Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (35)

9

Мнозина напуснаха градовете и селата си по времето, когато и ние трябваше да бягаме. Повечето бяха добри хора, но имаше и такива, които се отклониха и поеха по пътя на злото. Преди Пекарят да пъхне последните питки върху голямата дървена лопата във фурната, преди да разбера, че никога повече няма да се завърне, преди черните пера да се посипят от небето върху пътя, вече е било написано, че ще се срещнем със злите хора и че те ще се появят късно през деня, когато небето блестеше в най-красивия син цвят и въздухът ухаеше на жасмин.

Дойдоха за магаретата, които бяха забелязали от върха на скалата. Дойдоха за студената вода, която се отразяваше в очите им. Но застинаха на място, когато видяха Зара, която тъкмо подклаждаше огъня. Видяха нейното сияние, нейната красота, съперничеща на зората, и промениха намеренията си. Забравиха магаретата и езерцето с вода, и Десетия легион, и римската армия, от която бяха избягали, и пръчките, които пълководците им бяха строшили в гърбовете им заради техните престъпления и злодеяния.

Вече бяха преминали границата, която ни дели от създанията на мрака. Вървяха по пътеката, утъпкана от глутницата хиени, които ни преследваха и ни тормозеха по цяла нощ, опитвайки се с престореното си хленчене да си измолят малко храна, преди да погълнат нас самите. Четирима римски войници, които бяха живели без вода, храна и надежда, се спуснаха по хълма, а тежките им метални ризници подрънкваха по телата им; може би някога са били хора, но вече не бяха. За тях бе лесно да се превърнат в зверове; една крачка и всичко човешко вече бе илюзия. Под доспехите им имаше само зъби и нокти, само глад и жажда. Беше Шабат и Йоав бе отишъл в пустинята, за да се моли, наметнал грижливо молитвения си шал върху раменете. Вятърът бучеше силно, така че той не чу нищо от това, което се случи с нас. Бе отдаден на Бог и на звука на своя глас. От Йом Кипур насам отсъстваше по цял ден и се прибираше късно вечер, молейки се неспирно за нашето избавление. Когато на небето изгрееше първата звезда, щяхме да запалим лампата за Шабат с последното си масло и той щеше да се върне при нас. Онази вечер той видя светлината, но не очакваше мрака, който откри.

Зърнах войниците, както понякога можеш да видиш демон, сянка в ъгъла, сливаща се със земята. Не се колебах нито миг.

Изпратих момчетата да се скрият в оазиса. Сякаш някой ми даде ключ, с който отключих вратата към бъдещето, и за един кратък миг хвърлих поглед от другата страна.

— Бягайте бързо и не се обръщайте — казах на внуците си. — Не и преди да ви потърся. Дори да мръкне, дори луната да изяде слънцето, независимо какво ще чуете, дори ако някой ви вика по име. Не отговаряйте. Не говорете. — Погледнах ги настоятелно в очите. — Най-важното: скрийте се добре.

Изпратих ги в пещерата зад водопада, където обичаха да си играят. Децата бяха достатъчно малки, за да се пъхнат в тесния процеп между скалите. Водата падаше като плътна завеса пред тях. Помислих си, че ако станеше нещо лошо, нямаше да могат да го видят през плътните струи и Бог щеше да ги спаси.

Но водата бе чиста като ясно стъкло и очите им бяха отворени.

