Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (26)

25

Замислих се колко малко знаем за собствената си съдба. Когато веднъж останах сама в гълъбарника, Мъжът от севера ме предупреди за опасността. Хвана ме за ръката, което бе достатъчна причина, за да бъде убит един роб, ако вярвах в робството или в убийството, или въобще в нещо друго, освен в това, което вярвах сега.

— Ако смяташ, че Рим няма да дойде тук, грешиш. Легионите навярно вече са тръгнали насам. Те няма да оставят нито една непревзета крепост в Юдея, защото искат да покажат на света, че са победили.

— Да не би да са те избрали за свой довереник? — подиграх го аз. Той приличаше на лед, но всички знаем, че ледът се топи от огъня. — Затова ли знаеш толкова много? Докато си носил оръжията им и си ги поздравявал, техните пълководци са те дръпнали настрани и са ти споделили плановете си?

— Просто мълчах и слушах. Това правя.

Започнах да разгонвам гълъбите, за да събера техните бледи, петнисти яйца. Мъжът от севера дойде до мен.

— Смятам да си тръгна, преди римляните да дойдат тук.

Говореше ми прямо, сякаш бяхме равни. Бе признал, че ще извърши престъпление, че ще се опита да избяга. Ако вярвах в правилата на нашия свят, трябваше да съобщя на съвета за намеренията му.

— И това ли е планът ти? Да се прибереш у дома? Как точно ще го направиш? Не знаеш какво е да си сам в пустинята. Бил си защитен и част от легиона. Няма да ти хареса това, което ще откриеш там.

— Ти какво откри?

Това, което бе вътре в мен, за което още никой не знаеше и което пазеше спомена за захапката на лъва.

— Нещо, което ще бъде съвсем скоро очевидно за всички.

Не знам защо му отговорих по такъв начин, защо му доверих нещо толкова лично.

— Мислиш, че не те виждам, но грешиш — отвърна Мъжът от севера.

Човек би помислил, че робът ще сведе очи, докато говори с някой, който му бе господар, но той ме гледаше втренчено. Накрая аз бях тази, която отклони поглед встрани.

Мекият месец Ияр дойде при нас. Нощите вече не бяха черни като преди. Бяха оцветени в тъмносиньо, също като цвета на молитвените шалове. Светлината се плъзваше сред настъпващата тъмнина, разведряваше вечерите и не позволяваше на мрака да встъпи във владение на света. Прекарвах много часове на становете и бях станала умела тъкачка. Понякога сама боядисвах преждата и ръцете ми се оцветяваха в нюансите на дъгата, с които шарехме вълната, след като остригвахме овцете и я изпридахме. Използвахме шафрана и слънчогледите за жълтия цвят, зеленото можеше да се получи от изсушени лишеи, червеното — от корените на броша и от обелената кожа на нара, черното от черницата.

Бях започнала да тъка с цветове, подобни на тези, които имаше на туниката на Мъжа от севера. Той ми даде парченце от плата, за да мога да изуча странната украса. Пазех го под сламеника си, редом до последното синьо парче от шала, подарък от брат ми. Този дар не означаваше нищо. Просто оценявах изящността на изтъканите шарки. Докато работех на стана, другите жени често се скупчваха около мен и ме хвалеха. Показвах им как подреждам нишките на стана така, че да се получи сложната последователност на форми и цветове, които се пресичаха и кръстосваха в редуващи се квадрати. Синьо като морето, бяло като звезда, червено като рубина.

Мъжът от севера бе започнал да ме нарича Одеум, нашата дума за рубина. Другите в гълъбарника го чуха и скоро разбраха, че той говори езика ни. След това той вече не можеше да се преструва, че не разбира нарежданията им.

— И той е като всички мъже — викаха жените. — Чува и говори само когато му отърва!

Азиза и Нахара започнаха да ме наричат Руби, за да ме подиграват. Когато някой искаше Мъжа от севера да направи нещо, момичетата се смееха и се провикваха:

— Нека Руби го накара, той е неин роб.

Робът целият се изчервяваше, когато те говореха за него, но аз се смеех заедно с тях. Следобед ядях заедно с останалите жени, въпреки че хапвах съвсем малко, само смокини и сухари, защото от всичко друго ми прилошаваше. Компанията на Шира и дъщерите й ми беше приятна. С Ревка все още се разбирах трудно, но бях готова да правя компромиси, за да спечеля благоволението й. Предложих й да се разходим заедно из площада.

— Защо? — попита ме тя.

Изглежда, не се доверяваше на никого.

— За да ме опознаеш и да не си толкова подозрителна към мен — отговорих й откровено аз.

— Това едва ли ще стане — измърмори тя, но все пак ми позволи да й помогна да пренесе дажбата си от вода и зърно.

Внуците й излязоха да ни посрещнат, когато наближихме дома им. Щом ги заговорих, те ме погледнаха, но не отговориха. Бях чула другите да шепнат, че нито едно от децата няма глас.

— Ще кажеш ли нещо за тях? — попита ме Ревка, втренчила поглед в мен.

