Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (42)

16

Не след дълго дойде и новата година, време за празнуване. Но ние пристъпихме към празника на Рош Хашана въздържано и без радост в сърцата. На масата ни имаше прости неща, тиквички и лук, няколко слаби яребици, салати с леща, сирене. Йаел занесе част от скромната ни празнична трапеза на приятелката си Тамар. Жената бе признателна и в замяна синът й Йехуда, разсеяното момче, което често се катереше по дърветата в овощната градина вместо да учи, изненада внуците ми с подарък — дървен пумпал. Децата се зарадваха много на играчката; беше им нужно толкова малко. Не забелязаха как ги гледа Йехуда, когато откри, че не могат да говорят. Ноа и Леви като че ли бяха приели своя недостатък. Не обръщаха внимание на втренчените погледи на досадните хора на площада, които се опитваха да предположат каква бе причината те да онемеят. Момчетата се радваха на новото бебе в къщата, часове наред забавляваха Арие с дрънкалката му или с кухи кратунки, направени на свирки, а сега и с красивия пумпал, който Йехуда бе направил.

Арие харесваше мълчаливото присъствие на внуците ми, очите му постоянно ги следваха из стаята. Ние угаждахме на нашия малък лъв, който отмяташе главичка и се смееше, когато внуците ми правеха с пръсти танцуващи фигури по стената. Те си играеха с него, криейки се зад парче плат, а той ги викаше със сладкия си кикот и гукаше радостно, щом си покажеха мълчаливо лицата, така че може би те наистина бяха по-скоро сенки, отколкото момчета от плът и кръв.

Тази нова година бе особено тъжна за мен. Всяко парче плод, което разрязвах на две, имаше непоносим за мен вкус. Ако беше сладко, ме отблъскваше. Ядях горчиви растения, бях привикнала към вкуса на сол по езика си. Ходех в синагогата и стоях най-отзад заедно с другите жени. Мъжете не бива да се разсейват от жените на това свято място, но какво може да се направи, ако жените се разсейват от собствените си мисли? Произнасях думите на молитвите, които знаех наизуст, но гласът ми бе колеблив, равнодушен.

Тенът на лицето ми бе толкова бледен, че Йаел ме попита дали не съм болна. Казах й „не“, но сутрин ми беше трудно да ставам и да отивам в гълъбарника. Все по-често оставах на сламеника си, с лице към стената. Виждах сенките на внуците си, когато те влизаха и излизаха през прага на стаята ни. Всеки път щом затворех очи, в съзнанието ми изплуваше отново онова, което бях видяла в пустинята.

Бе изминала една година, откакто животът на дъщеря ми бе отнет. В Деня на изкуплението отидох в синагогата, за да кажа жалейната си молитва, но загубата бе като стрела, пронизваща тялото ми, и тези ритуали не бяха достатъчни, за да притъпят болката ми. Меланхолията ме бе обвила плътно като плащ, тъгата бе пришита в тялото ми с черни нишки, каквито казваха, че използват демоните. Когато излязох отново на площада, хората се отдръпваха от мен. Те можеха да видят мрака, който носех в себе си. Дори внуците ми страняха от мен и предпочитаха да седят до Йаел и да слушат нейните истории. Имаше само един човек, който можеше да ме разбере, онзи, който вървеше по същия път и стоеше под същото небе.

Със сигурност Йоав се криеше в някой мрачен ъгъл, треперейки от същата болка, която раздираше душата и тялото ми.

Беше късно вечерта, когато отидох до казармите. Не бях напускала стаята си от няколко дни, освен за онова последно излизане за молитвата в синагогата. Ако не ставаш често от леглото си, отвикваш от ходенето. Ако не простиш на себе си, не можеш да простиш на никого другиго. Аз бях убила онези зверове в пустинята, но те също ме бяха убили. Жената, която някога бях, онази, която се пробуждаше от аромата на печен хляб, която слизаше по стъпалата на дома си всеки ден с увереността, че той ще бъде същият като предишния, бе изчезнала. Бях пуста черупка, безпомощен бръмбар, обърнат по гръб на земята, безжизнена плът, скрепена с нишката на демоните, за да не се разпадне.