Мъжете нападнаха Зара край огъня. Чух гласа й да звънти като камбана, отекващ над всички останали шумове и звуци. Затичах се към нея, но един от нападателите ме блъсна настрани, защото за него аз бях просто стар, изсушен скакалец, ставащ единствено за храна на някой гарван. Усетих как кръвта потича в устата ми, но се хвърлих отново към тях, пищейки. Има ли някакъв шанс обаче жена, непривикнала да се бие, срещу четирима силни, брутални мъже? Докато двама от тях държаха Зара и разкъсваха дрехите й, другите се погрижиха за мен. Удариха ме по главата с камък и се стоварих на земята; усетих как кръвта потича по лицето ми. Мракът се спусна не само пред очите ми, но и вътре в мен. За мой срам не видях това, на което станаха свидетели внуците ми, но разбрах какво се е случило, когато отворих очи и погледнах Зара. Тя бе като пуста, строшена на парчета черупка. Но момчетата ми бяха видели всичко: как войниците се бяха отнесли с майка им, как тя се бе опитала да ги отблъсне, как след като бяха свършили с нея, я бяха измъчвали с огън, нагорещени камъни и остри пръчки без никаква друга причина, освен собственото си извратено удоволствие.

Когато дойдох на себе си и излязох от мрака, бе прекалено късно. Зверовете ровеха из малкото ни притежания в нашата палатка. Запълзях по пясъка към Зара, макар да знаех, че тя вече е влязла в царството на сенките и че всеки демон, ходещ по тази земя, има силата на хиляда мъже, а аз бях само жена, остаряла с десетилетия за няколко часа, превърнала се в нещо древно и напълно безполезно.

В един миг имахме цялото време на света пред себе си, а в следващия обичната ми дъщеря умираше в ръцете ми.

— Сложи край на мъките ми, пусни ме да отида в отвъдното — прошепна ми тя.

Умоляваше ме, докато кръвта й се стичаше върху нас, кръвта, която се бях мъчила да доведа на този свят.

Не им беше достатъчно да я използват за задоволяване на низките си страсти. Не им бе достатъчно да вземат всичко, което имахме — магаретата, водата, палатката, провизиите — и да ни оставят на хиените, които вече обикаляха в кръг. Те бяха ангели на унищожението, виждах го ясно, въпреки че бяха приели формата на римски войници. Бяха дошли при нас от тъмната страна на света, където не проникваше нито лъч светлина. Кожата на Зара бе почерняла, защото я бяха горили с пръчки и въглени. Бяха пъхали камъни в тялото й само за да я чуят как крещи. Извадих камъните, но беше напразно. Тя вече говореше с духовете от отвъдния свят, не само тялото, но и душата й бе прекършена. Сега забелязах, че войниците я бяха разсекли на две с брадва и вътрешностите й излизаха навън.

В този миг, както лежах превита до нея на земята, се превърнах в нещо, което не бе жена.

Чудовищата бяха захвърлили оръжията, ризниците и месинговите си шлемове наоколо. Взех един от опръсканите им с кръв ножове. Направих това, за което ме молеше Зара, макар да бе грях против Бог и нашите закони. Прошепнах й в ухото, че ще бъде свободна и че може да затвори очи. После извърших нещо, което никоя майка никога не бива да прави. Хванах здраво ножа и прерязах гърлото й. Направих го като жертвоприношение, защото дори най-скромното животно се принася в дар така, със състрадание, с един замах, без да му се причинява болка. След това се наведох и целунах изранените устни на дъщеря си. Нейният последен дъх влезе в мен и аз приех душата й в себе си, както бе и преди да я родя.

Злодеите взеха това, което искаха. Засмяха се, когато ме видяха да лежа до Зара. Щом се затичах след тях, крещейки, с нож в ръката, един от войниците го изтръгна от мен и го постави на гърлото ми. Бях благодарна, че го направи. Точно това желаех. Накарах го да ме убие.

— Давай — казах аз. — Смъртта е единственият подарък, който можеш да ми дадеш.

Дори да не разбираше напълно езика ни, мъжът схвана смисъла на думите ми. Не можех повече да понасям ужасите на тази земя, по която стъпвахме. Но техният водач нареди на другаря си да почака. Войниците бяха огладнели от своето злодейство. Също като зверовете те искаха още. Наредиха ми да им сготвя вечеря на огъня, край който бяха убили дъщеря ми. Пушекът носеше нейното ухание, от пепелта се надигаше благоуханен облак, смес от кимион и джинджифилово масло.

