Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (21)

20

Когато отивах до стената, за да погледна към земите отвъд нашата крепост, винаги се изумявах колко далеч сме от останалия свят. Пустошта наоколо ми се струваше безкрайна, твърдата земя — на тъй непосилно разстояние, че едва ли някога щяхме да стъпим върху нея. Ако така се чувстваха ангелите, Рафаил или Михаил, или някой шедим, когато се взираха от небесата към човечеството, то тогава те бяха много самотни. Ние бяхме град и същевременно напълно отделен свят, в който всеки ден пристигаха още и още хора. Отчаяните, вярващите, победените, изгубените. Затова имаше толкова много клюки; трудно е да пазиш тайни на такова претъпкано, непрощаващо място. Семействата споделяха живота си, разделени само от една тънка стена от грубия плат, който се правеше от козя вълна, закачен на въжета.

Чувахме неща, които не трябваше — звуците, издавани от мъжете и жените, докато се любеха, кавгите им… Знаехме чии деца не са послушни и ги понатупват от време на време, чия съпруга започва да сипе ругатни по адрес на мъжа си веднага след като той излезе от дома. Баните винаги бяха претъпкани, не само с тела, но и с разговори. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно или масло. Толкова много хора бяха дошли тук от Йерусалим, че вече нямаше достатъчно за всички; бяхме принудени да споделяме и последните си трохи, да чакаме търпеливо на опашки за храна и провизии, разпределяни внимателно от изпразващите се складове, да работим до късно вечер. Разбирах защо мъжете излизаха от крепостта и нападаха всеки, когото срещнеха. Бях само жена, лишена от знанието на равините в синагогата или в съвета, но дори и аз разбирах какво ни чакаше, ако Бог ни откажеше милостта си. Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да предвидим настъпващите бури, независимо дали щяха да дойдат под формата на хищни облаци от скакалци, или просто щяхме да умрем от глад през месец Ав, когато светът отново щеше да пламне от жегата.

Засега се намирахме в разгара на мекия сезон. Можехме да събираме дивите репички и треви, които растяха между камъните от другата страната на Змийската порта и се появяваха на места, където човек би помислил, че нищо не е възможно да порасне. Но знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Затова Ирод бе натрупал в хранилищата си провизии, които можеха да стигнат за сто години — време, което вече бе отминало. Делвите със зехтин и вино бяха празни. Потупвахме ги отстрани и щом ехото отекнеше, знаехме, че вътре не е останало нищо. Бяхме толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Чудех се какво щеше да стане с нас, ако реколтата се провалеше и останехме без нищо, освен волята и разума си. Една вечер отидох да взема подпалките, които държахме подпрени до вратата си, но тях ги нямаше.

— Сигурно козите са ги изяли — каза баща ми, но те бяха затворени в обора си. — Ти си глупачка, която не може да преброи съчките.

Но аз знаех, че един от съседите ни ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица. Истината за хората излиза на повърхността като малките сребристи рибки, които като по чудо се появяват от пясъка в пустинята, когато има наводнение и стремителните потоци изпълнят процепите сред скалите. Твърдеше се, че тези рибки могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност, точно както правят и хората, ако им дадеш достатъчно време и причина.

 

 

Баща ми не желаеше да има нещо общо с мен. Оставяше ме да чистя и да готвя, но през останалото време напълно ме пренебрегваше. Чувах го как говори за мен с някои мъже, които го разпитваха, вперили очи в червената ми коса.

— Тя е нищо — казваше той. — Само проблеми създава.

На здрачаване сядаше отвън пред стаята ни на пейка, която сам бе сковал, увил наметалото около раменете си. На бледата светлина изчезваше, бързо се сливаше със стената, с мрака, със самата нощ, както бе правил преди, когато се криеше около Храма, докато упражняваше своята невидимост. Питах се дали само аз можех да го видя как седи там, опрян на камъните, втренчил се в посоката, в която се намираше Йерусалим, оплакващ също като мен живота, който бе загубил. Изпитвах състрадание към този мъж, независимо от всичко, което бе направил. Бях съучастник в неговото престъпление.

