Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (58)

9

В гълъбарника се тревожехме за Мъжа от севера. Бяхме вече в разгара на месец Йаяр и лятото наближаваше, месеца на Сиван, когато жегата се надига от центъра на земята и пада от небесата. Мъжът от север бе нищо за нас, затворник в кула, мъж, който едва говореше езика ни, направен от лед, който не би трябвало да бъде сред нас. Но бяха минали повече от шест месеца. Друг мъж би умрял от глад и изтощение, но друг мъж нямаше Йаел и всички нас, които да се грижат за него. Може би бяхме забравили, че е роб. Някак си с времето се бяхме сприятелили с него, защото той не беше като другите мъже. Не се бояхме нито от силата му, нито от мнението му. Той ни бе изненадвал много пъти, но най-вече, когато ни каза истинското си име, преди да го задържат. Другите бяха смаяни от признанието му, но аз разбирах защо бе поискал да ни разкрие толкова лично нещо. Когато научиш името на някого, ти го притежаваш. Но в замяна, независимо дали го отричаш или не, ти също му принадлежиш.

Първия път, когато Уин ме видя да опъвам лъка, в месеца преди да го хвърлят в кулата, разбра, че аз съм повече момче, отколкото жена. Той бе силен воин и разпозна воина в мен. Трябваше да бъда по-предпазлива, но бях толкова свикнала да държа оръжие, че не успях да скрия радостта си. От изражението на Мъжа от севера личеше, че е видял в мен другар и брат, някой, с когото в друго време и на друго място би могъл да ловува рамо до рамо.

— Добра работа — каза той, след като видя как пробвах стрелите, които изработих за Амрам. Жените се бяха върнали в гълъбарника. Събирах стрелите, като ги издърпвах от мишената си на маслиновото дърво.

— Да, хубави са — отвърнах аз.

Той се разсмя. Произнасяше думите ни странно; звучаха студени, някак по-ясни и по-точни.

— Хубави? Имах предвид стрелбата ти. Колко мъже си поразила?

Сведох очи, за да не види блясъка на истината в тях.

— Да не смяташ, че нападам жертвите си, докато вечер тъка на становете?

Робът взе дланта ми и погледна мазолите ми.

— Тези не са от тъкане.

Показа ми как стрелят хората от неговия народ така, както би учил по-малък брат. Робите не се издават взаимно, а въпреки че не бях в окови, бях робиня на истината за своя произход, защото все още не знаех кой е баща ми и това ме измъчваше. Мъжът на име Уин бе добър учител, търпелив, и с желание споделяше бойните си умения. Когато прикрепих пера към стрелите, както правели неговите хора, те полетяха много по-бързо. Часове наред се упражнявах зад гълъбарника. Веднъж пронизах една от нашите птици, която бе политнала толкова високо, че човек можеше да я помисли за облак.

Уин ме обучаваше в изкуството на стрелбата с лък, как да си поемам дъх, преди да опъна тетивата, после да изчакам сърцето ми да удари, да вдишам още веднъж и тогава да я пусна. Това допълнително вдишване се оказа истинско чудо; то вдъхваше живот и скорост на стрелата. Уин говореше за животно от неговата родина, подобно на елен, което било по-бързо от вятъра, от леопардите в пустинята; толкова бързо, че никоя птица не можела да му бъде равна. Точно това искаше и за стрелите ми: пера, които да ги окрилят.

Превърнах стрелите в птици, които щяха да порят въздуха. Когато си поемах допълнително дъх, стрелата бе като гълъбица, която се спускаше за миг надолу, за да дари крилете си със сила, преди да се издигне отново във висините.

Когато пръстите ми се разкървавиха от упражненията, казах на Амрам, че съм се наранила на становете. За разлика от роба той ми повярва. Бе сляп коя бях всъщност. Сякаш аз притежавах плаща на невидимостта, който се говореше, че баща му е носел из двора на Храма, когато е пронизвал враговете си. Амрам ме помоли да нося плащ в любимия му нюанс на синьото като символ на любовта ми. Съгласих се, макар да знаех, че никога няма да мога да му дам този дар. Не знаех какво да правя на стана, за да го изтъка.

Ръцете ми укрепнаха след многото часове стрелба, мускулите ми бяха като на воин, но аз обяснявах, че силата ми е дошла от повдигането на кошниците, които носехме на полето. Седмици след това Амрам идваше да ми помага да ги нося, защото реши, че са прекалено голям товар за мен. Зад гърба му Уин ми се усмихваше и аз му отвръщах също с усмивка, защото някои споделени тайни сближават хората, също както други ги разделят.

Не се интересувах какво има между роба и Йаел, но знаех, че той е полудял по нея. Веднъж Йаел ми бе казала, че си е моя работа кого обичам, и сега аз й отвръщах със същото. Виждах как той я гледа и знаех, че тя оставя веригите му отключени.

— Нея питал ли си я колко мъже е поразила? — закачих Уин един ден.

Думите се изплъзнаха необмислено от устата ми, но той се загледа в Йаел с болка в очите.

— Един със сигурност.

Трябваше да се досетя, че ще сглупи и ще се опита да я склони да избяга с него. Той беше искрен мъж и не можеше да се прикрива, дори ако това означаваше да прекара малкото му останал живот в окови.

Йаел бе тази, която му носеше оскъдните провизии, докато бе заключен в кулата. Разказваше ни, че вече едва говорел. Бил толкова изнемощял, че не можел да се надигне от твърдия сламеник. В килията миришело ужасно, защото никой не я чистел и неговите собствени изпражнения просто се трупали там. Уин обаче не се оплаквал и не проклинал надзирателите си, а продължавал да разказва за снежната земя, в която се бе родил. Сякаш я виждал пред очите си. Жегата изчезвала, когато говорел за страната си, и той потръпвал, като че ли крачел през снега. Неговият народ вярвал, че след смъртта си човек се завръща у дома. В следващия си живот той щял да стъпва под високите тисове в родината си и отново да се събере с тези, които си бяха отишли от този свят преди него.

