Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (14)

13

Скоро след това баща ми имаше ярко видение. Събуди се със стичащи се по лицето сълзи и възродена вяра. Бе сънувал, че брат ми ни чака в някаква висока кула. Сънят бил толкова истински, че чувал как брат ми му говори. Огледай се и аз ще дойда за теб, казал Амрам. Баща ми се кълнеше, че когато облаците се вдигнат, ще види сина си. Понеже вярваше, че това наистина ще стане, убиецът взе толкова неща, колкото можеше да носи, и се покатери по най-високите чукари, откъдето смяташе, че ще види същото като в съня си. Не спорих с него, но бях скептична. Баща ми може и да имаше вяра, но не и аз. Виждах ни такива, каквито бяхме: мъж, прекалено стар и немощен, за да бъде отново опасен убиец, и неговата обезчестена дъщеря, която вече не можеше нито да плаче, нито да кърви. Мислех си, че може някой да ми е направил заклинание с омраза, вероятно Сия, преди да умре; а може би това бе всичко, което заслужавах на този свят.

Сега дъждовете се изсипваха с голяма сила. Въздухът бе син и влажен, а капките падаха тежко. С баща ми седяхме с дни в пещерата, за да избегнем наводненията, и само козата ни правеше компания. Зловонната пещера бе последното място, което Бен Симон бе обитавал в този свят; за последно бе дишал нейния влажен варовиков въздух; душата му бе излетяла между каменните й стени. Мислех, че може да се почувствам по-близко до него тук, но вместо това усещах духа на Сия. Сякаш от време на време ме пощипваше, за да привлече вниманието ми. Преследваше ме в сънищата ми. Да не смяташе, че ще стане другояче? Да не мислеше, че ще получиш това, което искаш? Когато се събудех, задъхваща се за глътка въздух, понякога вярвах, че чувам смеха й; водехме битка, която тя печелеше, и сега се наслаждаваше на резултата.

Зимните месеци наближаваха. Исках да избягам надалече, но поройните дъждове ни пречеха дори да излезем от пещерата. Внезапно пустинята бе станала море. Там, където някога се чуваше само тътенът на вятъра, сега се носеше грохотът на стичащата се вода. Това, за което преди копнеехме, сега се изливаше в изобилие. Навсякъде се бяха образували езера; на дъното на всяка клисура потоците течаха толкова устремно, че всяка коза или елен, направили погрешна стъпка, можеха лесно да бъдат отнесени. Насекомите се рееха във въздуха на ята, родени от водата и понесли се нагоре като оживели облаци. Дивите кози идваха да пият и да се освежават. Моята малка питомка се дърпаше на въжето си; винаги ме бе следвала по петите, но сега ароматът на дъжда явно я подлудяваше. Риеше с крака и търчеше в кръг около храста, на който бе вързана, а млякото й бе свежо и имаше вкус на трева.

Мислех с огорчение как е възможно животът да продължава, когато толкова много бе изгубено; кой позволяваше дъждът все така обилно да вали и миртовото дърво да израства между скалите?

Открих чисто езерце, което се бе образувало в едно дере. Осъзнах, че не съм се къпала от ритуалната баня при жените есеи. Свалих дрехите си и видях, че тялото ми е изранено, посинено и изнемощяло. Почти не разпознах собствената си плът. Коремът ми обаче изглеждаше твърд и издут, приличах на жена, пила прекалено много вода. Видях колко дълбоко съм наранила краката си — белезите никога нямаше напълно да се изцелят. Трябваше да се удържа и повече да не го правя, въпреки че ножът, проникващ в кожата ми, ме караше да се чувствам така, сякаш Бен Симон ме обладаваше отново, и аз жадувах за тази кръвна връзка.

Мракът се спусна, докато се къпех в езерото. Звездите скоро щяха да се появят в небето. Когато чух звука от хлипането, започнах да моля духа на съпругата на моя възлюбен да ме остави на мира, убедена, че това бе тя, разкъсвана от своята скръб. Сия бе нежната, винаги готова да се разплаче.

Бях сигурна, че сълзите, стичащи се по лицето ми, са нейни, не мои.