Макар да ме презираше, баща ми не беше чак толкова горд, че да отказва храната, която приготвях, и поглъщаше бавно сварената леща, фасул и ечемик. В часовете, в които излизаше от стаята ни, имах свободата да се изолирам от останалия свят. Чувах как другите жени се събират на площада, пеейки, докато тъчяха; гласовете им бяха приятни, като птича песен. Можех да преда и да тъка, но никога не се присъединих към тях. Ако отидех, щяха да задават въпроси и бързо щяха да разберат коя съм, нищо друго, освен проблем, както казваше и баща ми, обезчестена жена, която щеше да има бебе без баща. Скоро нямаше да мога да крия истината.

Никой не ме търсеше, дори брат ми не идваше, защото всеки откраднат от задълженията си миг използваше, за да се вижда с Азиза. Единственият ми посетител бе духът от сънищата ми. Сия ме следваше вярно. С времето я опознах по-добре от всяко друго човешко същество. Спях с нея всяка нощ и плачех насън. Не вярвах в сълзите, нито в моите, нито в тези на другите, смятах ги за срамни, знак на слабост, но нямах избор, освен да лежа мълчаливо до нея и да слушам как тя плаче. Бях привързана към Сия така, както робът от севера бе окован с верига към каменната стена на гълъбарника.

В една тъмна нощ обаче вместо призрака при мен дойде Нахара. Беше в същия час, в който баща ми ме бе вдигнал, когато напуснахме Йерусалим, но тя не ми изкрещя, както бе направил той. Припълзя до сламеника ми и постави длан на устата ми, за да не извикам и да не събудя баща си. За миг си помислих, че отново съм в пустинята и Бен Симон иска мълчанието ми. Не се противих. Но ръката бе прекалено малка, прекалено нежна. Отворих очи и видях Нахара, която ми направи знак да побързам. Пресегнах се към туниката си и я последвах отвън, за да не стреснем баща ми с шепота ни. По улиците на крепостта нощем минаваха стражи, но ние открихме тъмен ъгъл и се спотаихме там.

— Майка ми ме изпрати да те повикам — каза Нахара. Беше разумна и спокойна по характер, но сега явно очакваше да я последвам и да направя каквото ми бе наредено. — Има нужда от помощта ти.

— Нека сестра ти й помогне — сопнах се аз, жадувайки да се върна в стаята си. Тази нощ имаше толкова много звезди в тъмното небе, че ги виждах ясно как падат една след друга, когато вдигнах очи. Изглеждаха тъй близко, като Соленото море, макар да бяха на огромно разстояние от нас.

— Сестра ми няма силите, които са нужни за това, което ще правим — отвърна Нахара сериозно, сякаш тя бе по-голямата от двете. За разлика от Азиза нейните очи бяха тъмни, но изпъстрени с жълти точици, почти винаги леко присвити, което подсказваше на хората, че в това малко момиче се крие нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. — Азиза никога не идва на раждания. Тя не може да понася кръв.

— Как е възможно? Чувала съм, че сестра ти може да прави неща, непосилни за смъртните жени — реших да я проверя аз. — Може би брат ми ще знае нещо повече за това?

Нахара се усмихна. И двете имахме повече житейски опит, отколкото предполагаше крехката ни възраст.

— Съмнявам се. Какво може да знае един воин за женските работи?

— Имам нужда от сън — възпротивих се отново аз, но Нахара ме дръпна за ръкава.

— Майка ми каза, че трябва да дойдеш. Каза, че ще помогне на лъвицата в замяна на това, което ще направиш тази нощ.

Щом осмислих думите й, се разбудих напълно. Дали посланието бе прикрито обещание или заплаха? В стаята ми не ме чакаше никой, освен един призрак, свит на кълбо и хлипащ от мъка. В къщата имаше само един стар убиец, който ме гълчеше, когато му сипвах кашата. Нахара ми каза, че търсим черно куче, и така събуди любопитството ми, затова реших да я придружа. Носеше стомна в ръка и ми подаде навито въже. В крепостта имаше много черни кучета; веднага открих едно и го хванах. Беше съвсем лесно. Но когато подадох въжето на Нахара, тя се разсмя, закривайки устата си с длан, за да не ни чуе някой.

— Какво, не е ли подходящо? — попитах с раздразнение. Бях завързала здраво въжето за врата му, но Нахара се наведе и освободи създанието от примката. Беше й забавно, защото бях решила, че задачата ни ще е толкова лесна.

— Ето това — посочи тя едно женско куче на известно разстояние от нас, което ръмжеше свирепо. — Ще се справиш ли?

— Това е черно куче, не лъв — отбелязах аз.

