Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (62)

13

Войната наближаваше сред трептящия месец Тамуз, когато се улисвахме с винените лози и въздухът ухаеше на сладост. Големи птичи ята прелитаха над главите ни, завръщайки се от зелените поля на юг, пеликани и щъркели, керкенези и бързолети. Имаше и ята от хора, които прекосяваха пустинята, преди да бъдат заловени, вълна от бегълци, надигаща се пред войниците от Трети легион. Някои от тях идваха при нас. Молеха за милост и помощ и им разрешаваха да опънат заслоните и палатките си в градините ни; можеха да ядат плодовете, които падаха в четирите им краища, както повеляваше законът ни. Не само бегълците гладуваха. Плодовете и тънките питки хляб не бяха достатъчни, за да заситят нашия глад. Излизах от крепостта и ловях пойни птички с мрежи. Когато се уморявах да ловувам като момиче, вземах лъка си и стрелях по фазани, за да имаме нещо на трапезата си.

Никой не ми казваше нищо, когато ме виждаха да вървя из площада с лъка, преметнат на гърба; може би мислеха, че лъкът е на брат ми и в негово отсъствие се грижех за вещите му. Най-вероятно смятаха, че съм тръгнала да чистя стрелите, които носех, защото върховете им бяха опръскани с кръв.

Майка ми бе оплакала сестра ми и за нея тя бе мъртва, но аз носех фазани и на есеите винаги когато имах възможност. За мен Нахара не бе мъртва. Често я наблюдавах сред скромните, усилно работещи жени. Спомнях си как ме следваше през полята в нашия предишен живот, как я гонех около палатката ни и бухах като бухал, за да я разсмея. Спомнях си годините, когато спяхме на един сламеник, сънувайки един и същи сън, така че щом се събудехме, можехме да си бъбрим за нашите нощни видения. Винаги бях копняла нейният баща да е й мой баща, за да бъдем истински сестри. Сега се боях, че ще избяга, ако я заговорех и я помолех да се върне.

След като им занесох птиците, отидох да седна на дървената пейка до Нахара край козия обор. Заедно оскубахме фазаните. Скоро в краката ни се оформи кръг от искрящи кафяви и зелени пера.

— Все още умееш да ловуваш — кимна многозначително сестра ми. Есеите вярваха, че жените не бива да докосват оръжие или да отнемат живот.

— Когато никой не гледа — пошегувах се аз, надявайки се, че ще се присъедини към смеха ми. Вместо това тя поклати глава. Сестра ми, чиито сънища бях споделяла, чийто дъх бе същият като моя, се срамуваше от делата ми.

— Всемогъщият винаги гледа.

Почувствах, че ме съди.

— Прекланям се и отправям молитвите си към Него. Той вижда и това.

— Намираме се на прага на края, а ти се държиш така, все едно животът ще продължи и всеки ден ще бъде като предишния.

Сякаш сестра ми бе станала мой учител, а аз бях лошата ученичка, която не се справяше с уроците. Нахара бе убедена, че Краят на дните наближава, както вярваха есеите, и че е безсмислено да се тормозим с дреболиите на всекидневния живот. Ние, останалите, бяхме заблудени хора, които отказваха да приемат истината, че светът, който познавахме, скоро ще свърши. Туниката и шалът на сестра ми бяха протъркани, защото жените на есеите нямаха време да предат и тъкат, а и от това, което тя ми говореше, явно не виждаха и смисъл да го правят. Ако Краят на дните наистина бе настъпил, то туниката на сестра ми щеше да бъде погребалната й одежда. Довери ми, че нейните хора вече не спели. Имали още толкова много работа по своите свитъци, в които разкривали Божията истина, а знаели, че времето няма да им стигне. Може би затова изглеждаше толкова бледа. Бе отслабнала много, костите под гърлото й сякаш щяха да пробият кожата. Разказа ми, че хората й често се молели нощем и чакали да видят дали слънцето ще изгрее отново, дали ще настъпи нов ден.

По ръцете ни бе полепнала кръв от фазаните. Птиците щяха да бъдат провесени на въже, така че цялата кръв да изтече от телата им, преди да бъдат осолени и сготвени. Нашият народ никога не поглъща кръв. Това е един от най-строгите Божии закони. И все пак пръстите ни бяха омърсени от кръвта на убитите от мен птици. Докоснах сестра си по ръката. Тя ме бе издала на майка ни, но аз не можех да я изоставя.

