Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (48)

22

Светът ни бе наказан с жажда. През това време на годината, в месеца на Кислев, очаквахме зелена земя, засети и напоени земи, пъпеши и кратунки, вече растящи по лозите, смокини, опрашвани от египетските пчели. Този сезон бе различен. Нямаше да има кимион или кориандър, лук или анасон. Плодовите дървета бяха голи и черни.

Дните бяха студени и ние се увивахме с плащовете си, но нямаше нито следа от така нужния ни дъжд. Беше време, в което да пръскаме семената за пролетта, след това да орем нивите, за да ги заровим, докато магаретата влачеха металните остриета през земята. Мъжете, както обикновено, окосиха ечемика, после го събраха на снопи и оставиха на полето, за да се овършее. Но без дъжд каква бе ползата от това? За да се отвее ечемикът, имахме нужда от вятър, който да издуха плявата от зърното, а въздухът сега бе застоял и безжизнен. Семената трябва да бъдат положени в земята в дъждовно време, така че да потънат навътре в пръстта, а не да изсъхнат и да се съсухрят, преди да пуснат корени.

Мъжете от синагогата призоваха за общо изкупление и пост с надеждата, че саможертвата им може да извика дъжда. Бяхме събрани на площада, за да се молим за прошка; жените стояхме най-отзад, така че да се погрижим за децата и животните, ако се наложеше. Мъжете бяха скупчени заедно, забравили задълженията и работата си, море от молители под непреклонното небе.

Върховният свещеник, Менахем бен Арат, обикновено стоящ в уединение в синагогата, където четеше свещените книги и даваше съвети, сега дойде на стената и поведе хората в молитвата. Но колкото и учен да бе, не успя да повика дъжд, дори и след като зарови дванайсет оловни делви с керамични запушалки под стените на синагогата, за да попречи на демоните да избягат в нашия свят.

Бе решено, че ще се отдадем на пост, докато Бог обърне милостивото си лице към нас. Сушата бе станала тежък чук, а жаждата на хората бе гвоздеят, по който чукът се стоварваше с всичка сила. Някои от по-възрастните бяха толкова изнемощели от глад на втория ден от поста, че паднаха на колене, но продължиха да се молят дори тогава, с молитвените шалове на раменете си, пеещи към небето, което не отговаряше на молитвите им и в замяна изсипваше само прах върху тях.

Постът бе отменен след три дни. Нищо не се бе променило. Нямахме друг избор, освен да чакаме Бог да види нашето нещастие. Листата на винените лози бяха изсъхнали и сгърчени, маслините растяха бели, после падаха от дърветата, трополейки по камъните. Хората започнаха да мърморят за водата, която есеите използваха при ритуалите си. Изпратиха пазачи близо до каменния обор, за да проверят какво точно правят те. За да не привличат внимание към себе си, нашите гости спряха да искат допълнително вода от запасите ни. Вместо това започнаха да използват отново и отново водата си, докато капките, които посипваха върху главите си, за да се пречистват, станеха черни като перата на гарван.

Когато Йаел мислеше, че никой не я забелязва, отмъкна малко от водата, която използвахме за гълъбите. Част от нея даде на роба, останалото искаше да отнесе в каменната къща, за приятелката си Тамар. Решихме да занесем на есеите и малко повехнали плодове и маслини. Нахара пристъпи свенливо към нас. По-малката дъщеря на Шира бе станала истинска жена, сериозна, облечена в бяло, кожата на ръцете й бе загрубяла от тежката работа. Попита как е сестра й, но не каза нищо за майка си. Забелязах, че погледна към златния амулет на врата на Йаел, после бързо извърна очи. В замяна на нашите скромни дарове Тамар ни даде чиста, бяла ленена тъкан, която жените им бяха изтъкали. Покрихме с нея масата си на Шабат, после запалихме лампите си и казахме молитвите си. След като застлахме с красивата ленена покривка грубата си дървена маса, почти повярвахме, че простичката ни стая е дом като всеки друг.

Една вечер, докато се запътвах към становете, видях Бен Яир да върви през овощната градина сред вихрушка от бял прах. Бе се завърнал от пустинята, воините му не бяха донесли нищо, освен диви птици, които бяха уловили с мрежи, както можеха да направят и малките момиченца. Провизиите ни бяха по-оскъдни от всякога, хората ни бяха отчаяни. Виждах тежестта, която водачът ни носи на плещите си, защото съдбата на всички ни зависеше от неговите дела и думи.

Там, където другите можеха да видят само мрак, аз виждах сянката на жената на Бен Яир, която наблюдаваше всичко. Бях започнала да я опознавам от посещенията ми в дома й заедно с Арие, когато двете седяхме заедно и се възхищавахме на нежното му гукане и чаровна усмивка. Тя караше бебето да се смее, като правеше глупави физиономии, докато го дундуркаше на коленете си. Бях осъзнала, че Хана бе издигнала стена около себе си, за да я пази от другите. Понякога обаче виждах на устните й да се появява усмивка. Когато произнасяше името на съпруга си, лицето й се преобразяваше и почти можех да видя момичето, което някога е била. Ясно бе, че го обичаше дълбоко, макар да не позволяваше на чувствата си да излязат наяве.

