утеха в знамението, което гледката ми даваше: светлина в мрака, истината се появява тогава, когато ти се струва, че тя не съществува. Това е единственото място, където можех да бъда самата себе си, момичето, което скочи във фонтана, което не се боеше от чудовища, нито от дълбоката вода, нито от удавянето. Слизах по тези стотици стъпала, усещах студения гранит под краката си. Знаех къде ще ме отведе любовта, защото в деня, в който пътувахме към Нил, майка ми каза, че именно това чувство ще ме съсипе. Но още докато говореше, аз знаех, че нямам друг избор, освен да следвам съдбата си.

Заставах на ръба на цистерната, където камъните бяха покрити с тънка мазилка. Белият прах полепваше по тялото ми. Наблюдавах отблясъка на жегата над повърхността на водата. Казват, че Божият дух се носи над водата, както в първия ден на сътворението. Стоях пред славата, която Той бе създал. Свалях плаща си, сандалите си, туниката си. Другите жени се пречистваха в микве, но аз имах нужда от по-дълбоки води. Гмурках се в тях.

Някои хора вярват, че най-голямата от цистерните, построени от зидарите на Ирод, е бездънна и ако някога видим пода на този кладенец, ще видим и гибелта си. Този басейн бе дълбок, но не чак безкраен. Знам го със сигурност. Всичко свършва. Често се гмурках, за да стигна до дъното, после се издигах нагоре, като се изтласквах от камъните, струпани в основата. Те бяха хлъзгави, огладени от вечната ласка на водата. Държах очите си отворени, въпреки че водата бе черна. Тук нямаше риба, нито отблясъци от светлината, но когато излизах на повърхността, братовчед ми Елеазар ме чакаше.

Него бях видяла във водите на Нил, когато зърнах рибата. От самото начало досега, това никога не се промени.

Той бе моята съдба.