Улових кучката така, както хващах дивите птици в пустинята. Седнах на земята до нея, като се престорих, че не забелязвам оголените й зъби. Останах мълчалива, неподвижна, защото това бе дарбата ми, в това бях най-добра. След известно време плъзнах внимателно примката около врата й. Кучката ме погледна. След това вече бе моя, както ставаше и с птиците, както стана и с мен, когато бях погледнала Бен Симон — след този миг му принадлежах.

Нахара дойде при мен тичешком и ме поздрави; тъмната й коса се размяташе свободно на гърба й. Но задачата ни още не бе приключила.

— Сега трябва да вземем съставката, която ни е нужна — обясни ми тя. — Кучето може да те ухапе, докато го правиш.

И тогава разбрах. Цицките на кучката висяха — скоро бе родила кученца. Нужно ни беше млякото й.

— Защо не го направиш ти? — попитах аз. — Ти си дребна и чевръста. Ще я държа здраво, за да не те ухапе. Просто си представи, че е коза, която доиш, но наистина трябва да си по-бърза.

Нахара поклати глава.

— Още не съм станала жена. Трябва да си ти.

Стегнах въжето около врата на кучката и го дръпнах, за да я накарам да ме погледне. Мислено й заповядах да не мърда. Напътствах я с докосване и с мълчаливото си присъствие и тя се подчини. Тялото й бе топло, когато се притисна до мен; със сигурност моят допир бе по-нежен от острите зъбки на гладните й кутрета. След като приключих с изцеждането на млякото й, я освободих и последвах Нахара, която ме поведе по пътя, минаващ покрай най-старата част на стената. Хората казваха, че камъните тук са от същия варовик, който Ирод е използвал за строежа на Храма в Йерусалим, и неговият знак все още можеше да се види издълбан по ръба на всеки от тях. Запитах се дали е бил уверен, че камъните с неговия знак ще издържат вечно и дали Адонай ги бе срутил само за да покаже, че човек е просто човек, пък бил той и цар.

Стигнахме до една изоставена част на двореца, съсипана от пожари в годините на управлението на римляните, но все още полезна на хората, които търсеха уединение в този претъпкан с тълпи свят.

— Защо не повикахте Ревка да ви помага? Да не би да се страхува от кучета? — пошегувах се аз, но въпросът ми бе основателен. Тя със сигурност бе по-доверена приятелка на Шира, отколкото бях аз.

— Грижи се за две малки момченца, а това може да отнеме цялата нощ.

— Ревка? — изненадах се аз. — Но тя е прекалено възрастна, за да има малки деца.

— Нейни внуци са. Грижи се за тях, приспива ги, после ги топли нощем. Ти си сама, няма да липсваш на никого.

Нямаше как да оспоря това.

— Майка ми поиска специално теб — погледна ме Нахара с уважение в очите, което ме изненада. — Тя каза, че можеш да уловиш черно куче, и ти го направи. Трябва да си поласкана.

Минахме през една желязна порта, после заедно бутнахме друга резбована врата от акациево дърво, зад която се разкри коридор, водещ към най-старите хранилища. Тези стаи някога са били толкова пълни със съкровища, че според хората все още можеше да се намери златен прах, изпопадал между камъните. Спуснахме се по стъпалата, които се виеха надолу, и ми се стори, че наистина подовете и стените блещукат. Въздухът бе влажен и студен, бе мрачно, сиво-сините сенки, играещи си около нас, бяха стряскащи. Коридорът ставаше все по-тесен, докато вървяхме. Накрая се наложи да вървим една зад друга. Нахара носеше лампа, пълна с маслиново масло. Аз държах стомната с млякото от кучката. Най-после стигнахме до празна стая с ронещи се стени.

Имаше ехо, когато влязохме, въпреки че бяхме боси. Някой викаше, но звукът бе приглушен. Разпознах родилните стонове. Сия плачеше така, когато бе болна, затиснала уста с ръката си, за да прикрие хлипанията си и слабостта си от нас.

