Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (15)

14

Една нощ бяхме вече толкова близо до Соленото море, че когато се събудих, открих, че солта се е просмукала в косата ми и краищата й са станали твърди и бели. Сънувах път от камъни и гигантска змия, която можеше да погълне цял град. Опитах се да говоря с хлъзгавото създание, умолявах я да ни остави на мира и да си върви, но змията не ме чуваше. Приближи се, прошепна тя. Мечтаех за лъва от сънищата си. Той ми липсваше, копнеех за него въпреки опасността. Посегнах към змията, но тя изчезна, оставяйки ме с шепа черен прах в ръцете.

Виковете на воините, които ни водеха, ме стреснаха. Изнурена, се отърсих от хаоса на съня си. Надигнах се и изтрих солта от очите си. И изведнъж видях истинско чудо пред себе си. Ако в този миг от земята се надигнеха и полетяха в небето хиляди сини пеперуди, гледката пак нямаше да бъде толкова впечатляваща. Крепостта на Ирод висеше във въздуха, издадена над ръба на бяла канара, точно както бяха обещавали воините, чудо на чудесата.

Тясна пътека водеше нагоре към Масада, виеща се по най-отвесната скала, която можех да си представя. Една погрешна стъпка, миг колебание и всеки, който бе поел по този път, щеше да намери смъртта си в долината под нея. Пустинята ме бе лишила от вярата ми, но докато се катерех по змийската пътека — наричаха я така, защото се виеше подобно на тази твар по склона на планината, — почувствах, че нещо вътре в мен се разтваря наново. Ето къде ни водеше змията от съня ми. Познавах пътеката така, сякаш бях минавала стотици пъти по нея: ниските върби и групички от сведени маслинови дървета, побелялата земя под варовиковите скали. Било е написано в Книгата на живота, че ще стигнем до тази пътека, а щом думите са изписани на нейните страници, те са вече неотменими.

В небето над нас се рееха хищни птици, соколи и ястреби. Знаех, че ще се спуснат към мен, ако се подхлъзна. Щяха да отмъстят за всички птици, които бях убила в пустинята, за всички пера, които бях изскубнала, някои само с пръсти, а някои със зъби, когато гладът ми бе прекалено голям. Бях пожелала смъртта на друг човек и бях взела мъж, който не ми принадлежи. Бях се отдала на пустинята, за да стана жената, която бях сега, жена, обладана от дух, оплакваща живот, който никога повече нямаше да има, носеща тайна, която скоро щеше да ме разкъса и да разкрие на всички крадлата, в която се бях превърнала.

Внимавах къде стъпвам и се опитвах да не мисля как изглеждам, как щяха да ме възприемат другите — варварка с кожа, покрита с белия прах от скалите, с мръсни дрехи, със сплетена и втвърдена на клечки коса, изсветляла по краищата, но червена в корените, с празни очи, в които се отразява единствено пустинята. Бях лъвица без нокти или зъби, сведена като стара жена, която се промушва между скалите, толкова далече от предишното момиче, че едва помнех името си. Сетих се как обещах на Бен Симон да мълча. Сега мълчанието бе всичко, което имах. Вятърът ревеше, докато се изкачвахме все по-нагоре; това бе единственият глас, който чувахме.

Змийската пътека изглеждаше безкрайна. Наоколо падаха камъни и отекваха, когато се удряха в земята под нас. От мястото, където се намирахме, светът ми се струваше замъглен и далечен. Свалих въжето от кръста си и казах, че искам да вървя сама. Продължих без помощ, дори в най-стръмните участъци. Чувах запъхтяното си дишане, остро като кинжал. Крепостта пред мен бе като сън, а аз умеех да сънувам, затова продължих, удивлявайки се на гледката. Масада бе всичко, което воините бяха казвали, още по-впечатляваща заради пустошта около нас.

Бяхме загубени сред дивите зверове, после открити и доведени до това място, намиращо се толкова близо до небето, че можехме да чуем гласа на Царя на сътворението. Докато минавахме през портата на крепостта, бях готова на всичко, за да славя името на Господ, освен да простя за това, което бях изгубила.