Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (24)

23

В свят с толкова много кръв се предполага човек да е свикнал с червения цвят, но когато се събудих и видях аленият поток да тече от мен и да попива в сламеника, върху който спях, се вцепених. Носех детето си повече от шест месеца и бях сигурна, че то е добре. Но бях сънувала призрака на Сия, спящ до мен. Шепнеше в ухото ми цяла нощ и отказваше да си тръгне, ридаейки за всичко, което бе загубила в този свят, все още неспособна да ме пусне и да продължи напред. Бях копняла за това, което й принадлежеше, сега тя желаеше това, което бе мое. Може би нейните думи ме бяха наранили и затова сега кървях. В съня ми бяхме заедно на скалата, където баща ми бе заровил костите й. От небето падаха пера и всички птици, които бях убила с голи ръце, бяха оживели.

Отчаяно исках някакъв лек, който да спре кървенето и да задържи детето, което носех, в света, из който стъпвахме всеки ден… Да не му позволи да премине в отвъдното. Отидох в стаята на баща ми, порових в мрака на ранната сутрин и взех малкото монети, които той имаше. Не се срамувах, че крадях среброто му. По-скоро щях да бъда крадец, отколкото жена без дете.

Докато бързах през площада, усещах изгарящата топлина, която болката пораждаше вътре в мен. Попитах мъжа, който бе на стража, къде живее Шира.

— Защо ти е притрябвала тази вещица? — поиска да узнае той.

— Работим заедно в гълъбарниците — казах аз.

Мъжът ме изгледа внимателно, сякаш се опитваше да определи дали съм извършила някакво престъпление. Може би бе доловил мириса на моята кръв и знаеше, че съм нечиста.

— Гълъбите са болни, а аз не знам достатъчно, за да определя какво им има — настоях.

Макар да ме гледаше все така подозрително, пазачът ме насочи към един от дворците. Помислих си, ами да, Шира бе братовчедка на Бен Яир и бе естествено да живее в дворците, независимо от обвиненията, че се занимава с магии. Имаше хора, които мърмореха, че животът тук не е по-различен от този, който водехме в Йерусалим: властниците и богатите живееха добре, тези, които ги следвахме, обикновените хора, гладуваха. Шира обаче живееше в малка странична постройка, която е била кухня, използвана от слугите във времената на цар Ирод. Когато потропах по вратата, тя се отвори сама. Нямахме ключалки. Планината бе нашата ключалка, змийската пътека бе нашият ключ.

Вътре нямаше никого, но пристъпих напред, за да огледам. Подът на стаята бе с мозайки, разперени като ветрило. Между лавиците на каменната стена имаше дървен олтар. Лавиците бяха отрупани с купи и стомни, имаше стъкленици с мед и вино, както и малки шишенца с билки. Стъпките ми отекнаха по пода, когато влязох и надникнах в малката стая за спане. Азиза и Нахара спяха прегърнати на един и същи сламеник. Братчето им, Адир, момче с тъмна кожа на не повече от единайсет години, спеше до задната врата. Шира не се виждаше никъде, никой не спеше върху квадратната бала със слама, покрита с одеяло.

Обърнах се и я видях да влиза в къщата си, пристъпвайки тихо, сякаш самата тя бе крадец. Дишаше тежко — навярно бе тичала. Главата й бе покрита с шал с рисунки на златни цветя, а по ръцете й имаше половин дузини потракващи гривни. Застина на място, когато ме видя, после бързо се овладя.

Била на разходка, каза ми тя, докато сваляше гривните си.

— Не можах да заспя — допълни и ме погледна изпитателно. — Сигурно и с теб е така.

— Сигурно — съгласих се аз.

Не я попитах по какви мрачни дела е бродила навън. Краката вече не ме държаха и преди да кажа и дума, се свлякох до стената. Когато Шира видя, че кървя, започна да ме ругае, че не съм казала веднага какъв е проблемът. Сложи ме да седна до масата, която бе само грубо оформено парче дърво. Докосна корема ми и само от този допир вече знаеше кога е било заченато детето и кога трябва да излезе на този свят. Показах й монетите, които бях донесла, и я помолих за цяр, но тя избута ръката ми. Каза ми, че не е толкова лесно да се намери нужният лек. Не искаше парите ми, но обеща да се опита да ми помогне. Свари във вряла вода листата на брош, билка, за която се твърдеше, че боядисвала в червено костите на всяко животно, което хапне от нея. Добави боровинки от храст на калина и ми даде да пия от чая, който бе аленочервен. Изпих го, макар да изгаряше устните ми. Отварата не била нужният лек, обясни ми Шира, но да се надяваме, че поне щяла да спре спазмите ми.

