Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (22)

21

Брат ми поведе набег навън скоро след това. За него бе чест, че е избран за тази задача, признание за смелостта му и за благожеланието на Бен Яир към него. Но тези, които го обичаха, искаха да не е толкова почитан. Бояхме се, че мисията му може да му покаже пътя към отвъдното, не към дома. Азиза бе много нервна; косата й бе разпусната на гърба, черен плътен облак. Отказваше да се храни и прекарваше вечерите си до стената, вперила поглед в пустошта на белите полета от камъни, които Бог бе поставил пред нас. Известно време по пясъка все още се виждаха следите на воините, но вятърът ги заличи, и скоро изглеждаше, че хората, които ги бяха оставили, никога няма да се появят отново по пътеката.

Небето бе мрачно, а в далечината се виждаха пламъци, защото номадите обикаляха и се скитаха заради римския легион, който бе недалеч оттук. Пушекът се сливаше с облаците и целият свят сякаш се бе свъсил. Амрам го нямаше от дни. Скоро Азиза отказа да става от леглото си, дори когато слънцето най-накрая проби през мрака. Дори по-малката й сестра не можеше да я убеди, че трябва да събере сила и да продължи с живота си. Тя бе в прегръдката на ужаса, който обхваща всяка жена, чакаща своя любим воин да се завърне.

С баща ми също се взирахме над скалите, очите ни проучваха хоризонта. Въпреки разстоянието помежду ни, имахме нещо общо — любовта ни към Амрам. Може би заради общата ни тревога започнахме да вечеряме заедно. Не говорехме за нищо, освен за храната, но поне бяхме в една стая, без някой от нас да извръща гръб на другия. Опитвах се да не мисля как щеше да реагира баща ми на моето безчестие, ако разбереше, че нося детето на Бен Симон, как презрението му към мен щеше да нарасне, как щеше да ме унижава и да ме прогони, как щях да докажа най-накрая, че е бил прав през всичките тези години. Създавах само проблеми. Аз, която можех да удавя някого отвътре, която бях прелъстила чужд съпруг, както Лилит бе направила, нямаше да бъда достойна да стъпвам по бащиния ми под. Той щеше да обръсне косата ми и да разкъса дрехите ми, за да ме бележи като зона, после щеше да разкъса своите дрехи, както се правеше, когато се оплакваше нечия смърт.

Аз щях да мълча, докато правеше всичко това, защото мълчанието бе моята единствена сила.

В полетата и градините след внезапното проклятие на студа овощните дървета не даваха толкова сладък плод, колкото трябваше. Провизиите на Ирод се топяха бързо, дажбите намаляваха. Баща ми се оплакваше от храната, която приготвях за него, и този път имаше основателна причина. Хората ни започнаха да гладуват. Амрам и воините му бяха изпратени в долината, за да вземат всичко годно за храна, което открият в тамошните поселища. Някои могат да нарекат това „кражба“, „погром“ или „убийство“, но така живеехме сега. Аз самата бях научила добре правилата на пустинята, правилата на оцеляването. Брат ми се кълнеше, че дори един бандит може да бъде чист и свят в очите на Всемогъщия. Твърдеше, че присъдата на Бог зависи от причините за деянието, а нашите бяха най-чисти от чистите — да останем верни на Израел. Бог със сигурност щеше да сведе очите си към нас и да ни изпрати милостта си.

След раждането на детето на прислужницата Нахара бе започнала да ми се доверява. Един ден, след като бяхме работили часове наред рамо до рамо, тя ми призна, че преди заминаването на брат ми Азиза е отишла при него с прах от изгорена змийска кожа. Майка им била веща във всякакви видове заклинания и въпреки че Азиза не проявявала интерес към нейните занимания, за сигурността на Амрам тя погледнала в магическата книга на майка си.

Когато Азиза изпращала брат ми, посипала косата му със змийския прах. Той я притискал до себе си, без да подозира, че в прегръдката й е скрита бяло-зелената сила на змията, която щяла да ухапе враговете му и да го предпазва от злото. Брат ми може би нямаше да разбере на какво е готова Азиза, за да го спаси, но аз разбирах. Щях да направя същото, ако имах достъп до такова мощно заклинание. Щях да изгоря змията до пепел, ако това щеше да предпази любимия ми от беда.

Когато воините се завърнаха от своя набег, стана ясно, че той не е бил много успешен. Лаят на кучетата предупредил за идването им хората в селището, което бяха нападнали, и последвала ожесточена битка с тежки загуби и за двете страни. Мъжете не се върнаха в крепостта, а отидоха право на високата урва отстрани, зловещо, усойно място, скривалище на зверовете. Тогава разбрахме, че те са таме, осквернени от близостта си до смъртта, и сега трябва да се пречистят. Оцелелите трябваше да се молят и да постят седем дни, преди да се върнат сред нас.