Когато се взрях сред издължените сенки по стената, за миг повярвах, че на земята пред мен се мята демон, подобен на гравирания в амулета на брат ми — женското чудовище, което се твърдеше, че Соломон е убил на пода в Храма. Щом доближихме, видях, че е жена, извиваща се в агония на всички страни. Беше младата прислужница, която бе молила Шира за заклинание, онази, която стоеше в края на банята в нощта, когато ми казаха, че Азиза е създание от света на демоните и ангелите. Бе дошла в крепостта като прислужница, но наскоро семейството, от което бе част, я бе изхвърлило, когато положението й бе станало очевидно. Сега вече не я смятаха достойна да работи, да събира черници и фъстъци или да носи кошницата на господарката й. Криеше се близо до хранилищата и крадеше храна от оборите на козите. Състоянието й ме потресе дълбоко. Обзе ме страх, докато гледах как притискаше корема си, как се гърчеше и извиваше от болка.

Шира я подканяше да се изправи, но младото момиче отказваше. Едно дете щеше да се появи на този свят, дете без баща и без семейство. Ако се разбереше, че бащата е женен мъж, момичето нямаше да може да избегне съдбата си. Съветът можеше да я пропъди в планината. Това раждане трябваше да остане тайна, а както скоро щях да разбера, пазенето на тайните бе най-големият талант на Шира.

Тя ми махна, но аз стоях неподвижно, парализирана от паника. Бях родена от мъртва жена, не смятах, че имам право да се доближа до някого, който щеше да създаде нов живот.

— Побързай — настоя Шира. До нея имаше втора стомна. — Смеси млякото с водата.

Направих го, после останах да гледам като в сън как Шира и Нахара повдигнаха момичето и го принудиха да изпие сместа. Прислужницата изплю част от нея на пода и издаде ужасен звук, като на човек, който се дави. Хвана се за корема, докато болката я разкъсваше. Шира и Нахара я изправиха и я накараха да се разходи из стаята, но всичко бе напразно — бебето не излизаше.

Шира й заповяда да се приведе над стола за раждане, който бе донесла, и да се опита да роди от седнало положение. Пак нищо не се получи. Прислужницата бе толкова млада, че в този миг самата тя приличаше на дете. Проклинаше не мъжа, който бе виновен за това, а себе си. Почувствах как нещо се надига в гърдите и в гърлото ми, докато наблюдавах раждането. Носех кинжала на Бен Симон в туниката си, студеното му острие се опираше в кожата ми. Помислих си за ножа, който е бил използван, за да ме извади от майка ми, и за нейните отекващи викове, за мълчанието на последния й дъх.

Шира дойде при мен и ме разтърси за раменете.

— Ела на себе си! Отиди до гълъбарника и ми донеси кошница с изпражнения.

В хранилището бе ужасно горещо и Шира бе подгизнала цялата. Черната й коса се спускаше мокра на гърба й. Черният прах по клепачите й се бе разтекъл и очите й сякаш се взираха към мен през тъмен воал. Помислих си, че никога не бях виждала някой толкова красив или толкова зловещ. Туниката й се разтваряше и с изненада видях, че по раменете й са издълбани червени знаци, а това бе забранено за нашия народ. Белязаните по този начин принадлежаха към кедешите, свети жени, част от религиозни групи, чиито ритуали бяха толкова тайни и противоречиви, че бяха забранени със закон много преди падането на Йерусалим.

— Бягай! — нареди ми Шира. — Ако тази жена можеше да разчита на нечия друга помощ, смяташ ли, че щеше да бъде тук? Няма си никой, само един мъж, който не желае да има нищо общо с нея и с бебето, което отказва да напусне утробата й.

Колкото по-бързо направех това, което Шира искаше, толкова по-скоро щях да се прибера обратно в стаята си, далече от тази лудост. Затичах се като обезумяла по коридорите, които ми се струваха като част от затвор, тъмни като в рог, защото нямах лампа. Най-накрая стигнах до портата, която ме изведе навън в мощта. Луната бе бледа и лимонената светлина почти ме заслепи след мрачния въздух на хранилището. Никой не ме забеляза, докато тичах към гълъбарника, стъпките ми не вдигаха шум по гранитните камъни. Отключих вратата, отидох до птиците, които се разшумяха, изненадани, че са притеснявани в такъв късен час. Започнах да пълня трескаво кошницата, имах чувството, че кръвта бе кипнала във вените ми. И тогава видях роба. Веригата му се спускаше от тавана, където спеше, чак до пода. Беше се събудил от отварянето на вратата и сега стоеше готов да се отбранява, ако воините бяха дошли, за да го изтезават, убият или продадат на номадите. Напълно бях забравила за него. Чувах собственото си паникьосано, задъхано дишане. В очите ми пареха сълзи, които така и не се стичаха навън. Погледите ни се срещнаха. Гледахме се като две животни, срещнали се изненадващо край реката, жадни и недоверчиви, еднакво способни на насилие. След миг робът ми кимна да продължа да правя това, за което бях дошла. Отпусна се на пода и присви очи, така че в мрака те приличаха на две цепки. Престори се, че заспива, полегнал с гръб на камъните. Благодарих му. Нямаше значение дали знаеше, или говореше езика ни. Той ме погледна отново и бях сигурна, че бе разбрал.