— Има ли някой, който не желае детето ти да се роди? — попита ме тя. — Някой, който иска да ти навреди?

Сякаш остра стрела прониза сърцето ми. Да, имаше един такъв човек. Бях взела нещо от Сия, сега тя щеше да си го вземе от мен.

— Една жена… дух — отвърнах тихо аз.

— Тя тук ли е сега?

Озърнах се и видях, че моят призрак наистина ме бе последвал и стоеше до вратата, гледайки ме укорително.

Кимнах.

— Е, тя е тук по някаква причина — каза Шира и втренчи в мен очертаните си с черен кол очи.

За момент почувствах, че се давя.

— Взех нещо, което не ми принадлежеше — признах аз.

— Разбирам — Шира продължаваше да ме гледа и да разчита всяко мое изражение. — Съжаляваш ли?

Прост въпрос. Но не можех да й дам отговора, който искаше. Когато поклатих глава, тя въздъхна.

— Ако наистина така се чувстваш, ще трябва да приемеш, че тази, от която си откраднала, ще вземе в замяна твоето дете.

Ако Сия бе жива и Бен Симон бе признал бебето, което носех, и се бе оженил за мен, то щеше да й принадлежи. Тя винаги щеше да си остане неговата първа жена и щеше да ръководи живота ми. Може би и сега намерението й бе такова.

Подскочих извън себе си от тревога. Кинжалът, който носех със себе си като обет за моята любов, изтрополи на пода. Шира се пресегна към него. Усетих как се изчервявам, когато тя прокара пръст по острието му. То все още бе толкова остро, че дори лекото докосване можеше да я пореже.

— Седни — нареди ми Шира. Предупреди ме, че ако се вълнувам прекалено, ще усиля кръвотечението между краката си. — Не помагай на съперничката си да ти отмъсти.

Направих каквото ми каза.

— Когато си с някой мъж, който вече си има жена, ти се жениш и за нея. Знаела си това, нали?

Повдигнах брадичка и погледнах Шира право в очите.

— Няма да се отметна от това, което имах с него.

— И сега си патиш точно по тази причина — предупреди ме тя. — Ако искаш детето, трябва да се освободиш от призрака, а за да го направиш, трябва да я убедиш, че съжаляваш. Духът няма просто така да си отиде. Тя се е сляла с теб. Вие имате една и съща кожа, затова тя мисли, че детето й принадлежи, макар да е в отвъдния свят. Има само един начин да я отпратиш.

Заслушах се внимателно, макар да не бях сигурна какво точно изпитвам — ужас или благодарност.

— Прави каквото ти казвам и не се опитвай да променяш нищо. Отрежи кичур от косата си. Завържи го на възел. Отиди там, където растат младите върби, и изгори косата си на огън, стъкмен от върбовите съчки.

Обърна се към стъклениците с билки и извади три листа от един буркан, уви ги в бяла ленена тъкан, после ми ги подаде.

— Изяж ги, щом падне нощта. Това, което ще погълнеш, ще има вкуса на това, което си извършила. Бъди готова. Само ти знаеш колко горчиво ще бъде. Но не си прави труда, ако не изпитваш съжаление. Ако е така, наливай на своята съперничка чаша чай всяка сутрин, защото тя ще бъде на масата до теб, с твоето дете в скута си.

Очите ми пареха. Ако не се овладеех, щях да заплача още веднъж със сълзите на Сия. Не казах нищо.

Шира се наведе и снижи гласа си. Шалът й се свлече на раменете й. Косата й бе сплетена в лъскава плитка, после вдигната грациозно нагоре по египетския обичай.

— Ако си готова да получиш прошка, трябва да произнесеш името на ангел Рафаил три пъти. После три пъти кажи: Не биваше да те наранявам. И накрая го кажи на обратно, така че направеното от теб да изчезне.

Шира взе ножа на убиеца. Преди да успея да реагирам, отряза дълъг кичур от косата ми. Той падна на пода между нас като змия. Стори ми се, че чух изсъскването й, като на безмилостните черни усойници.

— Трябва да й се отдадеш, за да се освободиш. Само знай, че това, което е направено, може да бъде развалено, но това, което е развалено, никога не може отново да бъде сътворено.

