Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (72)

23

Измъкнах се през Южната водна порта заедно с кучето си, за да отида при сестра си. Бях се увила в шалове, защото хладната нощ скоро щеше да се спусне. Някога бях довела сестра си в този свят и сега щях да го направя отново. Нито един пазач не ме спря, защото аз бях Адир, смелият, носещ името на един от царете на хората от неговия народ; стражите на портата просто ми кимнаха леко. Лъкът ми бе преметнат на гърба ми. Тъмнината се плъзгаше по хоризонта насам. Угасващата светлина хвърляше червени отблясъци по скалите в далечината. Чучулиги и искрящо сини пойни птички се рееха в небето и се спускаха само за да хванат многобройните мушици, които жужаха наоколо. Движех се много внимателно, защото дори и едно паднало камъче щеше да привлече вниманието на римляните.

Трябваше да се изкача по смъртоносната пътека до пещерата на есеите. Бях толкова съсредоточена върху римския лагер, че не ми хрумна и за миг, че може да ме преследват. Не бях подготвена, когато някой ме сграбчи и дръпна от пътеката. Искаше ми се ножът на баща ми да бе в мен. В подобна битка лъкът ми бе безполезен. Опитах се да се обърна и да се боря, но мъжът, който ме държеше, бе безстрашен, каквито казваха, че са ангелите и демоните. Борих се с него, но той ме победи лесно. Може би изобщо не бе мъж, а един от седемте вълци от съня ми. Ако беше така, то сънят ми бе пророчество за моето поражение и гибел. Разплаках се заради слабостта си. Аз, която винаги бях толкова сурова, се предадох, очаквайки всеки миг да бъда погълната или от светлина, или от адски пламъци.

Познах го, когато Еран легна в краката му, сякаш той бе негов господар. Видях кой бе моят преследвач — мъжът, който нямаше нищо друго, освен своята брадва. Каза, че ще ме придружи и ако паднел от някоя скала, докато се катерим, значи така е било писано, защото копнеел за смъртта. Ако малах ха-мавет дойдел за него, щяло да се случи това, което очаквал от дълго време.

Не исках да го излагам на риск заради сестра ми, но в битка не можеш да кажеш на някого кога е настъпило времето му да влезе в отвъдния свят, нито е възможно да задържиш човек в този, ако той е решил да го напусне. Не спорих с Мъжа от долината — може би някоя жена би се опитала да го направи, а той се бе заклел никога да не бъде с друга жена, освен съпругата си. Аз бях негов другар и като такъв уважавах желанията му. Не можех да се притисна до него, защото само жена би направила така. Носех туниката на Адир и неговия лък, следователно трябваше да отстъпя встрани.

Завързахме кучето за един храст и продължихме. Сред тишината наоколо отекваше само ехото от нашето учестено дишане. Новата луна светеше с бледа, лека светлина, но скоро по небето щяха да плъзнат облаци и ние щяхме да се плъзнем в мрака. Не беше нужно да виждам Мъжа от долината, за да знам, че е до мен, защото бяхме свързани от нещо по-силно от зрението и също като конете на царя не се подхлъзвахме по стръмните скали. Почти си представях как хващам сестра си, завързвам я с въжета и я отнасям на гърба си обратно в крепостта. Но ако го направех, тя щеше да вика, както бе викала баща си, когато напускахме Желязната планина. Крясъците й щяха да доведат римляните, а аз не желаех да бъда причина за смъртта на сестра си.

Знаех, че трябва да я оставя сама да си я причини.

Веднъж, както се взирах в мрака, кракът ми се подхлъзна и спътникът ми ме сграбчи и ме държа до себе си, докато се овладях. Камъни се свлякоха в долината, но в мрака можехме да бъдем просто два диви ибекса, катерещи се по чукарите. Продължихме и най-накрая различихме три пещери пред нас — една за козите, една, използвана за хранилище, и е още една, по-голяма, в която се криеха самите есеи.

Не се опасявахме, че може да ни нападнат, защото нямаха оръжия, а и не желаеха да защитават нещо друго, освен Божията милост. Първо ни стресна мирисът от пещерата и бях смаяна, че е по-ужасен от миризмата във всеки обор. Когато се вгледах, ми бе трудно да понеса начина, по който живееха. Кожите им бяха станали черни от огъня, който палеха вътре, и белите им дрехи бяха замърсени от пепелта. Двама мъже излязоха да ни посрещнат, намръщени, очевидно недоволни от появата ни. Бяха мръсни, кльощави, с обезумелия поглед на гладуващи хора. Познах Малахи, въпреки че той не ме разпозна и в туниката ми ме сметна за момче.

— Донесохме ви малко храна — каза Мъжът от долината. Свалихме торбите си и извадихме плодовете, гълъбите, питките, зърното, меховете с вода.

— И искате да ги вземем от ръцете на убийци? — каза по-старият есей, докато оглеждаше провизиите, заради които бяхме рискували толкова много.

— Не, от ръцете на вашите братя — отвърна Мъжът от долината. Бе любезен, но в тона му прозвуча укор.

Пристъпих навътре, докато мъжете продължаваха да говорят. Сред тъмнината различих фигурата на Абба; любимият учител на есеите лежеше на каменна площадка, толкова изнемощял, сякаш вече бе преминал в отвъдното, макар все още да дишаше шумно. Видях скупчените една до друга жени, които се взираха недоверчиво в нас, но не успях да видя сестра си, нито тя ме забеляза. Свалих шала си и оставих косата да се разпусне по раменете ми, за да може тя да ме познае — сестрата, на която принадлежеше. Пръв обаче ме забеляза Малахи и бързо дойде при мен, като че ли бях черна усойница, от онези, които се увиват около плячката си в безмилостна хватка.

