Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (83)

11

Нашите воини излизаха на малки групи, в мълчание, невидими и смъртоносни, носейки само копията си. Те пронизваха робите, които строяха стената в скалите под нас, и войниците, които ги надзираваха. Но щом враговете ни падаха, на тяхно място идваха нови, сякаш не бяха хора от плът и кръв, а просто житни класове.

Когато крадяха оръжията им обаче, те по-трудно се заменяха. Римляните се вбесяваха и отмъщението им бе жестоко. Показваха ни, че няма да търпят подобни кражби, и щом пленяха някои от воините ни, които се бяха опитвали да проникнат в складовете им с храна, се нахвърляха като зверове върху тях и ги стъпкваха под краката си.

Робите бяха окопали дървените трупи дълбоко в земята и сега отгоре им издигаха платформа. Римляните разпъваха на кръст нашите воини в собствената ни долина, после отсичаха главата от телата им, така че духовете на любимите ни хора да се лутат, без да намерят покой. Мятаха главите на земята и те се търкаляха до окования лъв. Но звярът отказваше да ги докосне. Лежеше си до стълба и дори не ги поглеждаше.

Беше Адар, месецът на бадемите и добрата реколта, сезонът, през който преди време Йаел дойде за пръв път в гълъбарниците. Може би народът ни все още бе благословен. Разнесе се мълва, че окованият звяр е нашият лъв, че животното е на наша страна. Воините приказваха: който освободеше лъва, щеше да прослави Бог, щеше да бъде благословен и Всемогъщият отново щеше да обърне милостивото си лице към нас.

Независимо колко скръбни песни пеехме и колко силно разкъсвахме дрехите си, мъката ни не утихваше, защото без телата или костите, не можехме да почетем близките си. Семействата на убитите ходеха при свещениците и молеха за разплата. Нямаше човек сред нас, който да не бе готов да даде живота си в замяна на свободата на народа ни, но нашият живот не значеше нищо за враговете ни. Бяхме като скакалци, които те можеха да убият без усилие, с един-единствен мах на ръката си.

Синът ми се опитваше да се надигне от леглото с помощта на бастун, който си бе измайсторил от клон, паднал от дървото зад стаята ни. Искаше да се бие заедно с другарите си, но Азиза го умоляваше да й позволи да отиде вместо него. Тя отряза дългата си коса, после сплете здраво малкото, което бе останало. Заповяда на кучето си да стои до Адир и да не му позволява да излезе от стаята. Огромният звяр застана до момчето ми, изръмжа и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.

— Да не би да съм затворник? — попита Адир.

За мен той все още бе дете, въпреки че бе на възрастта, на която ме бяха съдили като жена, вече отдала невинността си, и бях прогонена от Йерусалим в пустошта.

Йехуда щеше да остане у нас, за да се грижи Адир да не излиза, защото момчето бе есей и не можеше да се бие заедно с другите. Макар да живееше в крепостта и Ревка да се отнасяше с него като със свой син, той се придържаше към вярванията на своите хора.

— Ти моят тъмничар ли си? — попита го Адир.

— Никога няма да бъда — отвърна му Йехуда.

Стана и отвори широко вратата, за да може приятелят му да излезе, ако наистина такова бе желанието му. Но той бе изтощен от спора ни; облегна се назад на сламеника си с пепеливо лице. Животът на воин му бе отнет, още преди да му се бе отдал напълно. Беше ми жал за него, но изпитвах и облекчение. Бе егоистично, но не исках да рискувам живота на сина си.

С дъщеря ми бе различно. Тя бе изкована от желязо.

Отвън се надигаше лудост. Римляните предприемаха нападения и върху ни се изсипваше градушка от огнени стрели. Един ден част от овощната градина пламна; пламъците бяха потушени със скъпоценната ни вода, но мирисът на изгорени плодове се носеше навсякъде. Докато дърветата ни бяха унищожени, докато децата ни дишаха дим, докато дрехите ни бяха изцапани със сажди и пепел, римляните си устройваха боеве с петли, за да се забавляват вечер. Когато и това им доскучаеше, организираха боеве между роби, които бяха въоръжени с копия, но оковани, защото за тях животът на робите не бе по-важен от този на петлите.

Извръщахме очи и не поглеждахме надолу. Запушвахме ушите си, за да не чуваме как робите викат и търсят майките си, жените си и своя Бог, който явно ги бе забравил.

В деня, когато синът ми бе призован да изпълни дълга си, както всички воини в крепостта, излязох в двора заедно с Азиза. Някои може би ще кажат, че съм се предала прекалено лесно, като съм й позволила да се бие заедно с мъжете, но съдбата й вече бе предначертана. Може би щях да я спася, ако не бях променила името й, а може би съдбата й бе такава, независимо как се казваше. Тя бе поела по пътя на своята стихия. Винаги избираше метала, нещо студено и остро, дори когато бе съвсем малка. Той й подхождаше, както й подхождаше да язди сред зелените пасища.