 

 

Отидох на следващия ден. Помолих пазача на портата да се разходя по змийската пътека. Наблизо растяха няколко млади, гъвкави дървета, чиито клони му казах, че искам да използвам, за да си изплета кошница. Пазачът бе млад и ме пусна, без да ме разпитва повече, въпреки че на жените не бе позволено да излизат извън портата. Продължих право напред, по нанадолнището, преди да размисли и да ме извика да се върна.

Въздухът беше особено сух този ден. Малки искри излитаха от варовиковата земя край мен, докато вървях. Зимата си беше отишла. Скоро земята щеше да изгори и аз щях да изгоря заедно с нея. Спусках се бързо по наклонената пътека, която водеше към пустинята. Всичко изглеждаше бяло сред маранята. Земята и небето се бяха слели. Забелязах групичката върби, за които говореше Шира, и завих натам, по гребена на урвата, после надолу в котловината, където имаше сянка и се бе образувало малко езерце със застояла, зловонна вода. Приседнах под покрова на дърветата и се опитах да успокоя дишането си. Спазмите ми бяха спрели, но все още от време на време прокапваше кръв. В гърдите ми се надигна отчаяние.

Носех ножа на Бен Симон, този странен символ на неговата любов. Помислих си, че въпреки многото хора, които бе убил, най-съвършеното му убийство бе моето. Част от мен си бе отишла завинаги. С мъка се съпротивлявах на изкушението на скалите и на желанието си да сложа край на страданията си. Не исках да мисля за това — само страхливец би постъпил така. Нашият закон забранява да се нараняваме, самоубийството е толкова голям грях, че за него няма прошка; престъпилият този закон в отвъдното го чакат единствено огнените полета на адските мъки.

Започнах да търся паднали клонки от върбите, за да напаля огън с тях, както ми бе наредила Шира, като вдишвах с пълни гърди сладостния аромат, носещ се от кората на дърветата, тъй свеж и зелен. Събрах подпалките в белия шал, който ми бяха дали есеите. Изсипах навън случайно попадналите листа. Когато се посипаха по земята, те приличаха на дъжд или на сълзите на Бен Симон, потекли по лицето му при вида на двете млади момичета булки в пустинята.

Занесох съчките в пещера, където нямаше да ме видят, малък процеп като ниша, образувал се между скалите. Жените бяха предупреждавани да стоят надалече от такива места. Там се криеха диви зверове, разбойници, може би дори и демони. Светлината на небето блестеше уморено и скалите бяха окъпани в ярко розови и златни ивици. Изчаках да мръкне. Дишах тежко, задъхано, както би дишал навярно леопардът в този час; все още чувствах парещата болка между краката си, където кървях. Бях напълно сама, прикована надълбоко в своето мълчание.

Когато небето потъна в непрогледен мрак, запалих огън между скалите, така че пазачите по стената да не забележат пушека. Съблякох дрехите си и ги нагънах. Носех със себе си масло от нар и сега го изсипах по ръцете си и го втрих в косата и кожата си. След това хвърлих отрязания кичур в горящите върбови клонки. Острата миризма на това, което някога бе било част от мен, ме накара да потръпна.

Свих се сред камънаците и изядох билките, които Шира ми бе дала, макар още при първия допир езикът ми да се поду ужасно. Листата бяха от благословен магарешки бодил и вкусът им наистина бе неприятен, а в устата ми оставаше твърд, грапав пласт, който не се махаше. Преглъщах с мъка. Щом погълнах листата, усетих как някаква сянка протяга ръка вътре в мен.

Дълго време седях със свити под тялото си крака и чаках заклинанието да започне да действа. Гледах как звездите падат от небето. Видях ярката дъга на новата луна. Беше Рош Ходеш, новият месец Нисан. Тази нощ на площада щеше да има тържество, защото това беше първата заповед на Господ към народа на Израил — да отбелязваме времето, като почитаме новата луна, тъй като тя бе символ на обновлението за нас и ни напомняше, че в мрака има светлина. Това е да си човек: да знаеш, че времето се движи и всичко се мени.

И тогава осъзнах, че трябва да забравя мълчанието си, което бе мой меч и мой щит тъй дълго време. Че това бе цената, която трябва да платя. Някога тишината бе моя защита, но сега трябваше да се освободя от нея. Тя бе мой дар, но вече не.

Започнах да се моля. Села, Села, Амен. Заклинанието щеше да се обвие около мен като тъмна паяжина. Звездите почнаха да падат по-близо. Боях се от това, което щеше да се случи, когато истинската ми природа се разкриеше пред очите на Бог. Но сега това не зависеше от мен, всичко бе в ръцете на съдбата. Бях изяла листата, запалила огъня и казала молитвата, която бе отворила раните и сърцето ми и бе издигнала гласа ми до Всемогъщия.