Един ден настоявал упорито, че е видял елен през прозореца. Това животно се ловувало много трудно, защото летяло през тревата като птиците над главите ни.

— Какво великолепно създание — прошепнал той.

Йаел плачеше, докато ни го разказваше, защото в нашата страна нямаше елени, а килията на Уин бе без прозорци.

Бе мрачно време. Вече осъзнавахме, че животът ни тук е толкова отдалечен от останалия свят, че все едно сме в отвъдното. Скоро щяхме да празнуваме Шавуот, Празника на седмиците, в чест на деня, който Мойсей ни бе дал Тората. В миналото хората от нашия народ пътуваха до Храма в Йерусалим с дарове — първите плодове след седемте седмици работа на полето, и принасяха в жертва седемте плода на реколтата: жито, ечемик, грозде, смокини, нар, маслини, фурми.

Такава бе традицията ни, така повеляваше законът ни, но тук нямаше Храм, към който да вървим и в който да поднесем даровете си, а поводите за празнуване бяха малко. Овощните ни градини бяха пусти, независимо от дъжда, който майка ми предизвика. Житото бе толкова малко, че делвите в складовете бяха наполовина празни. Хората се питаха дали не е дело на демони. Всъщност, когато сега валеше, водата се изливаше върху ни с такава сила, сякаш дъждът бе от камъни.

Твърдеше се, че Масада никога няма да падне и че Бог е сътворил тази планина заради нашия бунт, за да продължим да Го славим. Въпреки това се питах колко ли щяхме да издържим на една обсада, когато римляните дойдеха. Хранилищата на царя нямаше да ни помагат вечно. Повече от десет години маслото, виното и зърното на Ирод ни бяха хранили и бяхме свикнали да разчитаме на тях, но те вече свършваха. В крепостта имаше голяма преса за маслини, но маслините по дърветата бяха малко и не успявахме да изцедим достатъчно масло. Сега в хранилищата властваха плъхове. Плъзнаха слухове, че са били доведени тук от римляните и оставени нарочно, в случай че нашият народ си възвърнеше обратно крепостта, за да ни донесат болести и да погълнат и малкото, което ни е останало.

До нас достигна новината, че римските войници са превзели още едно укрепление на зилотите в пустинята. Крепостта Махерон, източно от Соленото море до границата с Моаб, бе паднала в ръцете на Десети легион, воден от Луцилий Бас, пълководец, който според някои бил непобедим. Оракул бил предрекъл, че победата винаги ще бъде негова и досега това май наистина бе така. Но макар името на Махерон да означава „меч“, може би неизбежното поражение на крепостта бе причинено от ръцете на собствения ни народ. Това място имаше кървава история и се носеха слухове, че някога там бил затворен велик учител на име Йоан, който бил обезглавен, защото не пожелал да се отрече от своята вяра.^[1]

Разказваше се освен това, че когато бунтовниците дошли в крепостта, решили да унищожат всичко, което принадлежало на жестокия Ирод и синовете му. В своята фанатичност отсекли едно гигантско седефче, растение, което било станало по-високо от всяко смокиново дърво, и за което се говорело, че държи тайната за свободата и успеха на нашия народ. С тази прибързана постъпка те унищожили шансовете си за победа. Седефчето може да те спаси или да те погуби, може да ти донесе късмет или агония. Неколцина воини били потресени от действията си и се опитали да засадят ново растение на същото място, но корените не се захващали и всеки следващ разсад умирал.

Когато римляните ги заобиколили, един от най-добрите им воини бил пленен. Изтезавали пред очите на всички по начини, които е невъзможно почтен човек да си представи. Приятелите и любимите му хора били принудени да гледат как римляните режат парчета от плътта му и пъхат в отворените рани горящи бодливи растения, откъсвайки кожата от душата му. Другарите му умолявали да го освободят, предлагали своя живот в замяна на неговия, стига да им обещаят, че няма да ги убият. Сделката била направена и бунтовниците излезли от крепостта. Но макар да им бил дал думата си, Луцилий Бас не я спазил. Когато воините ни мислят за демони, те си представят неговото име.

Мъжете в Махерон били изклани до един и от кръвта им земята почерняла.

Римляните издигнали високи клади от телата — и не само мъртъвците били хвърлени в огъня, но и слабите, и болните, всички, които не си струвало да бъдат продадени в робство. Техните отчаяни викове отекнаха из цяла Юдея. Някои от жените, работещи на полето, се кълняха, че в този ден от небето потекъл дъжд от камъни и когато последната смокиня паднала и се смачкала на земята, отвътре изпълзели мравки, които били съсипали плода.

Бяхме в синагогата, за да се помолим, и мъжете там бяха като поразени от гръм след новината. Тази вечер чухме не само молби, но и кавги. Как можехме да избегнем съдбата на Махерон? Чувахме тихия, уверен глас на Бен Яир. Знаехме, че е той, защото когато говореше, всички останали мълчаха.

— Няма да позволим жените и децата ни да умрат на кладите — каза той на воините си.

Нямаме друг избор, не можем да отстъпим, предупреди ни великият мъж. Бе видно за всички, че силата ни се раждаше и укрепваше от неговата смелост. Но когато отидох на полето, видях, че смокините наистина са окапали; трябваше да бъде най-зеленото време на годината, но златните плодове лежаха почернели на земята.