В помътнялото ми съзнание започна да се оформя една мисъл.

— Няма да ни откажеш, нали? — попита ме водачът. На лицето му имаше усмивка, сякаш молеше съседа си за услуга. — Със сигурност можеш да готвиш.

Вече не бях жена, но все още бях тази, която някога бе имала пекар за мъж. Спомних си какво ми бе казвал съпругът ми в сънищата ми. Най-накрая разбрах смисъла на думите му. Казах на злодеите, че мога да направя нещо повече от обикновена вечеря. Можех да изпека хляб, който да вземат със себе си в пустинята и който щеше да им стигне за доста дни. Щях да ги нахраня така, както заслужаваха да бъдат нахранени.

— По-добре да говориш истината — каза онзи, който искаше да ме убие.

Взех тигана и дървените лъжици на мъжа си. Завързах бялата му престилка на кръста си.

— На какво ви приличам? — попитах аз. — Пекарството е призванието на живота ми.

Сигурно изглеждах като сломена, нещастна старица, но навярно си бе проличало и че познавам тайнството на хляба, защото ме накараха да се размърдам и да действам по-живо. Те се излегнаха да подремнат на сянка. Отвратителната миризма на смъртта не ги притесняваше, както не притеснява и хиените, които преследват плячката си по хълмовете, или чакалите, живеещи сред руините, които се хранят с костите на мъртъвците. Докато зверовете си почиваха и уморените им клепачи бяха отпуснати, аз събрах буболечки и ги изпекох заедно с тестото, изричайки най-ужасните проклятия, които знаех. Намерих кориандъра, разпилян на земята, след като войниците бяха преровили вещите ни, и взех малко от него, за да не заподозрат, че това, което ядат, е нещо повече от хляб. Продължих да търся и най-накрая открих и шишенцето с билката, която ангелът ми бе подсказал да взема. Нито зрънце не се бе разсипало от него. Смесих бучиниша с вода и с останалата част от брашното, добавих малко от закваската от добре охладената делва, после увих тестото в парче плат, за да се надигне в мрака.

Зверовете се събудиха, преди хлябът да е станал. Те бързаха, искаха да вършат още зло на този свят. Бяха напуснали службата си при своя император и нямаха търпение да продължат бягството си, но аз се бавех, копнееща за своето отмъщение.

— Не можем повече да чакаме — казаха ми те. — Действай по-бързо!

Нямах избор, освен да изпека хляба направо върху огъня, преди тестото да се е надигнало съвсем. Очаквах, че ще бъде твърд и тънък, също като курабийките, защото така ставаше хлябът в тигана, или да е прашночерен като пепелния хляб, но питките бяха пухкави и идеални. Тогава разбрах, че ангелът, който стоеше до мен в кухнята, когато събирах багажа от дома ни, бе тук и сега и ми бе помогнал да омеся тестото.

Скръбта туптеше в гърлото ми. Бях благодарна, че не ме караха да говоря, а само да прислужвам. Чувах гарваните над нас. Спомних си за перата на пътя и за многото знаци, които ангелът ми бе пратил, а аз не им бях обърнала достатъчно внимание. Това никога вече нямаше да се случи. Разрязах питките с кървавия нож и изгорих пръстите си, докато късах хляба на парчета и ги поднасях на зверовете, приели образа на мъже. Те носеха знаците на легиона си, въпреки че бяха предатели, и символът им бе дивият глиган. Помислих си, че е ужасно подходящо — тези прасета да изядат точно този хляб. Усмихнах се вътрешно, сякаш не бях жената, която бе преживяла този ден, майка, чиято дъщеря бе измъчвана и убита и тялото й бе бутнато в клисурата, където растеше жасминът.

Сега бях вече нещо съвсем друго и те ме превърнаха в това.

