Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (31)

5

Дните минаваха и скоро изядохме почти всичко, което имахме: хляба, маслините, сиренето. Започнахме да разпределяме храната на дажби. Планът на зет ми бе прост, тактиката на разчитащия на разума мъж. Щяхме да изчакаме римляните да си тръгнат, да се завърнем в селото си и да започнем отначало. Не казах нищо, макар да знаех, че няма към какво да се завърнем. Щяхме да открием само кръв и изпочупени тухли. Видях, че зет ми се страхува от пустошта. Пустинята настъпваше към нас, сурово място дори за тези, които бяха свикнали с нейните опасности. Йоав бе прекарал много часове в проучване на стари свитъци, но никога му се бе налагало да запали огън от съчки с помощта на кремък, никога не бе ловувал с лък, никога не бе търсил вода или пък бе проправял пътя си през толкова остри варовикови скали и камънаци, че да разкървавят краката ти. В селото той бе важен човек, но тук бе никой. Не след дълго се загубихме. Всяко изсъхнало дърво приличаше на предишното, голо, почерняло. След всяко хълмче идваше още едно. Само небето се променяше, румено на здрачаване, после преминаващо в гълъбовосива светлина, преди мракът напълно да се спусне над нас.

Йоав започна да се моли час след час, сякаш така щеше да разбере какво да направи. Опитвах се да изпека хляб в тигана на малкия ни огън, но се провалях. Получаваха се нещо като курабийки, които не успяваха да бухнат. Най-накрая успях да изпека истински хляб върху нагорещени камъни, които поставих под разпалените съчки. Момчетата наричаха черните, бухнали питки „пепелен хляб“; беше горчив на вкус, но засищаше. Меховете от козя кожа бяха все По-леки, изцедени от нашата жажда, а дъждът така и не идваше. Йоав обещаваше, че Адонай ще ни посочи пътя, и ние нямахме друг избор, освен да приемем неговото решение. Тайничко се надявах, че ще намерим водач сред някой от местните племена със сини роби, които понякога зървахме да отиват към Моаб. Бих им дала всичко, което имахме, ако ни насочеха към безопасно място.

Защото макар селото ни да бе изчезнало, аз все още смятах, че някъде има свят, към който да се завърнем. Взирах се в небесата. Имаше много птици, повече от нормалното. Всеки ден броят им нарастваше. Опитвах се да ги преброя, но те бяха като звездите и накрая се отказах. Все още чувствах, че Пекарят бе с мен, и това ми носеше утеха. Говорех си с него и се опитвах да го развеселявам, като му описвах различните видове вятър, които срещахме в пустинята: издигащия се на талази плътен вятър, който сякаш бе господар на пустошта, ревящия, който приличаше на разсърдено дете, мекия топъл южняк, суровия син повей, идващ на смрачаване, който си отиваше рязко с изгрева на слънцето, и може би най-страшния от всички — лекия теменужен полъх на отчаянието, който ни обвиваше отвсякъде. Бъбрех си с мъжа си, Пекаря, винаги когато успеех да се отделя встрани и знаех, че няма да ни чуят.

После един ден се събудих и него го нямаше. Почувствах, че си е отишъл, с такава сигурност, сякаш бях видяла с очите си духа му да се издига към небето. Внезапно самотата се настани в тялото ми като камък, който заседна там, голям и остър. Докато бях спала, духът на мъжа ми бе призован в отвъдния свят. Бе си отишъл завинаги. Когато му заговорих за съскащия, навяващ леки водни капки вятър, който щеше да дойде при нас с настъпването на зимата, той не ми отговори. Когато почнах да описвам парещия от жега ураган, който носеше със себе си гигантски прашни фунии, издигащи се в небето, открих, че говоря единствено на прахта. Сега над главите ни имаше само черни птици, маса от пера и плът, които гневно гъмжаха из небето като буреносни облаци. Изчаках да се стъмни и едва тогава заплаках, заравяйки скръбта си надълбоко, защото нямаше смисъл да я споделям с другите.

Трябваше да продължим напред, защото пустошта ни обграждаше отвсякъде. На следващия ден направихме същото. Напуснах това незабележимо с нищо място, в което оставих последната частица от духа на мъжа си. Носех загубата си като бреме; тя ми тежеше все повече и забавяше стъпките ми. Не успявах да следвам хода на уморените магарета, които залитаха с несигурна крачка по пътя си. Момчетата изтичаха до мен, хванаха ме за ръцете и ме задърпаха напред. Продължих заради тях, но Бог ми е свидетел, че неведнъж ми мина мисълта да спра и да остана там. Исках да легна до скалите, да заспя и да сънувам Пекаря, да го призова да се върне при мен, дори ако това означаваше да се откажа от този свят. Може би това бе моят грях. Забравих, че дори най-лошият живот, който можеш да изживееш, е съкровище.