Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (61)

12

В изгарящата сутрешна жега гълъбите започнаха да падат на земята без предупреждение. Вдигахме ги и се опитвахме да успокоим трептящите им телца, докато се съживят. Няколко умряха в този ден, без очевидна причина. Бяхме гладни, но не ги сготвихме, защото бяха умрели от някаква болест; може би тяхната смърт беше изкупление, за да се завърнат воините ни живи и здрави.

Може би часът, в който гълъбите умряха, бележеше мига, в който Хана бе отишла при свещеника, за да избере деня, в който робът да умре. Всички чувствахме, че смъртта е наблизо; тя премина като сянка, хвърлена от облаците, и ние потръпнахме от студ. Майка ми занесе гълъбите при олтара в стаята ни, покри главата си и прошепна молитва, за да задържи надалече Ангела на смъртта, но жертвата й не беше достатъчна. В същия ден бе издаден указ. Следващия следобед стражата щеше да отиде в кулата и да отнеме живота на роба. Не бяхме диваци като римляните, които разпъваха враговете си и ги заковаваха на дървени кръстове, за да им причинят болка и да умрат в агония. Гърлото на роба щеше да бъде прерязано, така че дъхът му да го напусне леко — най-великодушната смърт, онази, която се полагаше и на най-нисшите животни.

Когато падна нощта, Хана се появи край стената, близо до стаята на Ревка. Беше се увила с плащ, но внуците на Ревка я видяха веднага; хората казваха, че те могат да виждат демони, и може би бе вярно. Жената на нашия водач не се страхуваше, чувстваше само изгарящата жега на желанието си, която бе по-пареща от въздуха около нас. Арие скоро щеше да стане на годинка; бе спокойно и лъчезарно дете и вече се опитваше да ходи. Хана се бе осмелила да дойде при Йаел; бе непредпазлива, каквито често са отчаяните хора, нежелаеща да се подчини на съпруга си, който я бе предупредил да стои настрана. Но сега Бен Яир бе сред воините, преследващи римляните, и следователно не можеше да я спре или да я накаже за делата й. Бе по-здрава отпреди, излекувана от лековете на майка ми, достатъчно силна, за да ни причини вреда. Носеше клонка исоп, сякаш за да се подиграе с цветето, което някога й бе причинявало толкова нещастие и болка.

Ревка трепна, щом я видя.

— Вината е моя. Аз извиках демоните.

— Не, това е наказание за мен — отвърна Йаел убедено.

— Нищо не си направила — настоя Ревка.

— Крадецът разпознава крадеца — промърмори Йаел.

Събра вещите на Арие, взе го на ръце и тръгна към стената.

— Сделката си е сделка — каза Хана. — Не искам нищо друго, освен това, което ми се полага.

Бяха близо до градината, в която Йаел бе пуснала скорпиона. Той не се появи тази нощ, но все още бе там. Децата го бяха виждали, а те знаеха, че това, което не виждаш, може да бъде много по-опасно от това, което е пред очите ти. Водехме битки само за да се нахраним; може би скорпионът бе гладен, също като нас. Хана бе жена на богат мъж; въпреки уверенията на съпруга й, че всички заслужавахме еднакво даровете на Бог, тя вземаше повече, отколкото даваше.

— Добре си се грижила за него — кимна одобрително на Йаел, когато забеляза, че огненият белег на бузата на детето е почти изчезнал. Йаел бе къпала детето с масло и бе втривала мехлем в кожата му. — Сигурна съм, че ще се разберем като разумни жени. — Хана погали нежно личицето му и Арие й се усмихна. — Ще му бъде по-добре с мен.

Йаел не се затвори в себе си, както щяха да направят някои жени. Тя нямаше време за самосъжаление. Робът щеше да живее. Сделката беше спазена; но всеки, който се доверява на змията, заслужава ухапването й. Мъдрецът вижда създанието такова, каквото е, не като това, за което се представя. Когато приключеше с работата си в гълъбарника, Йаел отиваше да събира съчки за огън. Ходеше толкова често, че часовоите вече я познаваха. Дъщерята на убиеца с червената коса. Излизаше късно през деня, когато слънцето залязваше. На бледата светлина намираше клони, които да послужат за подпалки, изсъхнало дърво, което да разпали огъня ни. Не се прибираше, преди здрачът да се спусне по бледото небе. Понякога сядаше на стената сред сиянието на кехлибарената светлина, с кошница, пълна със съчки до нея, смъкнала вълнения шал на раменете си, така че косата й искреше с невероятни алени отблясъци. Тя знаеше, че стражите я наблюдават, че погледите им се плъзгат по плътта й. Заради това те й позволяваха да прави неща, които не бяха разрешени.

Всеки ден отиваше по-далече в планината, търсеше пътеки, по които малцина дръзваха да поемат, с изключение на дивите кози, които не се страхуваха, че ще се плъзнат надолу по стръмните урви. Шалът на главата й бе изтъкан с цветовете и шарките на далечната северна страна, която никой от нас нямаше да види, земя, където ледът бе дълбок като река, където човек можеше да замръзне за миг и където стрелите на всеки воин бяха белязани със знака на елена.

