Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (78)

6

Бе зима и въздухът бе суров. Носехме плащовете си, увити около телата ни като броня, потръпвахме от вятъра и наблюдавахме как съдбата ни приближава към нас. Дъждът идваше, изпълвайки долините със стремителни потоци вода. Рибите, които се бяха скрили дълбоко в почвата през сухите месеци, се появиха отново, върнати към живота като по чудо. По хълмовете бяха пораснали диви цветя и медоносните пчели жужаха над тях. Стволовете на сухите дървета бръмчаха, сякаш те самите бяха оживели. Имаше пасища за ибексите, месо за леопардите. Пустинята бе дала на Десети легион най-благоприятните условия за прекосяването й. Със сигурност нашите врагове смятаха това за знамение, че ще бъдат победители. Щом огладнееха, намираха храна. Щом ожаднееха, не бе необходимо да търсят далече вода, защото навсякъде потоците се бяха превърнали във водопади.

Може би тези, които идваха за първи път в Юдея, се чудеха как е възможно пустинята да е погубила толкова много хора, дали историите за бруталната й жега, съсипала живота на мнозина, не бяха просто измислица. Защото това бе милостивото време от годината, когато птиците се завръщаха от Африка и Египет, когато имаше повече чапли от лешояди и земята бе пълна с живот. Армията, която пристигна в долината ни, бе съставена от мъже от различни земи, но всички говореха латински и бяха дарени от Рим с провизии и вещи, за каквито не бяха смели и да мечтаят сред бедността на родните си страни; те пътуваха с камили и магарета, натоварени с месо, фурми и кожени мехове с достатъчно вода, за да напълнят десет цистерни.

Стигнаха до крепостта ни с непокътнати сили, докато ние ядяхме трева и гълъби, колехме малкото ни останали овце, защото вече нямахме храна за тях, и прерязвахме гърлата на козите, които вече не даваха мляко. Имахме вода и цистерните бяха пълни, но стърженето на стомасите ни напомняше за нашата бедност. Толкова много гълъби бяха взети, за да бъдат жертвани или използвани за храна, че изпражненията на останалите птици не бяха достатъчно, за да напълнят кошниците ни и да подхранят полетата. Овощните дървета не даваха плод, градините бяха празни, а в складовете вече нямаше почти нищо. Сега, когато влизахме в гълъбарниците, не ни посрещаше оглушителен шум, а само плахото гукане на оцелелите ни любимци.

Воините ни бяха изтощени. Биеха се от толкова отдавна, без да си отдъхват, а мнозина от тях бяха прекалено млади и необучени, почти деца, десет — единайсетгодишни, повикани да заемат мястото на загиналите си бащи и братя. Момчетата умело прикриваха страха си. Крещяха, че легионът може да доведе тук цялата сила на Рим, но никога няма да успеят да изкачат планината и да стигнат до нас.

Но това бе армията, избила двайсет хиляди души в Цезарея; никой не бе оцелял. Бяха превзели две други еврейски укрепления, Иродиум и Махерон, където бяха изклали хората въпреки даденото обещание, че ще помилват живота им. Когато чули, че някои успели да избягат и все още се укривали, войниците от Десети легион изсекли напълно гората на Ярдес, за да не остане нито едно дърво, зад което да се скрие избягал бунтовник. Така убили още три хиляди и телата им били оставени чисто голи на полето за плячка на птиците.

След това Флавий Силва насочил погледа си към нас. Говореше се, че той не познава милост, че е агресивен и жесток, но когато нападал противника си, бил хладнокръвен и рационален. Стоях на стената заедно с другите хора и наблюдавах как долината ни се изпълва с редиците готови за бой воини. След тях вървяха тези, които щяха да пекат хляба им, да готвят храната им, да кърпят и перат дрехите им, както и проститутките, които щяха да им доставят наслада, и робите, които щяха да изградят лагера — тези нещастници влачеха огромни дървени трупи чак от север през пустинята; там бяха и ковачите с каруците си с инструменти и оръжия — копия и щитове, хиляди стрели… Но имаше нещо по-ужасяващо, което пристигна с легиона, знамение за нашата съдба. Окован лъв. Сърцата ни забиха, щом видяхме този звяр. Той, който преди е бил свободен в пустинята и е властвал над пустошта от пещерата си, символ на силата на древното племе на Юдея, сега се опитваше неуспешно да ухапе своите пазачи. Взираше се в нас и в очите му видяхме желанието на римляните.