— Какво ти дават тези хора?

— Всичко — Нахара се отдръпна и поклати глава, разочарована от мен. — Те дават на всички ни един свят, изпълнен с мир, Азиза.

Погледна към казармите и купчините оръжия пред тях. Децата се занимаваха да изчукват камъни, за да ги заоблят и да могат да ги мятат срещу враговете ни, ако сглупяха да ни нападнат. Нахара се обърна отново към мен с навлажнени очи. Тя винаги е била особено чувствителна към насилието и смъртта. Затваряше очи, когато убиехме заек. Народът ни не яде зайци, смятаха се за нечисти, но сред народа на бащата на Нахара нямаше такъв закон. Направи го ти, казваше ми тя, докато клетото създание трепереше в капана си. Аз улавях заека и прерязвах бързо гърлото му. Правех каквото ме помолеше.

— Не можеш да вярваш, че това е отговорът — посочи тя планините от оръжие.

— Какво ще направят твоите хора, ако ни нападнат? — попитах я аз.

— Ще се уповаваме в Абба — отвърна смирено тя. Ръцете й бяха отпуснати в скута. Изглеждаше спокойна и красива, по-възрастна от истинските си години. Отначало помислих, че говори за техния водач, после осъзнах, че има предвид Бог. И тя, също като всички есеи, твърдеше, че има лична връзка с Всемогъщия. Говореше за Него, сякаш наистина бе Негово дете.

— А ако това означава, че всички ще умрем? Тогава какво? Да легнем и да позволим римляните да ни смачкат ли?

Нахара ме погледна със съжаление, сякаш аз бях по-малката сестра, неспособна да разбера.

— Тогава ще възкръснем отново.

— Баща ти бе смел мъж. Той се бореше, за да защити мира.

Тя се усмихна нежно на забележката ми. За миг зърнах отново момичето, което бе, преди да ни напусне.

— Човек не се бори за мир, сестро. Трябва да го прегърнеш.

— Не и в света на баща ти — напомних й аз.

Нахара се разсмя, защото нямаше как да отрече тази истина.

— Това бе преди много години. Сега ти си друга. Аз също.

— Ти плака за него, когато си тръгнахме. Помислихме, че той ще те чуе чак в Петра, толкова силно го викаше.

— Бях дете — отвърна Нахара, свивайки крехките си рамене. — Баща ми бе единственият мъж, когото познавах. Сега принадлежа на него.

Тя кимна към дългата дървена маса, на която Малахи работеше по някакъв текст. Бях чувала, че той пише толкова красиво, че ангелите идвали да го гледат, защото словата бяха първото нещо, което Бог бе създал от тишината, и все още бяха най-красивото от всичките Му творения.

— Тогава ще се радвам за теб — казах аз.

Тръгнах си, като оставих сестра си сред мъртвите птици, без да се реша да й кажа истината. Независимо какво правеше или кого обичаше, аз бях тази, която й бях дарила живота, който тя с такава лекота и готовност искаше да остави, живота сред акациевите дървета, които примамваха пчелите към своите цветове, живота сред безкрайни полета от зеленина и касис.

Независимо какво говореше, тя все още принадлежеше на мен.

Една вечер обикалях, облечена като момче, както правех често, за да мога да почувствам предишната си свобода, когато видях есеите да копаят близо до синагогата. Земята бе камениста, бяла като звездите над нас. Бе късно и в небето имаше облаци от прилепи, които търсеха последните смокини в изсъхналите клисури отдолу. Най-горещият период наближаваше и въздухът вече бе тежък и плътен като завеса.

Приближих се, като се прикривах зад едно лимоново дърво, по което вече нямаше плодове. Въпреки че дървото бе повехнало и без листа, кората все още пазеше особения си аромат, остър и същевременно сладък.

Видях мъжете, които държаха огромна урна от сиво-кафява глина — в такива съхраняваха свитъците си. Заровиха я внимателно, напявайки молитва над нея, после бързо я затрупаха със свещената пръст. Напевните молитви на есеите ги докарваха в състояние на екстаз и те се олюляваха и повдигаха ресните на молитвените си шалове към небето, за да може Бог да чуе радостта в молитвите им.

