Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (17)

16

На сутринта някакво момиче дойде да ме потърси, може би една от онези девойки, които ме подминаваха по пътя си за баните, прекалено млада и невинна, за да знае за тайните между мъжете и жените, която мислеше, че това, което се вижда денем, е целият свят и нощта няма на какво да я научи. Беше мила и красива, не повече от тринайсетгодишна, с малки обици от халцедон и злато на ушите си. Каза, че името й е Нахара, което, както свенливо отбеляза тя, означавало светлина. Донесе ми чифт сандали. Разсмя се, щом забеляза колебанието ми да приема дар от непознат.

— Ще ти трябват там, където отиваш — обясни ми Нахара.

Моите сандали отдавна се бяха съсипали от дългото пътуване, кожата им се бе разпаднала на парчета. Обух новите и открих, че ми пасват идеално. Тръгнахме и Нахара ми обясни, че ще ме придружи до мястото, където старейшините са определили, че ще работя. Попита ме за името ми, дума, която не бях изговаряла на глас толкова отдавна, че бях забравила как звучи.

— Името ми е грозно — казах й аз. — За разлика от твоето.

Минахме през Западния площад, който бе павиран с големи камъни, донесени през морето от Гърция. Нахара крачеше уверено и бързо до мен.

— Трябва да ти обясня нещо — настоя тя. Беше сериозно, тихо момиче, но упорито; средно дете между по-голяма сестра и по-малък брат, свикнало само да си извоюва това, което желае.

Има хора, които вярват, че ако знаеш името на нещо, можеш да стигнеш до неговата същност. Повечето родители не разкриват името на мъжкото си дете след раждането му, не и докато не мине осмият ден, за да успее то да събере сили и да устои на демоните, които могат да се опитат да го призоват. Когато й казах, че всяко име носи в себе си тайна, известна само на Адонай, Нахара сви рамене. Настоя, че името ми сигурно е красиво, защото съм имала най-красивата коса, която някога била виждала. Всички жени в града говорели само за това, обясни ми тя. Казвали, че съм била обгорена от огън и затова имам тези петънца по кожата си и такава пламенночервена коса.

— Трябва да бъдат внимателни, за да не издишам огън срещу тях — предупредих я аз. — Може да съм дракон. Мога да ги зария с искри.

Нахара се разсмя, после ми довери, че майка й ме била забелязала в аугураториума и смятала, че притежавам особена дарба.

— Затова ще работиш с нас в гълъбарниците. Избрала те е, понеже те видяла в кулата.

Сърцето ми спря. Имаше толкова други места, на които бих предпочела да ме пратят, почти навсякъде, където се нуждаеха от работна ръка: маслиновите горички, пекарните, дори в оборите при козите. В крепостта имаше три колумбария, римски гълъбарници, в които щях да работя. Два бяха построени като продълговати помещения, а третият бе кръгла кула с платформа на най-горния етаж, използвана за наблюдателница. Всички прозорци бяха закрити с капаци, за да не могат ястребите да влизат вътре. И трите постройки бяха от камък и измазани с бял хоросан, повдигнати над земята, за да не се вмъкват змии и да не крадат птичите яйца. Вътре имаше хиляди птици и всяка от издълбаните в белите стени ниша бе дом на двойка гълъби, които бяха моногамни и верни партньори до края на живота си.

По времето на окупацията на Масада от римските войски нишите били използвани като погребални камери, в които съхранявали урните с пепелта на мъртъвците, но сега тук отново гнездяха гълъби. Каквото римляните бяха съсипали при престоя си след падането на цар Ирод, бунтовниците бяха възстановили наново. Римляните бяха вкарали тук смъртта, зилотите бяха преобразили мястото и върнали в него живота с туптящите сърца на гълъбите. Ние не приемахме кремацията като начин на погребение, а почитахме костите на нашите предци и ги връщахме в земята, от която бяхме дошли в дните на Сътворението. Мястото, което някога бе приютявало мъртвите, отново бе изпълнено с песни, с гукащите трели, които се бях научила да наподобявам в пустошта, за да примамвам гълъбите при себе си.