Тътенът на огъня приличаше на гласа на призрака. Виках я, умолявах я да дойде при мен, както някога се бе къпала с мен и грижливо бе махала пепелта от косата ми. Пламъците бяха толкова ярки, че заслоних очите си с длан, но те пак ме заслепяваха. Нещо вътре в мен се прекърши и разцепи на две. Издадох звук, но не разпознах гласа си. Крещях, молех и най-накрая на молитвите ми бе отговорено.

Сия се появи пред мен.

Плащът й бе разкъсан, косата й бе сплъстена, ръцете й бяха само кожа и кости. Не можех да понеса гледката на болката, която й бях причинила. Изтичах до ръба на урвата, за да избягам от нея. Камъните се местеха под краката ми и чувствах, че се хлъзгам. Ако паднех, щях да полетя към пустинята под мен, листенце от огнено дърво, гълъбица, пусната на свобода. Но духът все още не ме пускаше, дори и сега. Не ми позволяваше да се отдам на смъртта, която бях пожелала. Протегна се и ме издърпа назад от ръба. Борих се с нея, но тя отказа да ме пусне. Разбрах, че нямам избор, и я прегърнах, моята единствена приятелка. Предадох се на нейната воля.

Когато най-накрая помолих за прошката й, заплаках. Но този път не с нейните, а с моите собствени сълзи.

Заспах на скалите, просната на една тъмна скалиста площадка, където растяха високи храсти.

Събудих се почти на разсъмване. Сия бе останала в сънищата ми през цялата нощ. Стоеше заедно с лъва под една върба в пустинята. Беше си го върнала, както заслужаваше, и за разлика от мен не бе крадла. Бе ми оставила това, което ми принадлежеше. Почувствах, че детето помръдва вътре в мен, и се разплаках от радост. Не бях нито демон, нито леопард, просто жена с червена коса. Светлината си проправяше път през небето и обагряше пустинята в розово. Облякох туниката си. Тялото ми бе цялото ожулено и изранено. Видях белезите, които бях направила преди време по краката си, избледнели, подобни на дъгата на новата луна. Знаех, че до края на живота си трябва да ги нося, но сякаш принадлежаха на друг човек.

Коленичих до огъня, за да се уверя, че няма живи въглени. И тогава видях следите на лъва. В пустинята бяха останали само няколко такива животни, но един от тях бе дошъл тук, в отговор на моята молитва. Бе стоял през цялата нощ, бдейки над мен, преди най-накрая да си отиде.

 

 

Исках да поговоря с баща си, да се сдобря с него, но всеки път, когато опитвах, той се извръщаше от мен. Отпъждаше ме с ръка с жеста, с който гонеше кучетата, защото все още бях това за него. Тук, в крепостта, бе станал още по-огорчен и нещастен, отколкото бе в Йерусалим. Той, който бе упражнявал тъй дълго умението си да е невидим, бе постигнал това, което искаше: никой не го забелязваше. Възрастните мъже бяха невидими в този свят на война, смятани за безполезни. Жизнената му енергия бе изчезнала. Бен Яир се нуждаеше от млади мъже, които можеха да се бият в открита битка с брадви в ръце, не от убийци, криещи кинжали в робите си, които пробождат враговете си в тъмните улични ъгли. Тук никой не почиташе великия Йосиф бар Елханан за таланта му да се вмъква в домовете на неприятелите си, сливайки се с нощния мрак.

Назначиха го да следи снабдяването и раздаването на оръжията. Бе скромна работа, отредена за младите момчета и старците. Да слага върхове на стрелите бе под достойнството му, но никой не искаше да го чуе, никой не го ценеше вече. Бе започнал да се затваря в себе си, погълнат от завистта. Сега, щом видеше брат ми да се завръща с воините, баща ми изпитваше ревност, не гордост. Амрам винаги бе светлина за очите му, но напоследък баща ни бе започнал да го гледа с неприязън. Като учител, чийто ученик го бе надминал, бащата намрази сина заради победите и младостта му.

Сякаш вече нямаше никакви деца. Ние бяхме само сенки по стената, плъзгащи се ехидно по нея, за да му се подиграваме и да го предадем.

Една нощ той видя Азиза и брат ми да се крият в сенките край фонтана. Всички знаеха, че тя е дъщерята на вещицата. Не бе жена, каквато баща ми би желал за сина си. Обърна се към нея и се изплю на земята. Изсъска Шед, зъл дух, сякаш бе видял змия. Извика брат ми да отиде при него и двамата започнаха да спорят толкова яростно, че закрих ушите си с длани.