В края на Шеват дивите цветя разцъфтяха с ярки цветове; върбите се изпълниха с нанизи от нежни зелени листа. С баща ми се търпяхме някак. Не се оплаквахме, не обсъждахме миналото. Но всяка вечер аз се изкачвах до канарата, където бяха погребани костите. Коленичех на лунната светлина и денят си отиваше. Молех се за нещо, което никога не ми бе обещавано; друг живот, онзи, който вече бях изживяла и загубила.

Късно един ден бях там, наблюдавайки как светлината чезне сред ивици розово и сиво, когато забелязах двама мъже да идват от пустинята. Бяха млади воини. Провикнах се към баща ми и той се запрепъва зад мен, като си помагаше с клона от тамарикс, който бе пригодил за бастун. Двамата застанахме един до друг и наблюдавахме как странниците приближават, предхождани от стълбове пръст, които се вдигаха от пустинята пред тях като облаци.

— Това е сънят ми — каза баща ми и лицето му грейна от радост. — Това са облаците, които ще ни разкрият посоката, в която да поемем. Тези мъже ще ни отведат до кулата, където се крие Амрам.

Бяхме сами в пустинята от дълго време, ние и костите под камъните. Но те ми проговориха. Казаха, че на молитвите ми няма да бъде отговорено. Никога нямаше да ми бъде простено. Щях да платя за греховете си. Исках да избягам от гласа, който звучеше като Сия. Ако отидех другаде, може би щях да го заглуша. Искаше ми се да вярвам в съня на баща ми. Бях по-предпазлива от него и все пак и аз долавях присъствието на брат ми някъде наблизо до нас.

— Не бива да им се доверяваме веднага — казах аз и поне веднъж баща ми не спори с мен. Сънищата идват при хората по много причини — и като знамения, и като предупреждения.

Гледах с любопитство как мъжете приближават, прикрила косата си плътно под шала. Баща ми се подготви, в случай че сънят му се окажеше фалшиво пророчество, а непознатите — врагове, преструващи се на наши спасители. Извади кинжала си, после нашепна молитва, молейки Бог да бъде на негова страна.

Мъжете спряха в клисурата под нас. Извикаха името на баща ми и казаха, че са зилоти. Той им отвърна. Все още стискаше кинжала, прикрит под плаща си. Макар да бе отслабнал и вече не съвсем млад, ако се наложеше, можеше да хвърли нож от голямо разстояние и да прониже човек смъртоносно. Бях видяла да го прави веднъж, когато римски войник го бе приклещил в тясна уличка близо до дома ни. След това бе продължил пътя си, без да се обръща назад, сякаш току-що не бе отнел човешки живот.

Младите мъже извикаха, че ги праща Хол. Те познаваха феникса, воина, който бе успявал да се надигне от пепелта всеки път, когато другите падаха. При споменаването на тайното име на брат ми, известно само на най-доверените му приятели, баща ми изпусна оръжието си. В очите му се появиха сълзи, а загарялото му лице, което едва сега си дадох сметка колко се бе състарило, откакто напуснахме Йерусалим, грейна.

— Заведете ме при него — нареди той.

Забелязах, че не каза „заведете ни“. Бях нищо, както винаги е било. Само когато се нуждаеше от мен, за да го упътвам, за да го храня, за да бъда единствената му подкрепа в пустошта, си спомняше, че и аз съм негово дете.

Мъжете, които дойдоха за нас, не бяха по-възрастни от брат ми, млади на години, но закалени от преживяното и направеното от тях. Познах единия, Йонатан, от Йерусалим. Беше сериозен ученик, посветен на духовността, на молитвите. Хората смятаха, че ще стане равин или учен, а той се бе присъединил към брат ми и бе избрал ножа. Другият се наричаше Ури, което означава светлина. Беше тромав, добросърдечен младеж с чувство за хумор, което се открояваше във всеки разговор и спор. Отдръпнах се назад, защото не желаех да разберат, че съм там, но приятелите на брат ми се провикнаха да се присъединя към тях. Амрам им бе казал за мен, сестрата, която наричаше Йая, която се бе грижила за него като майка, бе му готвила, кърпила туниките и плаща му, и бе слушала неговите тайни планове, които не смееше да сподели с никой друг.