Сред всички мерзости, които римляните бяха извършили, може би най-скверното бе, че бяха използвали синагогата за конюшня. Хората разказваха, че са били нужни седмици, за да се почистят конските фъшкии. Дори и сега при всеки дъжд все още се усещаше мирис на коне, затова сутрин палеха благоуханния. Но никакви аромати не можеха да заличат острия, влажен мирис на курешките на гълъбите, който направо ме зашемети, щом Нахара ме въведе в каменния кръгъл гълъбарник. Той бе най-големият от трите, пълен със смрадта на птиците. Но шумът бе дори още по-ужасен. Когато влязохме в сумрака през тежките дървени врати, звуците бяха оглушителни, защото събрани заедно, гълъбите имаха един общ глас. Застинах на място, зашеметена от пърхането на криле, копнеейки още по-силно в този миг за тишината на пустинята.

Когато забеляза реакцията ми, Нахара се усмихна.

— Те не хапят — успокои ме тя. — Ще свикнеш с тях.

Вдигна птица, която пърхаше на пода, и я задържа внимателно в ръце.

— Трябва да се грижим за тях, да ги храним и да обираме яйцата им — обясни ми младото момиче. — И най-важното, да събираме изпражненията им, с които се тори почвата.

Това бе причината по тези чукари и канари да растат толкова красиви градини и във въздуха да ухае на бадеми, въпреки че почвата е по-скоро варовик, покрит с тънък слой пръст. Изпражненията на гълъбите превръщаха тази бедна пръст в плодородна земя; техните фекалии бяха тайната за появата на чудните градини сред пустошта.

В гълъбарника имаше още три жени, които работеха, когато се появихме, но те не се обърнаха към нас. Човек би си помислил, че никой не би искал да се занимава с тази неприятна работа, но жените изглеждаха горди от това, което вършеха.

Една от тях, по-възрастна жена на име Ревка, най-накрая се обърна и ме изгледа неодобрително, сякаш бях нахлула непоканена в нейното царство и вече ме бе преценила като негодна. Останалите бяха по-голямата сестра на Нахара и майка й, една от друга по-красиви. Азиза бе на шестнайсет с тъмна, матова маслинена кожа. Докато стоеше до майка си, ми беше трудно да различа коя е по-старата. Но Шира, тяхната майка, бе тази, която ме бе избрала.

Нахара ми прошепна да пристъпя напред и ми припомни за вярата на майка й в моите способности. Запитах се дали тя бе направила избора си, след като бе видяла как гълъбът бе дошъл при мен, без да го викам.

В това шумно място Шира бе тиха жена, обгърната от мрачно спокойствие. Направих крачка напред, после спрях. Погледите ни се срещнаха и почувствах нещо неочаквано помежду ни, като надигнала се гореща вълна. Сякаш бях прозрачна за нея и тя можеше да проникне до дъното на душата ми.

— Чудно ми е как една лъвица ще се справи в гълъбарник. Ще можеш ли да прибереш ноктите и зъбите си?

Другите жени се бяха скупчили около нас и се разсмяха при коментара на Шира. Почувствах се уязвима и безпомощна, оголена пред техните очи, въпреки че в помещението бе почти тъмно и само тънки лъчи светлина проникваха през покрива и процепите на капаците на прозорците.

Шира имаше дълга черна плитка, спускаща се по гърба й. Беше невероятно красива с високи скули и тъмни, почти смолисточерни очи. Другите жени помислиха, че тя е усетила недоволството ми от шумните и миризливи птици и ме подиграва заради това. Не разбраха какво има предвид. Но аз разбрах. Тя знаеше какво се крие вътре в мен.

— Не съм лъвица — оправдах се аз. — Просто една клета скитница.

— А не сме ли всички такива? — сопна ми се по-възрастната жена, Ревка. — Да не смяташ, че си различна от нас? Да не би да си прекалено добра, за да риеш лайната на гълъбите с лопата? Ако е така, можеш да си тръгнеш веднага.

Жената се взираше в червената ми коса. Както Нахара бе казала, всички първо нея забелязваха. Може би смятаха, че Шира ме бе нарекла „лъвица“ заради нейния оранжевикав цвят. Те нямаха представа коя съм аз и какво съм направила. Птиците летяха свободно край нас, привлечени от мен. Сведох очите си, когато проговорих отново. Исках само да ме оставят на мира.

— Ще върша каквото ми наредите — промълвих.

Правете с мен каквото искате. Не заслужавам нищо повече от това, което ми е отредено.