Те искаха да ни погълнат.

Завързаха клетото животно за метален стълб, който издигнаха точно срещу двореца, принадлежал някога на цар Ирод. Там щеше да бъде построен лагерът на Силва и самото му местоположение щеше да бъде обида и предизвикателство за нас, всеки път щом погледнехме надолу. Докато строяха, чувахме ръмженето на победения звяр.

Йаел ми бе доверила, че в сънищата й често идвал лъв. И както се бояла от създанието, така и била привлечена от него. Плачеше, когато ми го разказваше, и аз разбирах защо сънищата й я тревожат. Един лъв може да почива кротко до ибекс в сянката на някое дърво, ако е заситен, да се подпират един на друг, но на следващия ден, ако се събудеше гладен, вчерашният му другар щеше да стане негова плячка.

Сега сънят на Йаел се появи пред нас. Тя стоеше до мен и се разплака, щом видя окования лъв, пленен също като нас, поробен от тези, чиято бруталност бе престъпление срещу природата, срещу нашия народ и срещу Бог. След като прахта се слегна, можехме да ги огледаме ясно, защото зимният въздух бе чист, а светлината светеше ярко сред свежия вятър. Мнозина казваха, че от нашата планина може да се види Рая, но сега май бяхме по-близо до първите порти на Ада. Това, което чувахме и което ни чакаше, не идваше от царството на Бог. Бе под нас, скрито в отчаяния вопъл на лъва.

Съвсем скоро помощните части построиха цяло селище, за няколко дни се издигнаха многобройни палатки и бараки. Мирисът на храна се понесе из долината — готвено месо, хляб, подправки. Наблюдавахме всичко това, измъчвани от глад също като духове, носещи се над масите на живите, отрупани с празнични блюда. Строежът не спираше, робите работеха и денем, и нощем.

Това бе трайно укрепление, не лагер за седмица или две; римляните смятаха да останат тук дълго. Нямаше да си тръгнат и нямаше да приемат поражение. Започнаха да строят дванайсет кули, на разстояние стотина крачки една от друга, които се издигаха с изумителна бързина, направо растяха пред очите ни. След като бяха построени, всеки, който би поискал да премине през източната долина, щеше да се окаже под обстрела на пазачите на наблюдателните кули. Никога нямаше да успее да премине.

Робите довършваха лагера, а от север идваха още и още хора, за да помогнат за построяването на каменна стена. Стената не ни притесняваше, докато не започна да прави странни чупки към планината. Не разбирахме намеренията на римляните, защото ни се струваше безсмислено да караш хиляди еврейски роби да се трудят ден и нощ, като мъкнат огромни камъни — някои бяха толкова огромни, че хората падаха под тежестта им. Когато тези клетници не успяваха да се изправят, войниците ги посипаха и оставяха проснати на земята, защото бе по-лесно да се отървеш от тях, отколкото да ги лекуваш. Римляните бяха доста настоятелни в строежа на тази стена. Смятахме, че възнамеряват да оградят лагера си, за да се защитят от нас. Нашите воини със сигурност планираха бъдещи набези срещу врага.

Веднага след като му съобщиха за стената, Бен Яир дойде да я огледа. Когато видя как камъните се врязват в скалите, разбра, че това е стена, чиято цел е да ни обгради. Тя щеше да заобиколи не само римския лагер, но и цялата планина. Беше обсаждаща стена, дебела шест стъпки. Водачът ни веднага осъзна, че целта й не е да защитава римския лагер, а да ни задържи вътре.

Някои от воините ни се разсмяха, защото стената не бе толкова висока, че човек да не може да я прескочи под прикритието на нощта. Те още не бяха осъзнали, че имаше друга причина за тази постройка. Римляните смятаха да разпънат на кръст земята, която ни принадлежеше, и всеки камък от стената бе като гвоздей, забиващ се в плътта ни. Казваха ни, че им принадлежим, както лъва в оковите, както робите в лагера им, както шестстотинте хиляди, които вече бяха избили във войната си срещу евреите.