Събрах достатъчно изпражнения, затворих гълъбарника и се затичах обратно по пътя, откъдето бях дошла. От дърветата падаха бадемови цветчета и земята изглеждаше бяла. Замислих се за сняг, за манната, за Йерусалим. Замислих се за роба, свит сред гълъбите. Дъхът ми секна.

Шира ме чакаше, крачейки нервно из стаята. Бе свила дългата си коса на висок кок и бе свалила шала си. По раменете й се виждаше изписано името на нашия Бог, но не с мастило, а по-скоро с кръв, буквите бяха обърнати така, че да се четат отгоре, сякаш отиваха към небето. Бе сварила отвара от скъпоценните листа на седефчето, билка, която повечето бременни жени избягват, защото предизвиква контракции. Мнозина отказват изобщо да докосват седефчето, защото вярват, че може да прогори плътта им. Често го изскубват от земята, като завързват стъблото му за някое куче, така че проклятието за изтръгването на корена му да падне върху животното. Някои жени вземат билката, когато искат да пометнат, но тя може да се използва и в случаите, когато бебето се инати да излезе на този свят, а това трябва да стане — за да оцелее то самото и за да се спаси животът на майката.

Шира извади курешките на гълъбите и ги използва, за да разпали огън с тях. Раздухваше пламъка, докато най-накрая от огъня се надигна стълб пушек. Мирисът, който се разнесе, бе горчив, но и някак познат. Сякаш гълъбите ни бяха последвали до това място; чувахме пърхането на крилете им, учестено като нашето дишане, забързано, каквото трябваше да бъде и раждането, ако искахме да спасим майката и детето. След като слугинята изпи отварата от горчивото седефче и започна да повръща, Шира ни накара да я хванем от двете страни за ръцете. Принудихме я да застане над огъня. Въздухът бе нагорещен и всички лъщяхме от пот. Свалих наметката си, защото имах чувството, че ще се задуша. Почти не виждах от цялата тази пепел и искри. Светът се състоеше от сол и дим и нямахме друг избор, освен да продължим.

Бяхме навлезли в най-дълбокото от всички дълбоки места, седалището на великата богиня Ашторет^[1], спомената от пророците, богиня, която все още беше с нас, въпреки че мъдрите мъже в Храма бяха направили всичко възможно, за да я унищожат. Те не бяха успели да победят и Шехина, за която някои твърдяха, че е женската страна на Бог, божествена и лъчезарна, булката на младоженеца Адонай. Шехина лекуваше болните, присядаше сред бедните, прегръщаше и злите, и добрите с еднакво състрадание.

Жената, която раждаше, хлипаше в прегръдките ни. Аз бях спряла да мисля и просто изпълнявах механично каквото ми се наредеше. Не осъзнавах как се бях озовала тук, как бях събудена в дома си, как бях извлечена от стаята си в тази мрачна нощ. Защо от всички хора бях избрана аз, предвестницата на Ангела на смъртта, познала малах ха-мавет, преди да стана част от човечеството, убийцата на собствената си майка, и сега стоях на стража пред Царицата на небесата.

Прислужницата ни умоляваше да не я държим над огъня. Плачеше, че изгаря, че искрите влизат вътре в нея, подпалват кръвта и костите й. Попитах дали можем да я преместим, но Шира настоя, че пушекът ни е нужен, за да разтворим утробата на жената.

— Добротата може да бъде проклятие — каза тя. Приседна на пода до момичето и започна да пее.

„В името на Господ, излез, излез, излез.“

Гласът на Шира бе дрезгав и парещ и постепенно се извисяваше нагоре. Повтаряше думите, докато песента се пропи в нас и чувахме само нейния глас и нейното отчаяние.

„Излез. Ти пътува дълго и вече пристигна.