Шира приближи с кошница от красиво преплетени палмови листа. Очите й бяха дълбоки и огромни, очертани с кол, праха за почерняне на клепачите. Носеше златни гривни на ръцете, а на шията й беше завързан на червен конец амулет с две златни висулки, които проблясваха на бледата светлина. Дъщерите й се приближиха и обвиха ръце около тънката талия на майка си. Любовта им бе толкова явна, че им завидях. Исках да знам какво е да имаш майка, някой, който щеше да остане до теб, независимо от всичко.

Птиците гукаха. Почувствах как сърцето ми забива учестено, спомних си как дебнех плячката си в пустошта, как идваха при мен и как ги убивах. Шира ми подаде кошницата. Зачудих се дали палмовите листа са от Ейн Геди, дали някоя тамошна жена бе седнала на земята и я бе изплела сутринта в деня на своята смърт.

— Дори една лъвица трябва да работи — каза ми Шира.

Веднага се заехме със задълженията си. Всички бяхме облечени в бяло, защото се смяташе, че ярките цветове дразнят гълъбите и им пречи да мътят. Може би не бе случайност, че жената от есеите, Тамар, ми бе дала именно такава туника, сякаш някак е знаела, че ще бъда избрана да работя в гълъбарника. Може би не бях толкова невидима, колкото си мислех.

Нямах време да се съмнявам в себе си или да се оплаквам. Азиза бързо ми показа как да храня питомците ни с просо, зърно и фий и как да изпъждам двойките от нишите им, когато трябваше да събираме яйцата им или да почистваме изпражненията им. Ако оставехме яйцата в гнездата, те скоро щяха да се излюпят и родителите щяха да се грижат заедно за тях. Азиза беше нетърпелива да ме научи на всичко, свързано с гълъбарника. Тя приличаше на кошута — с тънки крака и ръце, с дебела плитка като тази на майка си, лъскава, черна като нощта. Но докато очите на Шира бяха като въглени, очите на Азиза бяха необикновени — светлосиви, като речна вода, сияещи от светлина. Под едното й око имаше почти незабележим белег, приличащ на сълза.

Нахара дойде да поклюкарства със сестра си за мен. Очите и на двете момичета искряха. Радваха се, че има нов човек, с когото да се шегуват и закачат, възможност да нарушат монотонността на работното си всекидневие.

— Тя не ми каза как се казва — съобщи Нахара на сестра си.

И двете бяха поставили ръце на хълбоците си и ме оглеждаха, сякаш се чудеха какво да правят с мен. Притесних се, че някой ме смята за толкова интересен обект за наблюдение.

— Трябва да те наричаме някак — настоя Азиза, явно желаеща да се сприятелим.

Момичетата бяха толкова близки, че когато говореха, се допълваха — думите им се нанизваха една след друга като мъниста от златна огърлица. Може би, ако им кажех името си, щях да се отърва от тях. Щяхме да работим заедно и наистина трябваше да ме наричат някак.

— Йаел — отроних тихо аз, защото тази дума оставяше горчив вкус в устата ми. Винаги ми звучеше като проклятие, така беше и този път.

Сестрите изглеждаха доволни от отговора ми и ме увериха, че името ми е хубаво.

— Сама ли си тук? — поискаха да разберат още нещо за мен, за да станем приятелки.

Свих рамене. Лъв, призрак, коза, която е ангел, стотици птици със счупени вратове.

— Брат ми ме доведе тук. Амрам, син на Йосиф бар Елханан.

За моя изненада любопитството им внезапно изчезна и думите ми увиснаха като камък във въздуха. Чувах ехото от името на брат си. Възцарилото се мълчание ми бе познато, то бе част от царството на тайните, които е най-добре да останат неразгадани.

Нахара бе извикана от майка си. Тя изглеждаше доволна, че има повод да изтича до най-малкия от гълъбарниците, въпреки че пазителките на гълъбите и гълъбиците не обичаха да работят там, защото помещението бе тъй малко, че вътре се побираше само един човек. Азиза бързо се върна към работата си, пъдеше птиците и събираше яйцата им. Но аз виждах през огледалото на нейните прозрачни, сиви очи. Не беше необходимо да казва нищо повече, за да разбера как я бе поразило името на брат ми. След като го произнесох, то беше останало там и не желаеше да си тръгне.