Мислех за странната постъпка на есеите. На следващата вечер отново се върнах на същото място. Те пак бяха там и заравяха още една урна. На сутринта попитах майка си какво можеше да означава това, че благочестиви мъже нарушаваха свещената земя толкова потайно. Тя боледуваше от дни, разсеяна и бледна; бе оставила работата в гълъбарника на мен, Йаел и Ревка и хапваше само малко супа и вода. Правеше си чай от горчив фий и краставица, зелен на цвят, много силен, от който пиеше през целия ден. Не можеше да понася жегата и посипваше главата си с вода, а после сплиташе мократа си коса, за да остане възможно най-дълго влажна.

— Заравят ръкописите си, защото си тръгват — обясни ми тя. Беше уверена, защото бе изучила обичаите на есеите, когато бяха дошли за пръв път тук. Свитъците им бяха най-важното за тях, документите за вярата им. — Искат да са сигурни, че техният свят ще остане, дори и всички те да загинат, и не се доверяват на никого от нас да ги съхрани. Това е техният начин да опазят най-ценното си, преди да заминат.

— Трябва да я спрем! — извиках аз. Нямахме време, трябваше да спасим сестра ми. Щях да я завържа с въже, да покрия устата й с шала, за да не може да извика, както бе направила, когато бягахме от баща й. Щях да помоля Йаел за плаща на невидимостта, онзи, с който изведе Мъжа от север от крепостта, за да увия сестра си от главата до петите. Ако мъжът на Нахара тръгнеше да я търси, щеше да види само роса по тревата.

Майка ми тъжно поклати глава, когато й предложих да направим нещо.

— Не може да бъде сторено. Да не мислиш, че не съм видяла съдбата й, също като твоята?

Влажната й коса сияеше в мрака. Напоследък не пиеше достатъчно вода и през деня бе като изцедена. Бе започнала да носи черен шал. Ръцете и краката й бяха подути, кожата й бе мътна, но все още бе красива. Някои мъже казваха, че небето бледнее пред нея и че в отвъдното ангелите ще се поколебаят да я извикат при себе си, защото ще се уплашат, че красотата й ще ги заслепи.

— В мига, в който видях есея, знаех, че той ще я изкуши да тръгне по пътя, по който не бива да поема. Видях гибелта й, както видях и твоята. Защо мислиш го отпратих от гълъбарника?

— Не разбирам.

Усетих, че в мен се надига ярост. Майка ми винаги бе казвала, че аз ще бъда погубена от любовта, не Нахара. Бях променила живота си неведнъж, а два пъти само защото тя ми бе наредила да го направя. Изпълнявах желанията й без съмнение, без колебание. Спомних си как изгорихме дрехите ми на брега на Соленото море, как се отрекох от това, което бях, само за да я зарадвам. Бях се извърнала от Амрам. Не можех да му разкрия истинското си лице и това уби любовта ми към него.

— Ти казваше, че аз трябва да стоя далече от любовта. Сега твърдиш, че такава е съдбата и на Нахара? Ами Адир? Какво е написано за него?

Майка ми се извърна настрани, но аз я сграбчих за ръката. Тя трепна и ме погледна в лицето. Осъзнах, че съм по-силна от нея. Вече не се боях от уменията й. Не бях обвързана да спазвам обещания към жена, която ми бе наговорила само лъжи.

— Кажи ми Божията истина, не твоята. Такава ли е съдбата на всичките ти деца?

— Вината е моя — призна майка ми. Гласът й бе прегракнал; тя изглеждаше крехка и ранима. — Такава е моята съдба. Всичко, което ще обичам, ще бъде обречено. — Въздухът в стаята бе мрачен, сякаш бяхме под вода. — Опитах се да не те обичам.

По лицето й се стичаха сълзи, но не изпитвах жал. Тя бе унищожила човека, който можех да бъда, ако не се беше намесила в съдбата ми. Целият ми живот се основаваше на нейните лъжи.

— Е, в това успя — отбелязах студено.

— Исках само да те защитя. От любовта, от себе си.

Стори ми се, че ще се разплаче, но наистина ми бе все едно.

— И Бен Яир ли се опита да не обичаш? — попитах грубо аз.

— О, не — отвърна тя. — За това нямах избор. — Повдигна очи към мен. Поне веднъж ми казваше истината. — Обичах го прекалено много.