Забелязах, че докато вървеше, Бен Яир поглеждаше в посока към къщата на Шира. Бе привличан от нея, както гълъбите се привличаха към гълъбарниците. Изглежда, че те имаха среща, защото Шира излезе навън в течната жега на вечерта. Не носеше покривало и бе вдигнала косата си, за да се охлади. Когато Бен Яир стигна до нея, той постави ръката си нежно на гърлото й, защото тя му принадлежеше. Стояха там, с допрени глави, напълно отдадени един на друг.

Щом аз можех да видя какво има между тях, със сигурност и Хана го виждаше. Обърнах се към нея, но тя си бе тръгнала от площада. Бе побягнала толкова бързо, че сянката й бе останала след нея. Последвах я, докато сянката гонеше господарката си, плъзгайки се по паважите на уличките. Най-накрая забелязах жената на водача ни, запътила се към покоите си, двореца, където някога бе живял синът на Ирод, синът, който царят бе убил, когато му бе хрумнало да го направи, след като бе поставил своите нужди над тези на всички други, както често правят мъжете с власт.

Щом стигна до хълма, видях, че Хана поглежда назад, към къщата на Шира. Очите й бяха огорчени и помътнели. Държеше ръка на гърдите си, защото отново не можеше да диша. И все пак остана там, макар да бе сезонът, в който обикновено се заключваше вътре, защото исопът цъфтеше навсякъде — той бе единственото растение, което можеше да оцелее без вода. В този миг, докато сянката й настигаше плътта й, осъзнах, че Хана е от жените, които са готови на всичко, за да запазят мъжете си.

И тогава ми хрумна, че от всички заклинания на света, детето е онази съставка, която може да привърже мъжа към жената така, както само ангелите могат да го направят.

Следващия път при посещението си в дома на Бен Яир не взех със себе си Арие. Премислих нашата сделка и осъзнах грешката си. Хана бе разочарована. Очите й проблеснаха мрачно, също като вечерта на хълма, когато стоеше в мрака без сянката си.

— Беше нервен — казах й аз. — Расте му зъбче.

Новината обаче я накара още повече да копнее за него.

— Бедничкият — прошепна тя. — Ако само можех да го подържа, сигурна съм, че щях да облекча болката му.

Потръпнах, след като видях изражението на лицето й. Запитах се дали неписаният договор, който бяхме сключили, за да помогнем на Мъжа от север, не й бе дал прекалено много правомощия. Следващия път й казах, че Арие е станал прекалено тежък — детето растеше много бързо, вече не можех да го нося със себе си. Тя не каза нищо. Изпроводи ме мълчаливо до вратата и я затвори зад мен. Чух как ключалката се превърта.

Не след дълго я забелязах да се промъква по стената близо до нашата стая. Навън бе тъмно, но я познах. Изненадах се, че я виждам — жената, която живееше уединено и обикновено избягваше площада. Но такива неща се случваха; това, което е сладко, привлича изпълненото с горчивина, както доброто, с цялата му невинност, става примамка за порочните и злите. Казват, че Лилит има тринайсет демона, които й помагат, когато иска да открадне някое бебе. Една от тях е самата Нощ, обвита в звезден мрак, способна да изчезне всеки миг при първото пукване на зората и все пак умело плъзваща се без сянка през вратата.

Най-накрая Шира направи амулетите за внуците ми. Бях търпелива и търпението ми бе възнаградено. Сега, когато времето бе дошло, се чувствах неспокойна, защото това бе последната ми надежда. Отвъд тази надежда се издигаше висока урва, а зад нея нямаше нищо друго, освен безмилостен въздух. Амулетът представляваше купа за заклинания, красив керамичен съд, който Шира се бе научила да прави от някаква стара вавилонка. Преди да изсъхне глината, върху нея бе издълбала имената на Бог на арамейски и на иврит. В центъра на купата имаше черен образ на демон със змийска глава и криле, овързан с въжета, които бяха изплетени от буквите на Божието име.

Този амулет ще върне гласовете, ще окове демоните и ще освободи ангелите, за да свършат своето дело. В името на Бог. Амен, Амен, Села.

Бе изписала тези думи сред кръг от ангели, крилете им бяха катраненочерни, като перата на гарван.

Да защитават и лекуват, да върнат това, което е принадлежало на децата, да премахнат действието и да отпратят демона без глас и без сила.

— Постави я под леглото и чакай. Бъди търпелива — каза ми тя. — Една съставка още липсва. Защото тази купа сама по себе си е безсилна. Аз не мога да кажа какво липсва, но когато се появи, ще разбереш. Добави го в купата и желанието на зет ти ще бъде изпълнено.

Бях просто съпруга на пекар, майка без дъщеря, глупачка, която бе поставила бебе в ръцете на една ревнива жена. Как щях да разпозная най-важната съставка от всички?

— Ще я разпознаеш, защото ще се появи в деня, в който ще бъда окована — каза ми Шира.