Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (63)

14

Оборът бе празен, когато пристигнах. Полето там се състоеше най-вече от камъни; тревата бе изсъхнала, ненужни жълти снопове. За разлика от деня на сватбата на Нахара, когато тя подпираше вратата с тялото си, за да не ни пусне вътре, сега вратата се отвори веднага. Тези хора не вярваха в ключалките, защото единственият ключ, който бе важен за тях, бе онзи, който Мойсей бе използвал, за да отключи истините на Адонай.

Имаха толкова малко вещи, които да вземат със себе си, неколцина кози, дрехите, които носеха, приборите им за писане, за да продължат да славят Бог, докато светът край тях се разпадаше. Подът вътре бе чист. Питах се дали облегнатата на стената метла е била в ръцете на Нахара. Взех я в своите, за да усетя за последно някаква връзка с нея, но дървото бе студено. Никъде не се виждаше и трошица; дори плъховете, които напоследък ни бяха нападнали, нямаше да имат причина да търсят в ъглите на стаята или под леглата от слама. В двора просторът все още висеше между две дървета, дебело въже, направено от козината на козата. Можех да използвам същото въже, за да завържа сестра си, да я върна при нас, ако бях достатъчно бърза да я спася за втори път. С ъгълчето на окото си видях, че зад дървото се криеше някой. Синът на Тамар, Йехуда, хлипаше на земята.

— Тя не ми позволи да тръгна с нея — каза ми той.

Видях, че е завързан за една от финиковите палми, на които бе закачен просторът. Майка му бе направила това, което аз исках, за да задържа Нахара тук. Тамар го бе оставила с надеждата, че ще бъде в безопасност.

Абба бе решил, че неговите хора няма да бъдат част от нашата война. Без значение бе, че те нямаше да участват директно в битките. Очите им не трябваше да виждат складовете ни с оръжия. Не можеха да останат доброволно тук, щом знаеха, че намерението ни е да се бием срещу легиона, ако ни нападнеха. И така бе решено, бяха получили послание от Бог. Вече не можеха да ядат плодовете от нашите градини, да пият вода от цистерните ни и да одобряват избрания от нас път. Ако имаше деца на светлината и деца на мрака, които бяха в постоянна битка помежду си, то значи те бяха издълбали бездна между нас и есеите, въпреки че Рахел и Сара, Ребека и Леа, бяха и техни, и наши предци и се молехме на един и същи Бог, Онзи, който нямаше равен на себе си. Светът, в който живеехме обаче, не бе един.

Развързах Йехуда и го заведох в дома на Ревка. По китките си имаше рани, защото отчаяно се бе опитвал да се отскубне. Попитах Ревка дали е съгласна да се погрижи за него и да се опита да го утеши. Той беше момче с тъмна коса, влажни очи и едро лице с отличаващи се черти, вече почти мъж, който бе унижен от решението на майка му да го изостави. Внуците на Ревка го познаваха добре и Йехуда се чувстваше добре с тях, макар че очите му още бяха пълни със сълзи.

Отидох до стената, за да видя коварните пътеки, които есеите бяха избрали. Насочваха се към една пещера, високо горе в планината, където бе почти невъзможно да се стигне. Там живееха хиени и вътре щеше да е мръсно, пълно с останките от плячката им, с разпилени кости и с изпражненията им. Стадо диви кози се уплаши и разпръсна, когато есеите стигнаха до тях. Ибексите се втурнаха във всички посоки, за да избягат, камъните се свличаха под краката им и в долината отдолу се вдигна завеса от плътен прах.

Сред вихрушката от пръст и камъни можех да се закълна, че видях Дома, ангела на гробовете, чието име означава мълчание, онзи, който посещава мъртъвците, за да ги попита за истинското име на душата, която ще потегля на път в отвъдното. Но когато въздухът се прочисти, видях само есеите в белите роби, боси въпреки каменистата земя, сред бодливите храсти и скорпионите, които се криеха между скалите. Стори ми се, че зърнах Нахара да следва мъжете, покрила с шал главата си, гледаща право напред, сякаш се доверяваше напълно на пътя пред себе си и не се боеше, че може да падне.

Но това бе друга жена, която не познавах, не моята сестра.