Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (71)

22

Амрам изпрати едно момиче да ме попита защо вече не идвам на срещите ни край фонтана. Той ме чакаше там вечер, но аз не се появявах. Сега бе поел риск и бе поверил на това дете нашата тайна. Момиченцето, на не повече от четири или пет, бе дъщеря на един от воините, доверен негов приятел още от Йерусалим. Плитката на детето бе дебела и черна, личицето й бе мило и невинно. Напомняше ми на Нахара с нейните умни, всичко разбиращи очи. Казах й да предаде на мъжа, който я бе пратил, че ме е налегнала треска. Изчервих се от бремето на лъжата и може би наистина изглеждах като болна от треска, защото детето явно ми повярва. Бързо отстъпи назад, после се затича да занесе отговора ми.

Бе времето на Рош Ходеш и свещеникът, който наблюдаваше изгряващата луна, засвири с рога от овен, за да ни призове всички да се съберем за Благословията на новата луна, Кидуш леванон, молитвата, с която измолвахме Божията милост и приканвахме Шехина на своя страна, заедно с цялата й мъдрост и състрадание. Народът ни стоеше под новата луна и слушаше свещениците и учените ни мъже. Обединявахме се и възхвалявахме хода на времето с танци; музикантите ни свиреха с хлопки, цимбали и камбанки напук на събралите се в долината римляни. Молехме се и танцувахме заедно, но на следващата сутрин жените нямаше да могат да работят, защото бяха свързани с луната по начин, който мъжете не можеха да разберат; ние бяхме по-близо до Шехина, женското сърце на сътворението.

Стоях в сенките, за да не ме види Амрам, който стоеше сред своите другари. Когато гледах към него, не виждах красивите черти на лицето му, а лицето на убитото дете от селището, не по-голямо от момиченцето, което ми бе предало съобщението му. Нямаше с кого да споделя радостта от новата луна. Мъчно ми беше за сестра ми; преди, в родината на баща й, с нея танцувахме заедно, въпреки че неговият народ не броеше дните като нас. Нашата майка ни бе научила, че когато луната е бяла и се появи отново след отсъствието си, това е знак, че всичко скрито може лесно да стане отново цяло.

Тази нощ в съня си наистина се разболях, може би заради отсъствието на Нахара. Тъгувах за нея, за момичето, което бях довела на този свят. Сънувах, че в планината има седем вълци и че всеки носи по една гълъбица в устата си, а всяка от седемте гълъбици има по седем криле и може да лети по-далече от всяка друга птица. Седем е най-могъщото число. Първите думи на Тората са седем на брой, а Шабат е седмият ден, най-святият от всички. Сега сънят ми идваше при мен по седем. Реших, че е благословия и зов, който не мога да пренебрегна.

Отидох до стената, за да потърся сестра си.

Стоях там целия ден, убедена, че сънят ми е като пътека, знак, че Бог знае — сестра ми все още принадлежеше на мен и двете не можехме да бъдем разделени. По здрач, времето между световете, когато очите ни могат да ни заблудят и е лесно да видим това, което желаем, а не това, което е в действителност пред нас, ми се стори, че забелязах Нахара. Тя вървеше подир слабичките черни кози, които напразно търсеха тревичка между гладките, скалисти канари. Под нас, в лагера на римляните, скоро също щяха да я забележат, ако продължаваше да броди из планината, докато все още имаше някаква светлина. Откакто войниците бяха разположили лагера си, есеите денем не излизаха от пещерите си. Но провизиите им нямаше да им стигнат още дълго, ако някой не им помогнеше. Ако близо до тях нямаше извор или кладенец, скоро щяха да умрат от жажда.

Половината ни гълъби бяха взети въпреки молбите на майка ми. Използваха ги за храна. Успявахме да напълним малко кошници с торта на останалите птици, за да храним земята, и тя ни отвръщаше подобаващо за липсата ни на благодарност. В градините листата, които въобще поникваха, бяха с петна; плодовете загниваха, преди да узреят. По време на беритбата успях да събера нещо и за сестра си. Не можех да гледам през долината как тя умираше от глад, докато ние все още успявахме някак да оцелеем, макар и с оскъдна прехрана. Събрах изсушени плодове и просо, малка делва с масло. Крадях с лекота, както с лекота се бях научила и да лъжа, да се преструвам, да убивам. Но имаше нещо, което не можех да се насиля да направя. Аз, която бях убивала мъже и вкусвала кръвта им, не можех да убия нито една от птиците, за които се грижихме. Отидох при Йаел и поисках помощта й; тя отвърна на молбата ми, без да ми задава въпроси.