Онзи, когото наричаха Йонатан, извади син къс коприна — вятърът го бе отнесъл до брат ми и така ни бяха намерили.

Щяхме да поемем по път, който да ни отведе до най-южната част на Соленото море. Знаех, че ако тръгна, няма да мога да погледна назад. Щях да изоставя Бен Симон, единствения мъж, който някога бе разбрал коя съм аз. Костите му нямаше да бъдат събрани на годишнината от смъртта му и положени в каменна костница, както повеляваше обичаят ни. Но ако останех, пустинята щеше да ме призове. Не можех да си позволя да вървя колебливо или да се отдам на желанието си да легна на земята до своя любим.

Щяхме да минем през най-суровата част на пустошта, място на сол и тъга, земя, много по-тежка за преминаване от долината, в която намерихме есеите. Говореше се, че римски отряди обикалят из територията и трябваше да внимаваме, за да избягваме лагерите им, да се връщаме дори назад, ако се наложеше. Замислих се за клетата си малка козичка — нейното мляко бе единственото нещо, което можех да пия. Твърдеше се, че в пустинята броди демон козел, наречен Саир, но козата, която аз бях открила, бе ангел за мен. Бе спасявала живота ни, когато нямахме нищо, когато бе още дива и аз я държах в плен. И ми бе простила. Беше единствената ми приятелка, когато останах сама.

Преди да тръгнем, я освободих. Вързах червена нишка на вратлето й и я отведох до най-високата скала. Върви, казах и прерязах въжето й. Беше толкова привикнала да ме следва, че не пожела да избяга в пустошта. Домашната ми любимка просто стоеше там и ме гледаше. Побутнах я, за да тръгне. Спомних си тъмните очи на Бен Симон, маслинената му кожа, усмивката, която се появяваше в ъгълчето на устните му, когато виждаше как козата върви покорно след мен. Махни се, отивай си, настоях аз, като я напъждах с ръка.

Знаех, че макар да крещях на козата, всъщност говорех на духа на Сия.

В началото на пътуването ни скалите бяха толкова високи, че мъжете завързаха въже около кръста ми и кръста на баща ми, после ни помогнаха да изкачим гладките стени на варовика. Заради сезона навсякъде между камъните из нехалим, долината, бяха избуяли храсталаци и диви аспарагуси. Въздухът ухаеше остро на мента и лук. Очите ни се наслаждаваха на всеки оттенък на зеленото. Жълтите цветчета на синапа грееха като паднали на земята звезди. Плодовете на смокините бяха станали ярко оранжеви и омайваха осите със зрелия си аромат. Опивахме се от звуците на този изобилен живот, но продължавахме да вървим и скоро бяхме много по-високо, въздухът ставаше все по-блед и искрящ. Препъвахме се из осеяни с толкова остри камъни места, че дори дивите кози не можеха да минават от там. Още на втория ден краката ни започнаха да кървят.

Щом се стъмнеше, независимо къде се намирахме, аз се отделях встрани от мъжете, за да остана сама. Така осигурявах вечерната ни прехрана. Всяка нощ се оглеждах за птици. Щом открих гнездото, изплетено от нежни клонки, в което обикновено мътеха яйцата си, присядах тихо на земята край него. Птиците приближаваха до мен, мислейки, че съм скала в чудновата форма, част от пустинята и нищо повече. Закривах очите им, докато прекършвах вратовете им. Позволявах за последно да надигнат гласа си в отчаян крясък и ги убивах чисто, с един-единствен разрез на ножа. Винаги носех кинжала на Бен Симон в туниката си, близо до кожата си, но не го използвах, освен, за да бележа отново крака си. Стисках птиците до себе си и се вслушвах в ударите на туптящите им сърца и после правех това, на което ме бе научила пустинята.

Изпичахме птиците на огъня, запален от воините. Те ме поздравяваха, докато ядяха приготвената от мен храна.

— Имаш талант — казваха те. — Като истински ловец.

Баща ми ме поглеждаше изпитателно, когато мъжете ме хвалеха.

— Нищо особено не съм направила — отвръщах аз. — Птиците сами дойдоха при мен.