Семействата на воините, които бяха заминали, чакаха мълчаливо покрай портата с ясното съзнание, че скоро някои от нас щяха да оплакват смъртта на близките си. Когато мъжете най-накрая се прибраха, почти припаднах, щом чух хората да викат името на Амрам. Отидох да го намеря, безкрайно благодарна, че е бил един от онези, които трябвало да понесат бремето на това да погребат другарите си. Но близостта му до Ангела на смъртта бе оставила отпечатък върху него, така както стоманата влиза в огъня и става по-закалена.

Беше погребал своя приятел Йонатан, онзи, който бе изучавал свещените книги и бе смятал да става свещеник, но вместо това бе избрал кинжала. В онзи ден Амрам носеше молитвения шал с бели и сини ресни на Йонатан. Имаше жени, чиято единствена работа беше да правят виолетово-синята боя, която се използваше за молитвените шалове; те варяха мекотелите, които живееха само край един от бреговете на Голямото море, и добавяха сол и прах, докато получеха цвета на небесата. Всеки възел на дрехата бе изтъкан с преданост и вяра. Към нишките привързваха амулети, които се смяташе, че ще препречат пътя на демоните и ще донесат благополучие на вярващия. И все пак Йонатан бе взет от смъртта. Близките му се затвориха, раздираха дрехите си, отказваха да говорят и спуснаха капаците на прозорците, за да са сигурни, че никаква светлина няма да проникне в стаите им.

Брат ми дойде да хапне и да пийне с нас, но през цялото време не повдигаше очи. По шала на раменете му имаше кървави пръски. Баща ми бе толкова щастлив от завръщането на сина си, че не забеляза промяната в него, мрачното му изражение, празния му поглед. Виждаше само един силен мъж, който можеше да вдигне меча си тъй високо, че да посече всеки враг, но аз откривах в него нещо съвсем различно. Брат ми бе направил крачка встрани от нашия живот. Той се бе доближил до отвъдното, когато смъртта бе призовала другарите му. Демоните се бяха протегнали към него, бяха се вкопчили в духа му и се бяха опитали да го завлекат на другата страна, страната на отчаянието и безмерната скръб. Ангелът на смъртта вижда всичко с безбройните си очи; докосването му може да бъде нежно, ако той пожелае. Ако му позволиш да обвие ръцете си около теб, може да потънеш в прегръдката му и никога да не се освободиш от нея. Забелязах как брат ми гледа към урвата под нас. Бе видял предопределената за него съдба и я бе избегнал само защото приятелят му бе заел мястото му.

Когато баща ми каза, че Йонатан е загинал с достойната смърт на воина, край, към какъвто трябва да се стреми всеки мъж, Амрам потръпна и извърна лице.

Двамата излязохме навън след вечерята, а баща ни отиде да се помоли и да благодари на Бога за завръщането на сина си.

— Трябваше да съм аз — отбеляза брат ми, неспособен да избяга от сянката на своята скръб.

Клетата Азиза, помислих си аз, заклинанието й не бе предпазило Амрам така, както тя бе искала. Йонатан бе закрил брат ми с тялото си съзнателно и бе пронизан от стрелата, предназначена за него, в името на взаимната им любов и приятелство. Уверих брат си, че това не може да е случайност. Бог имаше планове за нашия живот и завръщането на Амрам е било написано в Книгата на живота, независимо дали той смяташе, че заслужава или не своето спасение. Брат ми все още носеше амулета, който му бях дала. Напомних му, че той служи на Бог също като Соломон.

— Не можеш да узнаеш или да прозреш Божиите планове — казах аз.

Взех ръката му и я сложих на корема си, за да усети живота, който растеше вътре в мен. Бебето вече мърдаше, все по-често и по-бързо, като риба в езеро. Брат ми ме погледна. Веднага се досети, че съм била в прегръдката на лъв.

— Той трябваше да те защитава — каза, говорейки за Бен Симон, мъжа, който бе негов учител и на когото се бе доверил. — Моя е вината, че те пратих в ръцете му. Аз трябва да понеса това бреме.

— Кои сме ние, че да оспорваме волята на Ангела на живота или на Ангела на смъртта? Това е било писано да стане, също като избора на Йонатан.

Брат ми се втренчи в мен и аз разбрах: не бремето си бях споделила с него, а радостта си.