Амен, Амен, Села.“

Момичето викаше, но сега бе още по-ужасно от преди. Чакалите вият един срещу друг по този начин, стенат в нощта. Бедната прислужница бе стигнала толкова навътре в себе си, до най-дълбоката си сърцевина, че ми се струваше невъзможно някога да излезе отново на повърхността. Помислих си за последните мигове на майка ми, преди да я прегърне тишината; сигурно и нейният глас бе звучал така, сигурно бе проклинала съдбата си. Представих си баща ми, подпрял се на вратата в този миг, проклинащ мен.

Раждащата жена говореше на тези, които не бяха тук, молеше се на нашия Бог, Адонай, и на Абраксас, бога на египтяните, и на Ашторет. Пазареше се, обещаваше всичко, което можеше да даде на този свят, живота си, душата си, все още нероденото си дете.

— Вземете го! — плачеше тя. — Вземете и мен!

Уплаших се, че стражите ще я чуят и ще ни открият, или че ще привлече демони, които няма да можем да отблъснем, но Шира каза не, трябва да се боим от мълчанието. Тишината по време на раждане означаваше, че демоните са спечелили и че Лилит, нощното създание от Вавилон с дълга черна коса и черни криле, която дебне другите жени, съблазнява мъжете им и краде децата им, е победила.

Шира написа името на Обизот, женския демон, който души новородените, на къс папирус, после го изгори. Димът бе ален, с цвета на кръвта.

Ние бяхме последните защитници и се намирахме в разгара на битка. Чувствах, че мога да сграбча демона за гърлото, ако дръзнеше да се появи пред нас. Пустинята ме научи, че трябва да унищожавам, ако искам да оцелея. Наоколо имаше купчини сол, които можехме да хвърляме срещу създанията на нощта, ако ни доближаха. Грабнах шепа сол и я втрих в корема си, защото неродените деца са особено уязвими за силата на демоните.

Останахме до огъня, потта от телата ни се стичаше на струи, очите ни бяха замъглени от солените капки. Пламъкът стана червен, после син, а Шира повтаряше обета си към Адонай, за да попречи на всеки опит на ангела Рафаил да навреди на бебето, когато най-накрая излезете. Контракциите на майката бяха започнали. Виждах движенията вътре в нея, сякаш буря минаваше през тялото й. Усетих се, че напявам молитвата на Шира. Несъзнателно бях научила думите, защото вече вярвах, че само те ще ни предпазят от злините.

Шира отмести жената от огъня веднага щом водите й изтекоха. Ужасявах се от мисълта, че детето няма да поиска да излезе, но Нахара явно изобщо не се страхуваше от това, което щеше да се случи, макар да бе на не повече от тринайсет години.

— Ето го, идва! — провикна се въодушевено тя. Плесна с ръце и се приведе надолу, готова да го посрещне. Бебето падна бързо в прегръдката й, лъскавото му личице се гърчеше намръщено. Нахара се ухили безстрашно, явно не й правеше впечатление, че навсякъде има кръв. Помислих си: Тя е жена, а аз не съм. Вече е всичко, завършена, цяла, а аз съм едно нищо.

— Какво ще стане с нея? — попитах я, кимайки към младата майка.

— Ще се върне при господарката си и ще каже, че е намерила бебе на скалите.

— Нима тя ще й повярва?

— Майка ми ще я придружи. Тя ще потвърди думите й. Семейството ще й повярва, за да може господарят й да има нов син.

Шира коленичи и се пресегна в утробата на жената, напявайки, докато издърпваше плацентата. Щеше да я отреже и зарови в овощната градина, където никой нямаше да я открие. Това, което някога бе дало на това дете живот, сега щеше да донесе добра поличба на реколтата ни.

 

 

Тази нощ имаше вихрушка. Най-накрая около нас се възцари тишина. Бяхме потни, горещи, но прекалено изтощени, за да ни е грижа как изглеждаме. След като бебето бе изродено успешно и увито в чист плат, майката се пресегна към него и го сложи на гърдата си. Чух хлипане и осъзнах, че бе излязло от моето гърло.

Разбрах защо Шира ме бе повикала тази нощ. Бе отгатнала какво има вътре в мен. Тя се приближи и ми прошепна, за да не я чуе никой друг.

— Да не мислеше, че си единствената лъвица тук? — попита ме сега, след като работата ни бе приключила. — Да не мислеше, че няма да разбера?