Воините приличаха на момчета, когато се шегуваха с мен за уменията ми на ловец; през цялото време се опитвах да бъда невидима, каквато бях в Йерусалим. Нощем, когато сърцата им бият силно и забраненото изглежда позволено, момчетата стават мъже. Макар да нямах сив плащ, знаех как да изчезвам. Можех да се прикривам и да заприличвам на нищо, докато се превивах и чистех тенджерата с пясък, с очи, сведени към земята. Но една вечер шалът ми се свлече и на светлината на огъня приятелите на брат ми видяха, че косата ми е червена. Видяха, че вече не съм момиче. Извърнаха очи встрани неловко, засрамени от своите мисли. Не би трябвало да седят до огъня с жена, която не е тяхна майка, сестра или съпруга, камо ли да приемат храна от ръцете й. Бях нида, нечиста жена, защото тук нямаше микве, нито дори обикновено, затлачено с тиня езерце. Но се намирахме сред пустинята и те нямаха друг избор. Ядяха птиците, които убивах, помагаха ми да се катеря по скалите и ме водеха към брат ми. Докато вървяхме, разказваха истории за крепостта, в която служеха, истории, които ми се струваха нелепи.

Крепостта била непревземаема, така твърдяха те, земята около нея била толкова непроходима, че нито една вражеска атака нямала шанс да успее. Някога била дворец на цар Ирод, място с невиждана красота, извисяващо се в облаците. Бях чувала за този цар и легендарната му жестокост; разказваха, че веднъж разрязал на две таралеж, изкормил го и поставил бодливата му кожа на лицето на врага си, за да го ослепи. Предал всички около себе си и бил отговорен за убийството на жена си Мариам, която обвинил в магьосничество; твърдял, че лекувала хора и правела любовни отвари и заклинания. Тя била толкова красива, че римският пълководец Марк Антоний обезумял, щом я зърнал, и отчаяно искал да я има. Затова Ирод я осъдил на смърт. Скоро след това синът му бил обвинен, че притежава змийска отрова, приготвена от жена от земята на Едом, която се занимавала е кешафим. Екзекуцията на сина последвала тази на майка му.

Всеки предател знае, че в крайна сметка ще го сполети съдбата, която е отреждал на другите, но Ирод мечтаел да изтрие страницата, на която била изписана неговата. Построил укреплението си на западния склон на планина, наречена Масада, стотина години преди нашето време. Царицата на Египет искала Юдея за себе си и заговорничела с Антоний и Рим, за да получи тази пустиня като дар, защото жадувала за нейните богатства: пътя към морето, находищата на сол, балсамовите гори, намиращи се отвъд, в Моаб, земите, покрити със смирна и тамян и други безценни съкровища.

Тези, които ни чакаха в Масада, били повече от деветстотин души, триста от които силни воини. Преди пет зими завзели крепостта на Ирод от малобройния римски отряд, който бил разпределен там. Станало лесно, под прикритието на нощта, като се изкачили по задната част на планината, нещо, което римляните смятали, че е невъзможно да се направи. Нищо не е невъзможно, открили юдеите; те успели да се изкачат в небето, по-близо до Бог.

Мислех, че са просто момчешки бълнувания, когато приятелите на брат ми се кълняха, че Северният дворец на царя бил по-красив от висящите градини на Вавилон, едно от чудесата на света. Черните и белите колони в него били донесени от Гърция — прекосили откритото море натоварени на кораби, после били завързани с въжета и макари и пренесени през Юдея на гърбовете на роби. Блещукащите мозайки били докарани през пустошта от самия Рим, за да бъдат положени плочица по плочица от най-добрите майстори. Баните, отоплявани от керамични тръби, поставени под пода, били направени от толкова висококачествен кварц, че когато слънцето стигало най-високо в небето, камъните сияели с алена светлина. Подовете били в нюанси на розово, зелено и черно, а фреските били изрисувани от стотици художници, доведени от всички краища на римската империя; те използвали най-изящните бои — аквамаринено и сапфиреносиньо, халцедоновочервено, — искрящи като скъпоценните камъни, на които приличали. Единствените цветове, които познавах сега, бяха тези на бялата пустиня, на черната нощ, на червените капки кръв, стичащи се от петите ми, докато се катерехме по камънаците.