Зверовете погълнаха всичко, което бях изпекла; никога не бях виждала хора да изяждат толкова много хляб. Бяха изгладнели от насилието си и от дните, прекарани в скитане из пустинята. Подавах им комати хляб отново и отново, сякаш бяха мои господари. В техните очи бях просто жена, слугиня, нищо повече. После, когато се заситиха, отидоха до езерцето да напълнят с вода търбусите си, както и две големи бурета, за да имат достатъчно за пътуването си. Застанаха толкова близо до водопада, че се уплаших да не видят внуците ми и да не ги убият просто за развлечение. Не знаех, че ангелът ми е направил една последна услуга. Бе отнел гласовете на момчетата, за да не могат да издадат къде се намират. Когато отваряха уста, за да изпищят и простенат, оттам не излизаше никакъв звук.

Зверовете вече бяха се навели над езерцето, заровили муцуни като кучета във водата, обзети от внезапна и необяснима жажда. Поех си дълбоко дъх и вдишах успеха си, защото това бе знак, че отровата вече действа. Нямаше да могат да задоволят, жаждата си, въпреки че стомасите им бяха препълнени и те се превиваха от болка, готови да се пръснат. Гледах със сухи, студени очи как пият и пият, и пият до смърт. Това се случваше и с плъховете в пекарната на мъжа ми. Често намирахме гризачите удавени в някоя каца, след като бяха влезли вътре в нея, за да заситят ужасната жажда, предизвикана от бучиниша.

Един от мъжете допълзя на четири крака до мен, умолявайки ме за милост. Викаше, че има жена и деца, които го чакат да се прибере. Уверяваше ме, че е бил добър човек в предишния си живот, но вятърът отнесе думите му надалече, както правеше с всичко в пустинята. А и вече не бях жена, която щеше да се вслуша в подобни молби. В мен не бе останала никаква жал, само последният дъх на дъщеря ми.

Преди нощта да падне и зет ми да се върне от своите молитви и пост, бях заколила и четирите звяра — прерязах гърлата им за всеки случай, не от милост, а за да съм сигурна, че мисията ми е завършена. Измих тялото на дъщеря си с чиста вода и я увих в белия ленен шал от сватбения й ден. Носеше го със себе си в това пътуване, единствената ценна вещ, която бе взела от дома си, докато аз бях избрала отровата. Изборът, който правиш за такива неща, разкрива истинската ти същност. Тя бе добра съпруга, докато аз бях създание, готово да защити това, което е негово. Събрах камъни, с които да покрия тялото й, за да не могат чакалите да се доберат до останките й. Не забелязвах дали камъните са тежки, не знаех откъде намирам сила да ги повдигна. Но виждах, че са червени и бели от трошащия се варовик и ръцете ми бяха покрити с тези цветове. Може би тогава бяха белязани завинаги и ако сега някой се вгледаше по-отблизо в дланите ми, щеше да разкрие истината за мен.

Явно самата аз приличах на демон, защото щом зет ми се върна от пустинята и ме видя, падна веднага на колене. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере какво бе станало в негово отсъствие, и започна да блъска яростно по земята с юмруци; от устата му се надигаха стенания и проклятия, ръцете му разкъсваха дрехите му. Запитах се дали няма да обезумее и да избяга в пустинята, забравяйки за мен и за синовете си. Това обаче не стана, въпреки че той копнееше да сложи край на агонията си. Нямаше да допусна смъртта на дъщеря ми да е смърт и за нейните деца. Нуждаех се от зет ми, за да оцелеем. Хванах го за раменете и го разтърсих, макар да не ми бе позволено да го докосвам. Този път аз му казах какво да направи.

— Побързай — наредих му аз, защото времето се изплъзваше като пясък между пръстите ни. — Трябва да напуснем това място, преди някой да дойде да потърси зверовете, натръшкани край езерото.