Когато Йаел ме помоли да й помогна, я придружих с готовност, въпреки че вече имахме повече подпалки край вратата от всеки друг в крепостта.

— Изненадана съм, че не помоли майка ми — казах аз.

— Майка ти ще предизвика подозрението им. Пазачите ще ти се доверят.

Щом доближихме пазачите, Йаел ми каза да смъкна шала от главата си, за да видят дългата ми черна коса. Бяхме две млади жени, събиращи дърва за огрев, жизнерадостни, красиви. Махнахме им за поздрав. И така продължихме, ден след ден. Стражите никога не си направиха труда да ни разпитат, само ни оглеждаха, наслаждаваха се на голите ни ръце, които им позволявахме да виждат.

Йаел прошепваше молитва всеки път, когато минавахме покрай една малка пещера.

— Вътре живее лъв, но не бива да се боим от него, защото той ще ни защитава от бедите — каза ми тя.

Понякога му оставяше като подарък гълъб, друг път кичури от косата си. Беше убедена, че той е неин закрилник. Но аз се чувствах по-добре, когато носех със себе си нож, в случай че създанието, за което говореше, решеше да се нахвърли срещу нас.

Вечерният въздух ставаше все по-прохладен и затова изглеждаше съвсем естествено, когато започнахме да се навличаме под плащовете си. Носех допълнителен шал, който ме правеше по-едра и тромава. Шалът ми бе завързан плътно, така че покриваше почти цялото ми лице. Един ден Йаел ми донесе сив плащ. Принадлежал на баща й, каза тя. Спомних се за таланта на убиеца и как бе обучавал Амрам в тайните на невидимостта. Знаех, че е възможно един мъж да се превърне в облак или мъгла в очите на врага си; бях виждала Амрам да го прави, когато искаше да измами майка ми и да се срещнем тайно.

След като се увих в плаща на убиеца, стражите престанаха да ме забелязват. Изчезвах пред очите им, вече не заслужавах да спират погледите си върху мен. Подвикваха към Йаел и продължаваха да се възхищават на червената й коса, а на мен не обръщаха внимание, докато се влачех след нея с вързопа сухи съчки.

В избрания ден аз отидох вместо Йаел в кулата. След като се нахранеше, пазачът там често лягаше да подремне на пейката. В джоба си носех ключа от извитото желязо, който майка ми бе направила, за да убеди стражите, че робът сам е отключил веригите си в гълъбарника и да не се досетят, че Йаел му е помогнала. Бях покрила главата си с плаща на убиеца. Никой не ме спря, когато тръгнах по коридора и после по стълбището. Пазачът вече дремеше, както Йаел ми бе казала, че ще стане. Влязох в килията на роба, но в първия миг се дръпнах назад, потресена от миризмата вътре. Бе тъмно и все пак виждах Уин на дрипавия му сламеник. Беше толкова мръсен, че никой не би се досетил, че когато за пръв път дойде при нас, късата му коса бе бледа като сняг, а кожата му бе с цвета на мляко.

Въпреки тъмнината Уин ме позна и се изправи, за да ме поздрави.

— Воинът — каза той нежно.

Гласът му бе изтънял, заглъхваше в гърлото му. Тялото му вече не бе силно, а изтощено от липсата на въздух и храна.

— Днес съм някой друг — казах му аз.

— Кой? — попита объркано робът.

Усмихнах се, после свалих плаща си и пристъпих към него.

— Аз съм ти.

Никой от пазачите не обърна внимание, когато две жени минаха през портата, едната с нищо незабележима, увита в сив плащ. Бяха свикнали да излизаме от крепостта по това време, щом мракът плъзнеше по небето и завесата между деня и нощта се отдръпнеше, за да позволи на ангелите и демоните да навлязат в нашия свят. Облегнати на стената и вперили погледи над планината, където някакъв ястреб се рееше в кръг, сякаш се колебаеше дали да се завърне, преди да изчезне завинаги в падащия мрак, изобщо не забелязаха, че Йаел се върна сама със снопа съчки.

Аз изчаках в кулата, за да съм сигурна, че Уин ще се отдалечи достатъчно; стоях в килията и си повтарях псалма за защита. Винаги поставям Бог пред себе си. Радвах се, че бе сезонът, в който растеше дивият лук и зайците излизаха от дупките си, за да търсят свежата нова трева. Може би щеше да успее да оцелее в пустошта, докато се опитваше да открие пътя си обратно в земята на елените.

Никакъв пазач не доближи до вратата, която бях отключила, за да избяга робът. Не след дълго си тръгнах и аз, незабелязана, облечена в туниката, с която отново се превръщах в момче и приличах на един от многото младежи, които идваха в казармите, за да помагат на нашите воини.