— И без това няма какво толкова да се каже в нашия свят — отвърнах аз. — По-добре да държим устата си затворена.

Тя се разсмя и изражението й омекна.

— Когато имаш свой син, ще разбереш. Ще си готова да направиш всичко за него.

Хората казваха, че жена, която ще роди дъщеря, е гладна през цялото време на бременността си, а тази, която ще даде живот на син, не може да изпита удоволствие от храната, докато детето не се появи на белия свят. Нито аз, нито Ревка казахме нещо повече. Тя се беше изпуснала, че знае за състоянието ми, а аз вече разбирах, че внуците й са загубили гласа си при обстоятелства, за които тя не желаеше да говори. Не се осмелих да попитам дали са били намесени демони, както намекваха някои хора. В замяна и тя ме остави на мира.

Разбирах, че да имаш син е истинска чест. И все пак в мига, в който майката видеше за пръв път своето момченце, тя съзираше в него и мъжа, в който той щеше да се превърне, меча, който щеше да носи, лъка, с който щеше да стреля, битките, които го очакваха. Дори една вещица не би могла да се пребори с желанието на сина си да стане мъж. Бях виждала Шира, застанала на прага на малкия гълъбарник в другия край на полето, с разпусната на гърба си коса, как вика сина си. Гласът й бе изпълнен със смътна тъга. Най-често Адир не й отговаряше. Той прекарваше времето си в казармата с воините. Шира все още връзваше възли на туниката на момчето си, за да го предпази. Зашиваше малки торбички със сол и магданоз в подгъва на дрехата му, за да отблъскват злото. Но аз го бях виждала как развързва възлите и къса шевовете един по един и след това хвърля амулетите на земята.

Когато не можех да заспя, сядах на пейката в малката си стаичка и предях с ръчното си вретено. Можех да го правя и на тъмно, при леко открехната врата, за да влиза бледата лунна светлина. Боята, която използвах за тази прежда, бе шани, алена, с тъмночервения цвят, който се получава от натрошените черупки на малки насекоми. Червените нишки винаги са били използвани за закрила, защото са най-видими за ангелите и за Адонай. Докато работех, нишките наистина изглеждаха като рубини в ръката ми.

Загледах се към фонтана на площада и забелязах някаква сянка. От чучурите му вече не течеше вода; дъждовете бяха си отишли и нощта в крепостта бе съвсем тиха. За миг си помислих, че е Азиза, дошла на среща с брат ми. Надигнах се, за да затворя вратата и да им дам някакво уединение. Едва тогава разпознах фигурата в мрака. До фонтана стоеше Шира, като жена, измъчвана от жажда. Чувах я как ридае — сякаш оплакваше края на света. Не можех да си представя какво би могло да накара една вещица да страда така.

Щом тя си тръгна, отворих вратата на стаята си, за да вдишам прохладния въздух на нощта. Замислих се за жестокото време, от което винаги се бях страхувала, месеца на лъва, червеното сърце на Ав, когато жадувахме и за най-малкия хлад. Хората казваха, че седефчето пламти яркочервено в полунощ и разпръсва силата си по-ярко сред жегата; така ставаше и с мен — винаги имах чувството, че горя по-силно през този месец. Замислих се за огненото дърво в Йерусалим и за козата, която бе мой ангел пазител, за дирята от сини късчета плат, които бях следвала в пустошта. Замислих се за жената от отвъдното, с която споделяхме едно и също име и на която дължах и живота си, и цвета на косата си.

Оставих настрани вретеното си и се понесох в нощта, обвила плаща плътно около тялото си. Отидох в аугураториума, където хората бяха хвърляли по пода кости от гълъби или орли, за да видят колко ще живеят и дали синовете им ще бъдат силни. Мъдри мъже бяха предсказвали бъдещето на воини и царе по полета на птиците и по подредбата на синьо-белите кости, но сега никой не можеше да види и да определи съдбата ми, нито дори да предположи накъде щеше да ме поведе тя.

Изкачих се по витото стълбище, изтъркано от вълната на годините и от стъпките на мъдреците. Исках да видя земята под мен, свят, който бе тъй красив и тъй жесток едновременно, земята, по която щеше да стъпва моето дете. На становете имаше жени, които работеха дори в този късен час. Ако се обърнех на запад, можех да разпозная гласовете им, но ако застанех с лице на изток, чувах само вятъра. Сред неговия тътен се носеха гласовете на лъвовете, на мъже, които вървяха из мрака, на жени, които бяха изгубили себе си. Над главата ми се рееха седем ястреба, като отражение на седемте сестри — звездите, събрани на небето. Носех бялата одежда на пазителка на гълъбите и гълъбиците. Може би птиците бяха решили, че се готвя да полетя, и ме възприемаха като жертвен дар. Качих се на стената на Ирод, като се стараех да пазя равновесие върху дебелите каменни блокове, белязани с печата на царя. Протегнах ръце напред. Вятърът ме прониза цялата и ме разтърси до дълбините на душата ми. Пред мен нямаше нищо друго, освен пустота, и все пак не бях сама.

Пролетта на 71 г. сл.Хр.