Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (75)

3

Когато бях малка в Александрия, често наблюдавах майка си как прелиства книгата си, докато мислеше, че спя на сламеника си пред нейното легло, което бе достойно за царица — издигнато на крачета над пода и покрито с бяла ленена покривка, с вплетени в тъканта пурпурни и златни нишки. Майка ми изглеждаше страшна в полуосветената стая, черната й коса се спускаше по гърба й. Вечер гореше балсам в пръстена купа. Димът, който се извиваше към тавана, бе много светъл, почти като вътрешните пера на гълъбово крило. Миришеше на далечни земи, където полетата бяха вечнозелени и растяха акациеви дървета. Майка ми бе избрана да отиде в Александрия и да живее сред гърците и евреите, защото бе толкова красива и учена. Тя имаше тайни образи, изписани по кожата си, рисунки, издълбани с острите върхове на тръстиката и запълнени с червена къна. Защото бе кедеша, а това бяха символите на нейния занаят. След посвещаването й тя прикриваше тези знаци с дълги плащове, защото макар да бе почитана от мнозина в Александрия, в Храма в Йерусалим бяха отрекли и обявили извън закона на предците ни тези обичаи.

Жените, които се посвещаваха на това дело, вярваха, че никой друг не е по-близо до същината на Шехина от кедешите. Те приемаха с цялото си сърце женската страна на Бога, дълбокото място, в което се раждаше вдъхновението, защото сред написаните божии слова, думите за любов и мъдрост бяха винаги от женски род. Затова в градината на майка ми растяха лилии и тя владееше иврит и гръцки и можеше да спори с всеки мъж.

Когато жреците идваха да я посещават, ме отпращаха от къщата в градината. Заедно с храстите на живия плет там растяха белите цветове на къната, които ставаха загадъчно свещено-червени, когато ги изсушаха. Прекарвах времето си до малък фонтан от сини и бели керамични плочи. Не ми харесваше, че не съм с майка си, но можех да си играя и сама, умение, характерно за децата, които понякога трябва да се държат като по-големи. Водните лилии почиваха върху зелени плътни подложки, от които излизаха нежни филизи и се полюшваха като живи във водите на фонтана. Птици идваха да пият и предлагаха песента си в замяна на разрешението да заситят жаждата си. Майка ми искаше да мълча и аз това правех. Упражнявах се, докато вече можех да стоя толкова неподвижно, че ставах невидима за птиците, които се спускаха от боровите дървета. Често кацаха на раменете и коленете ми. Чувствах ударите на малките им сърчица, докато пееха с искрена благодарност за сянката и покоя, които получаваха от градината.

Веднъж, когато бях на малко повече от четири, бях изпратена навън за няколко часа под изгарящото слънце. Толкова се разсърдих, че ме бяха изгонили от стаята ни под жестоката обедна жега, че се метнах във фонтана. Керамичните плочки бяха студени и хлъзгави. В детската си ярост скочих вътре, без да помисля за последствията. В мига, в който го направих, жегата на деня изчезна. Задържах дъха си, докато потъвах. Зелената вода бе навсякъде около мен и внезапно почувствах, че съм си у дома. Това бе стихията, за която бях родена. Светът се завъртя около мен и все пак сякаш бе повече мой от всяко друго място. Исках да затворя очи и да се рея сред водата завинаги. Видях балончетата, които се образуваха от дъха ми. Внезапно някой ме сграбчи грубо за ръката. Жрецът ме извади от фонтана.

— Малките момиченца, които си играят с водата, се давят. На никого няма да му е жал за теб — каза той, като ме тресеше за раменете, — защото сама ще си си виновна.

Но аз не се давех и го изгледах, мокра и възмутена. Усещах нова сила в себе си, която ми даваше смелост да гледам светия мъж в очите. Видях, че майка ми се взира с любопитство към мен от прага на къщата. Косата й бе пусната и носеше само бял шал, увит около голото й тяло. Рисунките й с къна се увиваха около гърлото, гърдите и ръцете й, сякаш бе цвете, а не жена.

Скоро след скока ми във фонтана тя ме заведе до Нил. Точно тук, на брега на най-могъщата река, Мойсей бе изписал Божието име върху злато, бе го хвърлил във водата и бе помолил Всемогъщия да позволи народът ни да поеме своя път и да се спаси от робството. Пътуването ни до реката бе дълго, но майка ми настоя да го направим. Робите ни возеха в каруца, теглена от магарета. Над главите ни бе опънато покривало, за да предпази кожите ни от парещото слънце. Тръгнахме посред нощ, за да пътуваме по хладно. Спряхме да лагеруваме, когато слънцето се надигна, и продължихме на следващата вечер. Докато дремех, слушах как се въртят колелата на каруцата и бърборенето на робите ни, които разговаряха помежду си на гръцки, езика, който всички използвахме, независимо дали бяхме евреи, египтяни, варвари или гърци. Магаретата ни бяха бели и хубави, ходът им бе равномерен и бърз. Имахме кошници с плодове, за да ядем, ако огладнеем, както и сладкиши с фурми и смокини. Мислех, че съм принцеса, а майка ми — красива царица. Въздухът блестеше от жегата, но с приближаването към реката, бризът ставаше по-хладен.