Преди да тръгне, й предложих втория златен амулет, който носех на шията си, за защита, но тя поклати глава.

— Вече съм защитена. Не се бой за мен.

После повдигна шала си и видях, че има сребърен медальон с образа на Соломон, който нападаше женски дракон. На жените не им бе позволено да носят подобни амулети. Изпитах гордост заради дързостта й, както и страх.

— Трябваше да си останем там, където си бяхме — казах с огорчение.

Бях започнала да сънувам Желязната планина. В сънищата ми имаше четирийсет акациеви дървета и на всяко бяха кацнали по четирийсет черни птици. Стоях под клоните им и не можех да помръдна. Краката ми се бяха сплели с корените на дърветата, ръцете ми бяха покрити с жълти цветове. Пчелите кацаха по мен, затрупваха ме и аз плачех, защото не можех да вкуся сладостта на техния мед, макар да бе навсякъде наоколо.

Направих каквото можах, за да спра дъщерите си да последват моята съдба. Нищо обаче не можа да промени това, което майка ми бе казала, което бе написано още преди да бяха родени, преди да отида в Йерусалим, да застана до кладенеца и да се отдам на чувствата си, въпреки че знаех къде щяха да ме отведат те. Любовта щеше да ме погуби. Затова се опитвах с всички сили да не обичам децата си, за да не предам проклятието си върху тях. Но се провалих.

— Трябвало е да бъдем тук — увери ме Азиза.

Кожата й бе обгоряла от слънцето. Белегът под окото й блестеше на потъмнялото й лице. Можеше да бъде прекрасна жена, но бе предпочела да бъде воин. Можеше да бъде момиче, което да върви из улиците на червената Петра, вместо това бе моя дъщеря, която ме бе последвала в тази крепост и която обичах, въпреки че се бях опитала да угася тази любов.

Когато отиде в казармите, се замислих за майка си, как стоеше в двора до фонтана и гледаше, докато напусках Александрия. Сега разбирах, че тя знаеше, че ме вижда за последен път. Сърцето ми заби силно, защото бях видяла бъдещето си и това, което предстоеше, в костите, които хвърлих на пода в кулата.

Щях да загубя всичко.

Нещо свършваше, но това бе и начало на нещо друго. Чувствах как животът в мен се движи и мърда. Дори всичко да изчезнеше, може би щеше да има ново Сътворение. Хората вече говореха за издигането на нов Храм, който щеше да се възвиси в бъдеще, по-величествен от всеки друг. От унищожението щеше да бликне светлина и щяха да бъдат изречени свещените слова, защото началото винаги е такова.

Отидох до стената, плащът ми се вееше около мен. Поставих ръка на корема си, върху дъщеря ми, която още не бе родена. Възлюбеният ми копнееше за син, но аз знаех, че ще имам още една дъщеря. Винаги носех дъщерите си по един и същи начин, високо, под сърцето си. Исках друг свят за нея, не този ад под нас. Все още имаше езера с вода в долината. По всяко друго време щяхме да сме благодарни за това. Диви кози и елени щяха да идват да пият вода. Соколи и чапли щяха да се спускат от небето, за да се изкъпят, а гарваните щяха да идват при нас, стиснали сливи в острите си клюнове.

Сега там бе единствено лъвът; веригата му бе достатъчно дълга и той можеше да ходи до водата и да се въргаля в нея. Бе покрит с кал, огромните му лапи оставяха следи във влажната земя. Извърнах очи от този велик звяр, защото не можех да понеса да го гледам толкова унизен и укротен. Спомних си обучените сирийски мечки, които можеха да се срещнат по улиците на Александрия и Йерусалим, но това бе много по-ужасно, защото лъвът бе унизен в собствената му земя, господар на голи камъни, каквито бяхме и ние.

Загледах се с тъга надолу към стръмните канари. Забелязах черна коза да се катери между скалите от другата страна на планината; бе избягала от пещерата на есеите. Бродеше между камънаците, сама и забравена, неспособна да открие другите от стадото си.

Това бе знак за мрака, който скоро щеше да настъпи.

Един римски войник забеляза козата, но и един бе достатъчен. Той каза на другарите си и те хукнаха след животното бързо, първо за забавление, после обхванати от ловна треска. По пътя си се натъкнаха на пещерата на онези, които искаха само мир. Йехуда дойде до стената и застана до мен, докато римляните се катереха към варовиковите пещери под нас. Сякаш майка му, която още бе сред своите хора, го бе призовала, както сърцето на дъщеря ми бе призовало мен. Не можехме да направим нищо, освен да наблюдаваме как войниците пълзят нагоре. Един падна и аз бързо благодарих на Бога, а после се запитах какво бе станало с мен, щом можех да възхваля смъртта на човек и да се възрадвам от последните му ужасени викове.