— Върви си — каза ми той, въпреки че бях рискувала живота си и този на спътника си, за да им донеса храна и вода. — Тя не може да те види и не може да мисли за предишния си живот.

Тогава я видях, увита в дрипи, моята красива сестра, заобиколена от другите жени, покорни овце в кошара. И внезапно разбрах от какво се боеше Малахи. Той знаеше какво бях смятала да направя, още преди да ми бе хрумнало. Защото се провикнах към Нахара, с толкова жален и огорчен глас, че почти не осъзнах, че е моят.

— Ела с мен — умолявах я аз, копнееща да я убедя да ме последва. — Ти не принадлежиш на това място. Последвай ме и аз ще те защитя, както правех, преди да дойдеш тук, преди да познаваш тези хора.

Нямаше никакъв отговор, в пещерата отекваха само моите викове, защото думите ми падаха като камъни. Усетих, че плача. Мъжът от долината дойде до мен. Очаквах да ме укори за действията ми, защото се държах като истинска жена. Вместо това той се наведе към мен, без да ме съди.

— Нека се опитам да поговоря с нея.

Изчаках на изхода на пещерата. Забелязах, че има плитко езерце със застояла вода. Със сигурност есеите пиеха от него, макар водата му да не бе подходяща за утоляване на човешката жажда. В калната земя тук растеше ниска акация. Приличаше по-скоро на тънка вейка, но бе разцъфнало. Хиляди пчели жужаха над цветчетата му. Затворих очи и се заслушах; за миг се пренесох в един друг свят, в предишния си живот, и яздех сред зелените пасища. Представих си как паля огън и горя стотици клонки, а искрите политат в небето и остават в небето, за да се превърнат в звезди.

Надигнах се, когато Мъжът от долината се появи. Бях изтощена от пътуването ни, но когато го видях, почувствах, че нещо е различно. Стоях до него, докато той ми казваше, че есеите са се съгласили да приемат храната. Бяха го завели при Абба, за да получи благословията му. Старият учител едва говорел, защото нишката, която го свързвала с този свят, вече почти се бе протрила. Сестра ми бе застанала наблизо. След като Абба приключил с молитвата си, тя бе прошепнала на Мъжа от долината съобщение за мен.

— Все още я помня — казала тя, — най-бързия ездач, любимия син на баща ми, сестрата, на която някога принадлежах. Но това бе в друго време и в друг свят.

Вървяхме в мълчание, както винаги бяхме правили. Товарът ни беше олекнал, защото вече не носехме плодовете, водата и просото, както не държах и съдбата на сестра си в ръцете си. Бях оставила всичко там. Дали щяхме да се срещнем някога отново в този живот, не зависеше от мен. Тя се бе отрекла от момичето, на което бях дала живот, и вече не бяхме свързани. И все пак никога нямаше да мисля за нея като за жената, която се криеше в пещера, със сведени очи, в очакване на Края на дните, а като за единственото раждане, на което бях присъствала, най-великото Божие чудо.

Еран ни чакаше. Спряхме, преди да започнем изкачването си към портата. Като бойни другари знаехме какво да направим, без да се уточнявахме с думи. Рим идваше и осъзнавахме какво означаваше това. Отделихме тази нощ за себе си, в случай че нямаше да имаме други. Отидохме в пещерата, където някога Йаел ми бе казала, че живее лъв. Накладохме си огън дълбоко навътре в нея. Знаехме, че и други са го правили преди нас, защото имаше купчини пепел и сажди. Може би тези хора бяха мечтали за свобода от затворената крепост, също като нас. Може би и те бяха копнели за други светове и други времена.

Обвих ръце около моя воин, придърпах го към себе си и му се отдадох. Нямах сили за повече битки. Жадувах за прекрасен и съвършен свят и в тази нощ воинът бе нежен с мен, както никога преди — може би, защото ме бе видял да плача пред сестра ми. Държеше се с мен не като с боен другар, а като с жена. Знаех, че това е неговият начин да ми каже, че светът е ужасен и трябва да съм готова за това. Но аз бях решила, че няма да обръщам внимание на тези страхове, както бях отхвърлила предупреждението на майка си, че любовта ще ме погуби. Нищо не беше от значение сега. И двамата бяхме наранени, изгубили вяра във всичко, което някога бяхме познавали и виждали. Бяхме убивали заедно, бяхме погребвали мъртвите заедно, бяхме пели молитви, които само мъжете имат право да пеят. Телата ни се сливаха диво, сякаш бяхме животни, отчаяни и тласкани от яростна нужда, любовници, за които останалият свят не съществуваше.

Когато напуснахме лагера, сутринта бе започнала да отгръща далечните краища на небето. Във въздуха се вдигаше прах, докато римският легион приближаваше. Бе се образувала една колона от север и още една от изток. Когато войските се срещнаха, издигащите се облаци образуваха не формата на глиган, знака, който носеха на знамената си, а фигурата на лъв, символа на древното племе на Юдея и на пустошта около нас.

— Името ми е Ребека — казах му аз, докато стояхме един до друг.

А той бе Йоав, Мъжът от долината, любовта на живота ми.

Есента на 72 г. сл.Хр.