Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (55)

6

Дори сега ме привличат неща, напомнящи ми за стария ми живот. Стоя колкото е възможно по-малко в гълъбарниците. Гълъбите не ме интересуват, нито другите типични за жените занимания. Не мога да тъка или да шия, без да си набода пръстите. Когато готвя, винаги изгарям питките. Манджите ми са безвкусни, независимо какви съставки използвам. Няма достатъчно сол или кимион в света, които да направят жалките ми готварски опити поносими за вкуса на другите. Непохватна съм в задачите, които моята сестра извършваше с лекота още когато бе на осем години.

Често ходя до казармите, особено във вечерите, които бележат всеки нов месец, Рош Ходеш, когато жените се събират да празнуват, защото мястото ми не бе сред тях, а тук, с воините. Когато откриех върхове на стрели, ги държах в дланта си — талисмани от миналото ми. Остриетата пасваха съвършено в юмрука ми. Копнеех за тяхната студена, плоска тежест. Само металът можеше да стигне до сърцевината на същността ми, на това, което бях аз.

Бях в тази крепост от три години, но все още копнеех за отминалото време, макар че не го споделях с никого, дори с Амрам, на когото се бях врекла, независимо от предупрежденията на майка ми. Някои неща трябва да си останат тайна, научих го още като съвсем малка и бях пазила нашата тайна добре. Майка ми може би се съмняваше, но нямаше доказателство за моето неподчинение. Тя посипваше прага ни със сол, за да оставя следи, ако излизах, но аз го прескачах. Завързваше косъм от косата си от единия до другия край на вратата, но аз се промушвах под нея. Можех да я надхитря в някои неща; но същевременно мислех за пророчеството й всеки път, когато се срещах с Амрам. Бях негова, но знаех, че опозорявам себе си, като крия истината от собствената си майка, онази, която ми бе дала живот неведнъж, а три пъти.

От самото начало сестра ми бе моя съучастничка. Бяхме вече година в крепостта и работехме заедно с майка ни в гълъбарниците, когато Амрам пристигна. Дните ни бяха посветени изцяло на работата ни. Трите гълъбарника бяха като семейство кози — бащата, построен като кула, после идваха майката и детето — два квадрата, малък и още по-малък. Тогава те бяха моят свят, тъй като избягвах съседите ни и се държах встрани от другите жени, защото се страхувах, че те някак си ще прозрат през мен и ще видят огромната разлика между нас.

Когато Амрам дойде от Йерусалим в началото на лятото в годината, в която Храмът падна, той беше просто един от многото млади мъже, бягащи от враговете, осъдени заради кръвта, течаща във вените му, и заради действията си, убиец, който за едни бе престъпник, а за други герой, в зависимост от коя страна се намира съдникът. Бях там, на площада, сред струпалите се хора. Бях почти на шестнайсет, но все още странях от всички. Не обръщах внимание на мъжете, докато не видях Амрам да се катери по змийската пътека. Вървеше с лекота, сякаш стръмните урви бяха по-скоро равно поле. Това, което бе предизвикателство и трудност за другите, за него бе детска лудория. Беше ясно, че може да завладее всичко, което се изпречеше на пътя му, мъж или звяр, дори самата земя.

Гледах го и се почувствах засрамена от това колко красив го намирам. Той беше воинът, който исках да бъда, пъргав и жилест, уверен в себе си. Завиждах му и исках да го притежавам — него самия и всичко, което имаше той. Спомних си начина, по който здрачът падаше от другата страна на Соленото море на тъмносини вълни в деня, когато майка ми ме предупреди за пророчеството, според което трябваше да избягвам любовта на всяка цена. Но аз бях родена, за да й се противопоставям. Разбрах го, когато открих, че не мога да откъсна очи от Амрам. Опитах се и не успях, въпреки че бях желязо и по-силна от повечето хора, които познавах. Азиза, могъщата, бе някак си недовършена. Дали там имаше ангел или демон, който помнеше какво е било някога името ми и сега ме викаше от висините — Ребека? Стоях там като всички други жени край Змийската порта, които си шушукаха, омагьосани и съблазнени от Амрам още преди той да стигне до нас.

Може би мигът щеше да отмине и аз щях да се извърна встрани и да се заема със задълженията си, ако той също не ме бе видял, ако и двамата не бяхме преобразени от този единствен поглед, който си разменихме. Осъзнах, че съм пленена, щом се поддадох на импулса си и застанах до стената, за да го приветствам като останалите момичета. Намеренията ми бяха други; просто да зърна мъже, каквито досега не бях срещала. Вместо това точно в този миг станах жена. Взирах се през трептящия от жега въздух и докато той изкачваше змийската пътека, виждах как неговата и моята съдба се преплитат в едно.