Брат ми обяви, че смята да вземе Азиза за жена въпреки гневните протести на баща ми, който не искаше да чуе за подобно нещо. Амрам заплаши да се отрече от него и старият убиец също отправи заплаха. Ако майката на Азиза научела за поквареността на дъщеря си, може би сама щяла да я накаже, да й направи заклинание за мълчание или да покрие тялото й с циреи, да отреже косата й и да я прогони от крепостта. Седях в ъгъла и предях на вретеното си, правейки всичко възможно да не се намеся, но сърцето ми блъскаше бясно в гърдите ми, докато брат ми и баща ми се разгневяваха все повече един на друг. Въздухът в стаята бе горещ, нажежен. Колкото повече баща ми фучеше, толкова по-блед ставаше брат ми, подобен на лед. Бледата светлина е опасна, безмилостна и студена. Амрам постави ръка на ножа си. Може би бе забравил, че мъжът пред него бе баща ни. Прошепнах името му с надеждата да го пробудя от мрачния му сън. Брат ми погледна към ножа, който бе извадил от колана си, сякаш наистина бе сънувал. Бързо свали ръката си.

— Никога вече не смей да говориш с мен — предупреди той баща ни, преди да си тръгне. — Ако ме видиш, подмини ме мълчаливо, както ще направя и аз.

В този миг изчезна и последната ми надежда, че може би някога ще бъдем истинско семейство. Тази вечер баща ми отказа да яде. Легна си и се обърна с лице към стената. Изглеждаше поостарял от годините си, мъж, който бе захвърлил всичко, което би могъл да има, съсипан от собствената си горчивина.

Изпитах жал към него.

— Той ще се върне — уверих го аз.

Баща ми поклати глава.

— Сигурна съм — казах аз, макар да знаех, че разривът между тях е дълбок. — Амрам е твой син и твой ученик.

Последвах брат си до казармите. Намерих го да цепи дърва. Беше бесен, ръмжеше, докато работеше, като мъж, който разсичаше врага си на две. Но врагът му бе този, който му бе дал живот, неговият баща. Този враг го бе научил на тайната на невидимостта и бе прекосил пустинята, за да го открие.

— Той е един стар човек — напомних на Амрам.

Може би сърцето ми изпитваше жал към баща ни, защото бяхме съучастници в нашето ужасно престъпление.

— Скръбта по майка ни го отрови отвътре.

— Когато отида при майка на Азиза, за да поискам благословията й, ще бъдеш ли до мен, Йая?

Обърна се към мен така, макар и двамата да знаехме, че момичето, което някога бе Йая, вече го нямаше. Кимнах, после се осмелих да го попитам дали и той ще бъде до мен, независимо накъде щеше да ме поведе съдбата ми.

Момчето, което бе той някога, също го нямаше, онзи, който в Йерусалим гордо ми бе обявил, че ще стане убиец. Въпреки всичко той все още бе мой брат.

— Открих те в пустошта — напомни ми Амрам. — Нима бих те изоставил сега?

 

 

Не след дълго започнах да сънувам майка си. През целия си живот бях сънувала лъвове и призраци, но вече не бе така. Чувствах присъствието на жената, която ме бе родила. Копнеех да я видя, да разбера каква е била, дали имаме нещо общо.

Една нощ сънувах гласа на майка си, онзи, който чувах, докато идвах на този свят. Отидох при баща си рано сутринта, преди дързостта ми да изчезне заедно със съня ми. Убиецът беше извън казармите, чистеше оръжия, приседнал на дънера на стара маслина. Младите момчета и мъже, които минаваха покрай него, нямаха представа, че е бил един от най-жестоките мъже в Йерусалим, че притежаваше способността да се слива с всичко и бе убил повече хора, отколкото листа има по клоните на върбата.

Баща ми се бе привел към земята, косата му бе побеляла, по лицето му се бяха врязали дълбоки бръчки. Никога преди не го бях молила за услуга, но сега исках нещо от него.

— Кажи ми, какъв бе цветът на косата на майка ми? — помолих го аз.

— Нима още не си се досетила защо не мога да те погледна? Всеки път, когато вдигна очи към теб, виждам нея.

Най-накрая разбрах защо щом ме погледнеше, скръбта помрачаваше лицето му. Майка ми бе имала същия цвят на косата като моя. И аз като нея бях огнено дърво. Въпреки всичко аз все още горях.