Докато мъжете говореха за тези чудеса, ние се скупчвахме във влажните пещери заедно със скорпионите, в търсене на убежище от бушуващите бури. Мислех за скорпионите, които се криеха в коридора на къщата ни, когато бях малка. Бяха толкова неподвижни, че човек можеше да ги сметне за халюцинация или илюзия, но после внезапно скачаха, за да нападнат плячката си. И с вината беше така, вече бях открила аз. Свиваше се някъде надълбоко и после внезапно се надигаше и те захапваше. Все още я чувах, приятелката, жената, която бях предала. Когато спях, чувствах извивката на ханша й до тялото си. Бях чувала, че демоните могат да се привържат към човек и е невъзможно да ги отблъснеш или прогониш. Нощем приближават ръцете си до твоите с хищническа собственост. Шепнат само една дума в ухото ти: мой.

Разкаянието ме поглъщаше в тази пустош, както и мълчанието ми. Обгръщаше ме, докато трънливите дървета се срещаха по-често, по-диви, с по-гъсти корони от преплетени издайнически клони. По местата, където лагерувахме, имаше хиени; чувахме воя им. Нощем ги виждахме как се подреждат в кръг сред вкочанените черни дървета. Вземахме камъни, готови за нападението на зверовете, ако гладът ги подтикнеше да се втурнат към нас. Ръцете ми бяха мръсни, шалът ми бе нарязан като с нож. Пазех единственото синьо парче, това бе всичко, останало от брат ми и от живота, който имах, преди да дойда на това място.

Не можех да си представя, че ако продължим пътуването си по-навътре в пустошта, ще открием фрески, които могат да съперничат на рисунките във всеки дворец в империята. И все пак приятелите на брат ми се кълняха в името на Йехуда от Галилея, мъжа, който бе започнал движението на зилотите и бунта срещу свещениците, кланящи се на Рим, че пред нас имало хиляди лампи, които нощем светели толкова ярко, че съперничели на звездите в небето. Щом ги питах кога ще стигнем до това излязло от приказките място, те се смееха и казваха, че определено ще ни е нужно доста време, защото крепостта се намирала на края на света и трябвало да внимаваме да не се заблудим и да преминем отвъд него. Една стъпка и сме можели да паднем от ръба на вечността.

Над нас се стелеше мек въздух. За щастие бе зима, така че не се изпичахме от жегата. От запад студеният морски вятър, наричан Руах Хайам, носеше към нас тежките си облаци и ние треперехме от хладната му прегръдка. Вятърът нахлуваше под туниката ми и ми напомняше за неща, които бе по-добре да забравя. Докосването на Бен Симон, начинът, по който бяхме заедно, как можеше да ме вижда най-истински, когато бях свита в мрака. Слушах историите за двореца на Ирод, но не бях привлечена от мисли за бъдещето и за чудеса. Копнеех за това, което имах някога, за всичко, което бях загубила в един-единствен ден, в часа, в който смъртта ми го бе отнела.

Животът ми в пустинята се бе превърнал в пепел. Получих наказанието, което заслужавах. Не бях пуснала мъжа й да си отиде и сега Сия не пускаше мен, независимо колко далеч ни отвеждаше пътят ни. Мислех си, че ще успея да я оставя зад гърба си, но разстоянието сякаш правеше нейния дух по-силен. Призракът й се увиваше около мен всеки път, когато се опитвах да ям, и се хранеше от мен. Не можех да преглътна повече от една хапка. Ако успеех, се налагаше да стана и да се скрия някъде, за да повърна. Щом затворех очи, Сия беше там и ме чакаше. Взираше се в мен със същия горестен поглед, който имаше, когато ме помоли да се грижа за Бен Симон, въпреки че знаеше какво правехме с него в мрака и какво значеше той за мен. Жадувах за него, но нейните ръце се обвиваха около мен, нейните пръсти се плъзгаха по кожата ми, а гласът й нашепваше в ухото ми. Чувствах треската й по цялото си тяло.