Бях привлечена от него, пламтяща от любопитство. Когато започнаха дъждовете, стоях до оръжейната, мокра до кости, и се надявах да зърна за малко поне този мъж вътре в казармите. Обикалях стената в търсене на знаци, бележещи местата, из които бе минавал: връх на стрела, отпечатък от крак, паднал косъм от косата му. Когато прахта се надигаше, мислех за него, вперила очи в небето; когато носех вода, ядях вечерята си, работех сред гълъбите или правех нещо друго, колкото и дребно да бе то, всичко ме караше да мисля за него. Нямаше да се опитам да го преследвам, но един ден той се изпречи на пътя, докато със сестра ми бързахме към гълъбарниците. Повдигнах ръка, за да прикрия очите си и малкия белег във формата на сълза. В този миг отново попаднах в неговия плен. Той се усмихна, убеден, че ме познава, и аз се усмихнах в отговор, знаейки, че не е така.

Майка ни ни чакаше. Ако тя беше с нас, щях да се обърна. Може би всичко, което последва, щеше да бъде различно, но съдбата бе решила друго, за което бях особено благодарна. Нахара ме погледна странно, когато й казах да ни остави, но изпълни молбата ни и си продължи по пътя.

— Всеки ден минаваш от тук — каза Амрам, когато сестра ми си тръгна.

— От къде знаеш? — попитах аз, както говорех някога с Нури, сякаш бяхме равни, а не жена, която трябва да свежда глава пред него.

— Защото те наблюдавам.

Почувствах се отново сякаш бях в планината, сякаш бях себе си.

— Не толкова често, колкото аз те наблюдавам — усмихнах се по-широко.

Тъй като бях израсла сред момчета, не притежавах лукавството на жените. Амрам се разсмя, изненадан от честността ми. Предполагам, че когато го целунах първа, постъпих като мъж, завладян от страст. Изненадах се, че на него му хареса.

Жените на полето клюкарстваха за нас. Чувах думите им, но мнението им не означаваше нищо за мен, песъчинка в сандалите ми. Оставях искрите на грубата им ревност да падат по земята. Никоя от тях не посмя да говори с майка ми и да рискува гнева й, като й разкаже за моето покварено държание.

Продължавахме да се срещаме по тъмно, близо до фонтана на Западния площад. Всеки път, когато бях с Амрам, сестра ми ме покриваше. Тя беше моят щит, моят ключ към свободата, малката гълъбица, която отнасяше думите ми на Амрам, когато се уговаряхме за часа на срещата ни. Някога бях спасила сестра си, сега тя ми се отплащаше. Често прекосяваше площада заедно с мен късно вечер. Държахме се за ръце и си шепнехме като деца, но когато наближавахме фонтана, тя се отдръпваше встрани и аз продължавах сама. Нарочно не исках да става свидетел на срещите ни — така, когато казваше на майка ни, че не ме е виждала с някой мъж, това нямаше да е лъжа.

Успявахме да намерим места, където да бъдем сами — хранилища, градини, полето нощем. Отново, както когато бях дарила живот на сестра си, отдавах дъха си на някой друг, а неговият принадлежеше на мен. Амрам се закле, че ще опази тайната ни и майка ми няма да разбере, а той бе мъж на честта. Хората разказваха, че в Йерусалим е бил най-смелият убиец, способен да се преобразява. Баща му, великият и страховит убиец Бар Ел-ханан, притежавал способността да изчезва внезапно от погледа ти. Може би Амрам бе наследил това умение за невидимост, защото можеше да се промъква покрай майка ми, незабележимо, като лек облак. Станахме толкова дръзки, че започнахме да се срещаме в избата под нашата стая, защото в пода на старата кухня имаше тайно стълбище; друг таен проход отвеждаше на същото място право от площада. Свличахме плащовете си под стаята, на чийто под стъпваше майка ми. Може би го правех, за да й се опълча, за да извоювам живота си и да опровергая нейното пророчество, че любовта щеше да ме погуби.

В нашето тайно скривалище правех всичко възможно да открия Амрам сред мрачните дипли на сенките, преди да ме види той. Можех да видя мишката, търсеща зърно, и сънливите прилепи, висящи от тавана, но Амрам ме измамваше всеки път; поставяше длан на устата ми, за да не извикам, и ме стискаше в прегръдките си, преди да разбера, че е дошъл. Можех лесно да се освободя и да вдигна нож до гърлото му, преди да успее да мигне, но си казвах, че това е нашата игра, да крием своята същност.

Въпреки че той не виждаше истинската Азиза, въпреки че трябваше да бъда по-разумна, никога не му отказах нищо. И все пак усещах празнота.

Той не прозираше под пластовете на воала ми, а аз не разкривах най-съкровеното си аз пред него. Може би исках да предизвикам майка си, но когато Ревка пристигна да работи при нас в гълъбарниците, вече му се бях врекла. Не след дълго, когато и Йаел дойде в крепостта, му се бях отдала напълно.