Първите войници, които успяха да стигнат до по-равно място сред канарите, пуснаха въжета, за да могат следващите да се катерят по-лесно. Бяхме като ангелите — виждахме какво се случва долу, на земята, но не можехме да променим ставащото. Ако това наистина бе гледката, на която ангелите ставаха свидетели всеки ден, докато се взираха към света — как хората се избиваме един друг и си причиняваме тази болка, то никой друг не заслужаваше повече от тях нашата жал.

Воините ни се опитаха да засипят римляните със стрели, но те трополяха по скалите, сякаш бяха птици, падащи от небето. Азиза също бе изтичала до стената, но бе облечена като жена и следователно бе безпомощна, макар че никой не можеше да й попречи да мята камъни в долината. Чух как от гърлото й се надигна бойният вик на воините от Моаб. Римляните влязоха в пещерата и оръжията ни вече не можеха да ги достигнат. Неколцина мъже задържаха Азиза и я дръпнаха назад, когато тя се опита да скочи в битката под нас, защото боец като дъщеря ми не можеше просто да стои и да гледа отстрани. Толкова упорито се мъчеше да излезе и да се втурне навън, че се наложи да я завържат с въжета.

Убийците бяха скрити от очите ни, но не и от ушите ни, и бяхме принудени да слушаме звука на смъртта, още по-непоносим и ужасяващ, когато си принуден да си представяш това, което се случва, хилядите жестокости, които понасят любимите ти хора.

Двете с Азиза се прегърнахме и заплакахме, без да знаем дали виковете, които чувахме, бяха гласовете на нашите близки или безмилостните крясъци на ястребите над главите ни. Можехме да сложим длани на ушите си, можехме да се извърнем, но нямаше как да сложим край на ужаса. Воят на смъртта се чува във всеки ъгъл на този свят и в отвъдния. Той не спира, когато виковете престанат, той остава в теб, вечна част от жалкия ти живот.

Тъй като не бе погребана и костите й не бяха събрани, душата на дъщеря ми щеше да остане до тялото й, изгубена, отчаяно опитваща се да влезе отново в него и да оживее. Чакалите щяха да я открият, но тя щеше да бъде в пещерата, дори когато те впиеха челюстите си в нея; щеше да гледа как зверовете я разкъсват на парчета, как я поглъщат. Агонията на плътта щеше да бъде агония и на душата й. Нямаше да има тахара, пречистването, което подготвяше тялото за следващия свят, нямаше да има масла, светена вода или алое, за да отмият греховете на земния й живот. Все пак ние вярвахме, че чистото сърце може да види Шехина, най-сияйното и състрадателно лице на Господ, докато умира. Това бе единствената ми надежда. Че в мига на смъртта си тя е видяла само светлина и нищо повече.

Искаше ми се лъжите, които римляните разказваха за народа на бащата на Нахара, да са истина и кръвта й наистина да е потекла синя, а когато са я посекли, хиляди нови Нахари да са се появили на нейно място. Почти бях умряла, докато я раждах; щях, ако Азиза не бе толкова безстрашно дете. Бях преживяла цялата агония, само за да пея сега нощ и ден оплаквателни песни за нея. Разкъсвах дрехите си, докато ръцете ми се разкървавиха, и виех от болка. Бях я загубила, когато ми се опълчи и се омъжи за Малахи, но сега я оплаквах горчиво. Кръвта й бе по ръцете ми. Не винях Малахи или есеите, защото аз я пуснах да тръгне към гибелта си, точно както майка ми бе казала, че ще стане; аз щях да погубя всички, които обичах, и всеки, който обикнеше мен.

Когато дъщеря ми от Моаб се роди, баща й изчака десет дни, преди да я види, какъвто бе обичаят на неговия народ. Той искаше син, но когато влезе в палатката, лицето му грейна в широка усмивка. Добре е, че мъжът не вижда веднага детето си, когато е все още изтощено от раждането, смачкано и синьо от мъката да излезе на този свят. За очите на баща си това момиче бе сияйно създание. Той бе мъж, който не можеше да крие чувствата си. Сам избра името й и аз приех решението му, защото Нахара означава светлина с несравнима красота. Двамата бяхме на едно мнение за много неща, но за това най-вече. Питах се дали на другия край на Соленото море бащата на дъщеря ми знаеше, че тя си бе отишла, дали бе чакал през цялото това време да се завърнем при него. Питах се дали бях сгрешила, че не го обикнах, след като той ме намери в пустошта и ме отведе със себе си. Може би поне трябваше да му предложа верността си в замяна на неговата любов.