Докато Йоав трупаше малкото, което ни бе останало, на гърбовете на магаретата, аз отидох до водопада, защото там бяха скрити съкровищата ми. Момчетата се взираха в мен с тъмните си, искрящи очи, но не пожелаха да излязат от тясната пещера. Плеснах с ръце и ги повиках, но те не ми отговориха. Шумът от падащата вода бе оглушителен. Пъхнах се зад струите, като внимавах да не се подхлъзна на студените, мокри камъни. Бях прекалено голяма, за да се вмъкна в цепнатината, където децата бяха подпрели гърбовете си на влажните и прошарени със сребриста слюда скали. Бяха само на шест и на осем години и все пак бяха видели това, което никой възрастен човек на земята не бива да вижда. Протегнах ръката си.

— Елате при мен — помолих ги аз. — Нося душата на майка ви в себе си, тя ще бъде винаги с нас, където и да отидем. Трябва да побързаме. Майка ви би искала да го направим.

Не след дълго момчетата се хванаха за мен и ме последваха извън водопада. Не казаха нито дума, докато напускахме това ужасяващо място, нито по-късно, когато за пръв път се настанихме да лагеруваме под нощните звезди, далече от оазиса. Оттогава изобщо не са проговаряли.

Бяхме навлезли в царството на мълчанието, плъзгайки се в него така, както сенките падат по земята с преминаването на деня. Вятърът бе единственото нещо, което чувахме, освен когато срещнехме пътници по пътя и те ни разказваха истории за двореца на Ирод и за мъжете от Йерусалим, следващи пътя на извития кинжал, зилотите, които сега властвали в крепостта на царя. Йоав слушаше тези истории за бунтовниците, попиваше ги, извърнал встрани от нас мрачното си лице. Обикаляхме из пустошта, за да се отдалечим от римския отряд. Нямахме цел, не познавахме пустинята и се лутахме по пътя, водещ към Соленото море. Докато вървяхме, зет ми се променяше пред очите ми. Околният свят се изплъзваше от съзнанието му и изглеждаше, че той сякаш крачи редом до ангела Гавраил.

Земята под краката ни той виждаше като огън. Нощем се скриваше сред храсталаците, чувах го как хлипа и сърцето ми се раздираше на две заедно с неговото. Но на дневната светлина се стягаше, очите му се присвиваха, кожата му изгаряше от слънцето. Хранеше се само със зелени треви, а ако наоколо нямаше нищо подобно, което да става за храна, не ядеше въобще. Когато стигнахме до селището на някакви номади, замени сребърния си бокал за осветено вино.

Старецът от селището с палатки от кози кожи и голи дечица не можеше да повярва на добрата сделка. Даде ни и брадвата си, защото смяташе, че иначе замяната за тази чаша от чисто сребро няма да е честна. Брадвата беше тежка, направена по-скоро за работа, отколкото за битка, много по-здрава, отколкото онази, която бе разцепила любимата ми Зара на две. Продължихме по пътя си и в ранните сутрешни часове, когато небето бе все още черно, чувах как Йоав се упражнява с нея, намерил в това си занимание утеха, както преди бе търсил такава в молитвите и свитъците си. Спеше с брадвата до себе си, както някога бе спал до жена си.

Предчувствието ми, че Йоав ще избяга в пустошта и ще ни забрави, се оказа вярно, само че не по начина, който си представях. Той беше с нас и все пак бе попаднал в напълно друго място, царството на отмъщението. Тогава косата му побеля изцяло в една-единствена нощ, а после стана дълга и сплъстена. Тялото му се източи и укрепна. Не чувахме почти никакъв звук от него, освен когато се упражняваше в изкуството на смъртта, като мяташе брадвата с такава сила, че ръмжеше и стенеше подобно на агонизиращ човек в последните си мигове. Собствените му деца, тези сладки мълчаливи момчета, се бояха от него. Вече приличаше на безумците, които понякога срещахме в пустинята — воини, отшелници, пророци, свещеници; мъже, които имаха очи за своя път и за нищо друго.