Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (93)

21

Нощем сънувах детето, което носех в себе си. В сънищата ми тя се появяваше във вода, очите й бяха отворени, защото това бе нейната стихия, както и моята. Ако бе писано всички да умрем, исках да съм сигурна, че детето ми първо ще излезе на този свят, преди да влезе в отвъдния. Това бе единственият начин, за да й дам име и да й осигуря път към небесата, за разлика от неродените души без име, които щяха да се лутат между световете без посока до края на вечността.

Знаех, че дъщеря ми трябва да се роди, защото скоро нямаше да има свят, който да я приеме.

Сварих чай от седефче, който предизвикваше помятания, и бързо изпих пълна чаша. Чаят щеше да доведе детето ми, преди да му е дошло времето. Обикалях стаята си, докато Адир, Йехуда и всички, които имаха някакви останали сили, работеха усърдно, за да възстановят щетите по втората стена. Повиках Йаел, защото тя бе обещала да ми помогне, когато имам нужда от нея. Тя остави Арие на грижите на Ревка и ми донесе кошница с тор от гълъбарника, за да го сложим в огъня. Бях й показала как да помага при раждане и сега щеше да доведе дъщеря ми в този свят.

Застанах над дима, за да се разтвори утробата ми. Йаел бе приседнала на пода с подгънати крака, олюляваше се напред и назад и напяваше името на безкрайния, докато то образува една-единствена буква в устата й, звук толкова древен, че никой мъж не може да разбере смисъла му. Втренчих се в статуетката на Ашторет на олтара. Бях я взела от стаята на майка ми, увита в ленена тъкан, заедно с книгата й с магически рецепти.

Всичко, което имах, ми бе дадено от майка ми. Всичко, което знаех, го знаех благодарение на нея. Но бях готова да го жертвам за моята дъщеря.

Направих излияние с маслиново масло пред Ашторет и се намазах с масло от нар и с аромата на лилии в нейна чест. Бяха последните капки. Знаех, че няма да има повече. Спомних си лилиите до фонтана в градината на майка си. Представих си ги тук, сякаш бяха израснали между черните и бели мозайки на пода в стаята ми. Мислех само за тях, докато в един момент виждах пред очите си единствено невидимите цветчета, а останалият свят изчезна. Напъвах се с всички сили и се стараех да не вдигам шум, за да не ни чуе някой. Хапех дланта си, докато потече кръв. Независимо от времето и обстоятелствата, все още бях жива и щях да създам нов живот.

Часовете летяха, но детето не излизаше. Боях се, че дъщеря ми ще бъде много слаба, защото я карах да дойде по-рано. В гърлото ми се надигна паника. Съветът можеше да реши да я остави извън стената, за да загине, преди да получи името си. Заклех се, че това няма да се случи. Нямаше да има пустош за това дете, нито гарвани, нито разпилени кости, нито войници от легиона, нито чакали, които да заситят глада си с нея. Душата й нямаше да бъде пленена в пещера или да се лута в долината. Затова трябваше да я родя, преди времето й, за да усети любовта ми, дори да е за час или ден.

Дъщеря ми се роди на зазоряване, след много мъка и много кръв. Прекалено много, но това бе цената, която трябваше да платя за нейното раждане. Въпреки че бе недоносена, не бе слаба. Тя проплака и сърцето ми се разтвори. Очите й бяха сиви, като на баща й. Косата й бе светла, приличаше на перата на красива гълъбица. Занесохме я в полето, за да заровим пъпната й връв, въпреки че и последното бадемово дърво бе отсечено, за да укрепим стената. Благодарихме на Ашторет и Адонай. Свалих плаща си, за да застана гола пред тях, макар да бях изтощена и още не бяха минали седем дни. Не знаехме колко дни ни оставаха и затова не можех да изчакам нужното време, за да й дам име.

Нарекох я Йона, защото бе дошла на този свят заради посланието, донесено от една гълъбица.

Моя съпруго, моя възлюбена, моя дъщеря, мой свят.