Воините бяха на молитва тази вечер. Забелязах огромна купчина от камъни, издялани на кръгли топки, които щяха да бъдат използвани за катапултите, ако ни нападнеха. Камъните бяха струпани на мястото, където преди имаше дървета. Сега дърветата бяха изсечени и заобикалящите ни скали бяха почти голи, тук-там се виждаха групички от обгорени от слънцето храсталаци, които само пушеха, а не грееха, когато ги хвърлехме в огъня. Бе сезонът за засаждане, но въздухът миришеше като във фурна, в която хлябът е горял с дни. Никой не работеше на полетата; защитата от природните стихии и от враговете ни заемаше цялото ни време. Зачудих се какво ли щеше да си помисли мъжът ми за свят, който бе прекалено горещ за хляб, прекалено жесток за всяка човешка нежност.

Чаках под останките на една черница недалече от казармите. Листата шумяха в мрака. Звукът отекваше като подрънкване на детска играчка или по-скоро като змийска кожа, разтърсвана от вятъра. Подпирах се на ствола на дървото, чиито щедри плодове някога бяха хранили царе и царици. Скоро младите воини се завърнаха от молитвата си. Те се заеха със заниманията си дори в този най-свят от свещените дни. Видях великия убиец от Йерусалим, Бар Елханан, да чисти плоските бронзови остриета на копията с парцал и пясък, сякаш самият той бе роб. Бе идвал няколко пъти в дома ми, едва промърморваше някакъв поздрав, но целият грейваше, когато виждаше Арие и присядаше до него на колене. Виждах и брата на Йаел, отвън на полето, когато се състезаваше с приятелите си, за да проверят чии очи и мерник са най-добри и кой сред тях може да изпрати стрела през един от тесните прозорци, направени, за да могат защитниците на крепостта да изливат през тях нагорещено олио и вряща вода върху враговете, ако те бяха достатъчно глупави, че да се опитат да се покатерят по стената.

Чаках толкова дълго, че вече чувах бухалите в пещерите. Воините се оттеглиха в казармите, за да поспят. Когато убиецът прекоси площада, възрастта му пролича в натежалите му стъпки, защото на плещите си носеше бремето на цялата жестокост, която бе изпълвала живота му. В началото се противях на посещенията му в моя дом, когато идваше да види внука си, но в този момент почувствах, че нямам право да съдя постъпките му в този свят, не и след всичко, което бях извършила аз.

Луната бе в средата на небето и ме наблюдаваше, самотна, студена. Аз не помръдвах. Най-накрая моят зет се появи на площада, с брадва в ръката си, с мрачно лице. Все още бе млад мъж, въпреки че косата му бе побеляла. Ръцете му бяха голи под молитвения шал. Видях, че е увил няколко тънки, но с остри ръбове бронзови ленти около мускулестите си ръце, от лакътя до китките; отвратителните, окървавени гривни превръщаха всяко негово движение в мъчително самоизтезание. Подобно насилие над собственото тяло не бе позволено; варварите и номадите оплакваха загиналите по този начин. И все пак той го бе направил, нарушавайки нашите закони. По кожата му имаше кървави белези от разрезите, които сам си бе нанасял с нож, наранявания над тъмните сини вени. Раните, които сам си бе причинил, бяха сини като исопа^[1] по време на неговия цъфтеж, любимото цвете на дъщеря ми. Около тях се бяха образували синини с плътния тежък цвят на сливите, любимия й плод.

Когато извиках името му, Йоав присви очи, сякаш го бях проклела. Но аз излязох от сенките, той ме разпозна и пристъпи към мен. Застана под сухите листа на черницата, наполовина облечен в сребристата си ризница. Дали спеше с нея, дали сънуваше битки и кръв или красивото лице на дъщеря ми?

— Днес е скръбният ден — напомних му аз, надявайки се, че можем да се помолим заедно или да запалим лампа в памет на Зара.

Той изсумтя. Сетих се за конете на царя с превръзки на очите, вървящи по път, който не могат да видят. Някои сигурно са се дърпали, сигурно са се изправяли на задните си крака, бесни, че са лишени от зрение и стиснати в прегръдката на змията, водеща ги нагоре по планинския склон.

— Всеки ден е такъв — каза Мъжът от долината, който все още бе мой зет, макар вече да нямах дъщеря. — За какво трябва да се моля?

Изглеждаше едновременно смутен и гневен; при споменаването на молитвата в гласа му отекна презрение. Разбира се, че знаеше кой ден е. Броеше всеки миг, откакто я бе намерил под варовиковите камъни, които струпах над тялото й, за да го защитя от други хищници.

— Имаш двама синове — напомних му аз. — Очите им са същите като на жена ти.