Те искаха да се страхуваме и получиха желаното. Ужасът плъзна из крепостта като треска. Внезапно вече не можехме да дишаме. Бяхме си създали свой свят тук, подобие на онзи, който имахме в селата и градовете си, където бяхме свободни, живот, който обичахме и към който се надявахме някой ден да се завърнем. Сечахме свои монети в монетарниците на двореца, на които бе написана мечтата ни: За свободата на Цион. Имахме свои площади, свои пекарни и винарни, майстори, които правеха делви и готварски съдове от глината, която се намираше в долината под нас. Както Адонай ни бе създал по свой образ и подобие, така и ние бяхме създали Масада според живота от миналото си, който се надявахме да живеем отново, когато спечелехме свободата си.

Сега, когато видяха обсадната стена, хората се паникьосаха, уплашени, че Цион никога няма да възкръсне. Впуснаха се към складовете, подтиквани от страха и алчността си, мислейки единствено за оцеляването си, както чакалите правят в средата на нощта, когато утрото изглежда толкова далечно. Но дори чакалите споделят плячката помежду си и не се тъпчат един друг по време на устремния си бяг към проснатата на земята жертва. Нашите хора бяха полудели от делата на римляните и от собствения си страх при мисълта какво ги очакваше при обсадата, която можеше да продължи с месеци.

Елеазар се изправи върху фонтана, за да спре хаоса. Преди време новодошли бегълци в крепостта му бяха дали златен нагръдник с инкрустирани четири скъпоценни камъка с огромна стойност. Макар да бе приел дара, никога не го слагаше в битка, защото предпочиташе да носи същата желязна броня, каквато използваха войниците му. Сега, след пристигането на римляните, носеше златния нагръдник, за да покаже на легиона, макар и от разстояние, че бяхме силни и не се бояхме и че Всемогъщият ни бе избрал, за да победим Рим.

— Имаме един враг! — изкрещя той.

Хората се обърнаха към него, сякаш бе пророк. Той ги бе довел тук, той бе повярвал, че крепостта може да бъде нашето спасение. Планината бе защитила Ирод по времето, когато Клеопатра бе искала да му отнеме страната, както щеше да защити сега и нас. Елеазар не се бе усъмнил в мощта й нито за миг.

— Това е просто стена, направена от камъни. Но камъните принадлежат на Юдея. Те са наши и врагът ни просто ни дава това, което вече е наше. Няма да гладуваме, защото има достатъчно масло и вино, за да издържим обсадата им. Цистерните са пълни с вода. Нашият Бог е навсякъде, и от двете страни на стената.

Тези, които се бяха уплашили и бяха започнали да се блъскат в другите по пътя към хранилищата, отстъпиха назад. Не чувахме войниците в долината, защото като по чудо вятърът бе сменил посоката си и грубите им гласове бяха заглъхнали и сега наоколо ехтеше само гласът на водача ни. Тълпата се приближи, за да чуе псалма, който Елеазар пееше, думите на Давид, нашия велик цар от миналото, воина, който бе изпитвал страх като нас, като всички хора, стъпвали по земята.

Поради гласа на неприятеля, поради притеснението на нечестивия; защото приписват на мене беззаконие и с гняв ми враждуват, сърцето ми тъжи дълбоко в мене и смъртен ужас ме нападна. Страх и трепет дойдоха върху мене и ужас ме потопи.^[1]

Стоях в сянката на маслиновите дървета в градината си, клоните им очертаваха черна решетка по земята, но сърцето ми трепна от радост, щом чух гласа на своя възлюбен. За това жадувах, когато бях прогонена от Йерусалим, защото щом заговореше, сякаш ставаше чудо. Думите му достигаха до душите на хората и това бе прослава на Бога, защото Той бе създал първо словото, а то бе най-големият дар на Елеазар бен Яир.

Затворих очи; бяхме само ние и никой не стоеше помежду ни. Светът бе река и аз се носех по течението й, все още с надежда в сърцето, защото това бе съдбата ми.