Разсъмваше се и хората край нас вече се суетяха по своите си дела. По пътя към реката имаше тълпи от хора, въздухът бе наситен с канела и кардамон. Тук растяха пиперени дървета и финикови палми — никога не бях виждала толкова високи! Почувствах как ме обзема вълнение и огромна радост, че съм сама с майка си. Поне веднъж не трябваше да я деля с никого. Тя ми позволяваше да играя с двата златни амулета, които носеше на шията си, и с ключа змия, който блестеше на слънчевата светлина.

Майка ми носеше бяла туника и сандали. Бе намазала с масло и бе сплела и своята, и моята коса, както правеше, когато щяхме да принасяме жертва. Приближавахме към реката, все още бе рано и небето розовееше. Край нас се носеше плътният мирис на кал и лилии. Жените мъкнеха кошове с пране, което щяха да изперат в реката и после да проснат да изсъхне по брега, мъжете се качваха в тесните си плоскодънни рибарски лодки, отблъскваха се с греблата, подвикваха си оживено и плетените им мрежи политаха високо във въздуха, когато ги хвърлеха, за да уловят сребристите риби.

Майка ми се наведе и ми прошепна, че сме стигнали целта си. Каза ми, че ако водата наистина е моята стихия, трябва да се науча да плувам с отворени очи. Трябва да се науча да я владея или тя ще владее мен. За да поемеш властта над толкова мощна стихия, първо е нужно да й се отдадеш, да се слееш с нея и после да я победиш. Вървяхме през тръстиките, макар те да бяха толкова остри и гъвкави, че когато се удряха в краката ни, оставяха следи във формата на преплетени линии. Видях чапли и щъркели, които тракаха с клюновете си и търсеха закуска. Стъпалата ни шляпаха в калта и ние продължавахме все по-навътре, а туниките ни плуваха във водата около нас.

Нил винаги ставаше пълноводен след пълнолуние през лятото, водата му бе щедър дар за хората по време на страшната жега. Усещах колко свежа и сладка бе тя. Досега не бях изпитвала чувство на истинска наслада, но сега тя премина бавно през тялото ми и после внезапно стигна своя връх на възторг. Изведнъж разбрах какво е да притежаваш реката и тя също да те притежава. Аз бях част от тези води и винаги е било така.

— Сега ще разберем какво ти е писано — каза майка ми, нетърпелива да види в какво можеше да се превърне дъщеря й.

Потопих се под водата с отворени очи. Щях да мигна, ако майка ми не ми бе казала, че трябва да гледам внимателно. Вярвах й и винаги правех каквото ми наредеше. Държах очите си широко отворени. И така видях нещо, което щях да помня през целия си живот. Там имаше риба с човешки ръст. Блестеше в мътната вода. Бе огромно създание, което не се нуждаеше нито от въздух, нито от суша като мен и все пак не се боях от него. По-скоро изпитах странна нежност към него. Почувствах, че това е моят възлюбен. Протегнах се и създанието се приближи до мен, за да прокарам ръката си по студените му сребристи люспи.

Изплувах над водата, безумно щастлива, но и някак тъжна. Не е обичайно едно дете да изпитва такава тъга, когато нищо не се е променило и светът около него си е същият. И все пак чувствах, че съм загубила нещо много ценно.

Когато разказах на майка си за рибата, тя каза, че съм видяла съдбата си. Не изглеждаше изненадана.

— Ухапа ли те? — попита ме тя.

Поклатих глава. Рибата изглеждаше много мила.

— Е, някой ден ще го направи — увери ме майка ми. — Такава е загадката на любовта. Всичко, което ти дава, си го взема обратно.

Не знаех какво означава това, макар вече да разбирах, че този свят е опасно място за жените. Но не проумявах как е възможно човек, чиято стихия е водата, да стои далече от нейните създания.

Казват, че жена, която се занимава с магия, е вещица и че всяка вещица извлича силата си от земята. Великите пророци твърдят, че ако вдигнеш вещица във въздуха, ще я откъснеш от силите й и тя ще стане безпомощна. Но един такъв опит не би имал никакъв ефект върху мен. Силата ми идваше от водата, дарбата ми плаваше по повърхността на реката. В деня, в който плувах в Нил и видях съдбата си в мастиленосините му дълбини, майка ми каза, че ще имам свои уникални сили, също като нея. Но освен това ме предупреди за нещо: ако край мен нямаше вода, щях да загубя и дарбата, и живота си. Трябваше да се владея и да не се предавам на желанието, защото желанието повлича жената на дъното на реката.