Изненадах се от силното ръмжене, което излезе от гърдите на Йоав. Отстъпих назад, колебаеща се кой бе човекът пред мен, Мъжът от долината, който не се доверяваше на никого и спеше с брадвата си, с гръб към стената, готов да се бие дори насън.

— Казах ти никога да не говориш за нея — предупреди ме той.

— Нито за момчетата ли?

Той се извърна към мен предизвикателно.

— Този свят не значи нищо за мен. Защо трябва да мисля за нещо друго, освен за смъртта?

— Дойдох при теб, защото ти я носиш в себе си — казах аз, напомняйки му, че му бях дала последния й дъх. Той я носеше в себе си и сега тя му принадлежеше. В замяна на този велик дар трябваше все още да ми оказва уважение, независимо колко наранен бе от този свят.

Мъжът от долината кимна; признаваше връзката помежду ни и жертвата, която бях направила. Овладя гнева си и се подчини на разума. Дойде да приседне до мен под изсъхналата черница. Никога не ме бе питал как бях убила онези зверове, как ги бях подмамила към смъртта с изпечения хляб. Може би ме отблъскваше, защото бях отмъстила за смъртта на любимата му жена и така му бях отнела възможността той сам да извърши този акт на възмездие. Но тогава той бе мъж, познаващ само молитвите, докато аз вече бях станала оръжие на яростта.

— Все пак трябва да е останало нещо за теб тук — настоях аз, обръщайки се към мъжа, който някога познавах, не към суровия воин, който се самоизтезаваше. — Въздухът, който дишаш, водата, която пиеш… Всяка сутрин отваряш очи, за да видиш слънцето. Трябва да има нещо, което желаеш от този свят.

Толкова малко бе останало от него, но когато погледнах надолу в прахта, сянката му бе същата.

Йоав се разсмя и поклати глава.

— Питаш ме какво желая?

За миг видях младия равин, който бе дошъл при Пекаря, за да поиска ръката на дъщеря му, младия младоженец, толкова зашеметен от сватбата, че дори в деня след подписването на брачния договор, кетуба, все още не можеше да осъзнае, че Зара наистина е негова. Когато зърна красивото лице на своята булка, той занемя, а приятелите му го подиграваха и се кълняха, че е бил омагьосан.

— Гласовете им — каза той.

Чувахме воините, които се бяха събрали да вечерят, шумните разговори на младите мъже — някои прекалено млади, за да познават ужасите, с които щяха да се сблъскат в пустинята, когато тръгнат да ни защитават. Повечето от тези млади воини извръщаха поглед, когато виждаха Мъжа от долината, с неговите белези и метални гривни, убедени, че никога няма да станат като него, вестител на смъртта, полудял от войната.

— Можеш ли да ми дадеш това? — попита Йоав. — Искам момчетата ми да говорят като другите деца. Може ли Бог да направи това?

Такова бе и моето желание, за което се молех, но без отговор. Бяхме толкова еднакви, че бе болезнено, двама души, давещи се в едно и също езеро. Взирахме се мълчаливо в нощта и звездите над нас. Не можех да му обещая, че ще получим дара на Божията милост.

Йоав сви рамене, след като не му отговорих.

— Точно така — каза той. — Върни се при мен, когато проговорят. Когато бремето на проклятието се вдигне от невинните. Дотогава не търси вяра в мен. Ако някога въобще е имало Бог, вече е забравил за нас и си е отишъл.

Седяхме там, обсебени от тази ужасна мисъл, която не ни даваше покой. Студената светлина на бледата луна се спускаше над нас.

— Ще се бия, докато не остане никой, срещу когото да изляза. Тогава ще легна в земята и ще знам, че Бог няма.

Когато си тръгнах, Йоав остана там, под почернелите от слънцето клони на старото дърво. Докато вървяхме към планината, той приличаше на смазан от мъка човек. Сега търсеше смъртта, копнееше да се срещне лице в лице с нея и да напусне този свят. Знаех какво сънува и това вече не бе дъщеря ми. Този сън щеше да разбие сърцето му на хиляди парченца. Лицето на Зара щеше да му донесе много по-огромна болка от острите гривни, които увиваше около ръцете си, за да се самоизтезава.

Не погледнах назад, докато си тръгвах от казармите, не обръщах внимание на бухалите, които в този късен час прелитаха в небето. Имах нова задача и не исках да се бавя повече. Бях се заклела да дам на този мъж единственото нещо в света, което все още желаеше, звука на гласовете на децата му, причината да вярва.