Заедно влязохме в гълъбарниците. Бледата луна ни наблюдаваше безразлично отгоре, сякаш бяхме просто сенки, плъзгащи се през площада. Пристъпихме вътре и се покатерихме върху сламата. Гледах как Йаел вика гълъбите при себе си. Тя вдигна ръце и те дойдоха като омагьосани. Щом някоя кацнеше на ръката й, Йаел оставаше неподвижна известно време, после прекършваше врата й. Плачеше и хлипаше, такава бе жертвата, която правеше заради мен, но не се отказваше. После полагаше телата в скута си, приглаждаше перата им и едва след това ми ги даваше.

Дойде с мен до стаята ми, за да ми помогне с провизиите, които смятах да занеса на сестра си. Както аз бях помогнала, когато тя бе в нужда, сега тя бе застанала до мен. Никога не си бях представяла, че тази, която някога ми бе съперница, ще стане моя сестра. Може би щеше да ми бъде сестра по брачна линия, защото с Амрам винаги говорехме, че ще я включим в церемонията, но вече бе късно за това. В деня, след като бях казала на малката пратеничка, че съм болна, Амрам дойде до нашата стая и потропа на вратата. Майка ми се изненада, че щом видях кой е посетителят ни, се скрих в градината. Чух го да пита за треската ми и как тя отговаря, че не аз, а брат ми е болен. Може би Амрам се бе оплакал на сестра си, защото щом наближихме казармите, тя се обърна към мен:

— Брат ми каза, че вече рядко те вижда. Все още носи синята коприна, символа на вашата връзка.

— Носи я в твоя чест, не в моя — отвърнах аз със сведени очи.

— Войната променя всеки мъж.

От тона й разбрах, че тя знае как се е променил брат й и коя част от душата си бе загубил.

Облякох туниката на Адир и метнах тежката торба на гърба си. Брат ми все още лежеше на сламеника си, защото му бе трудно да ходи. Когато ме видя облечена като него, ме погледна с изненада. Каза, че самият той би се заклел, че аз съм Адир, ако не знаеше истината. Така и не бе разбрал как бе успял да стане воин, докато все още лежеше в тъмния ъгъл на стаята ни.

— Всички ме мислят за теб — признах му аз.

Той прие, че съм заела мястото му и че използвам името му. Каза ми, че се гордее с мен. Сега разбираше защо воините оставяха дарове от масло и смирна пред вратата ни и защо хората идваха да го поздравяват за смелостта му.

Надигна се на лакът и ме изгледа втренчено. Кучето стоеше до мен, на гърба му бе привързана торба, защото и то бе мое, въпреки че трябваше да бъде негово.

— Добре ли се справям като воин? — поиска да узнае Адир.

Кимнах, смутена, че бях взела толкова много от него. Но той изглеждаше облекчен.

— Много врагове ли убивам?

— Само когато е необходимо.

Всеки път, когато воините ни излизат за нощните си нападение, ти, братко мой, си сред тях. Нападаме нощем, разделени на четири групи, за да връхлетим върху враговете си от четирите посоки на света. Показваме на римляните, че няма да ни унищожат и няма да изчезнем въпреки присъствието им в нашата долина. Излизаме, за да вземем това, което ни е нужно, за да оцелеем, и защото нашият народ нямаше да се откаже от правото си да бъде свободен.

През нощите, в които ти, мой скъпи братко, почиваш върху сламеника си, аз се крия в трънливите храсти и прегръщам мъжа, който не се бои от метал, който жадува за него така, както аз бях жадувала цял живот. Въпреки че всеки от нас е наполовина човек, въпреки че се бяхме изгубили, заедно се намирахме отново и ставахме едно цяло. Затова бях толкова нетърпелива, когато стояхме по-дълго в крепостта. Той е единственият, който ме познава. Каза ми, че ако бях само жена, не би могъл да бъде с мен, защото е дал обет да не докосва друга жена, освен съпругата си. Но аз бях нещо друго, воин, също като него. Не бе нужно да говорим, както воините, които се бият рамо до рамо, нямат нужда от думи. Опознахме се в мълчание. Така можехме да отгатнем желанията си, дали търсехме нежност или сила, дали искахме да слеем телата си за цяла нощ или за кратък, откраднат миг време.

В деня, в който се разкайвахме за греховете си, оставих този мъж да се отдаде на болката от миналото му. В навечерието на Йом Кипур той изчезна в пустошта. Не го помолих да го придружа и да споделя тъгата му, защото това не бе възможно. Чаках сама в синята нощ, както всеки другар би направил. Когато се върна обратно при мен, по гърдите му имаше кървави следи от острите тръни. Предложих му вода и споделих с него храната си, но не зададох нито един въпрос и не поисках нищо. Имахме достатъчно противници, не беше необходимо да се изправяме един срещу друг.

Благодарна съм, братко мой, че не можеш да видиш света отвъд тези порти, както съм благодарна и че мога да затварям очите си сред трънливите храсталаци, че мога да стена и да се мятам така, както никога не правя в битка. Защото в битка, братко, ти си мълчалив. Никога не крещиш, нито плачеш, както се случва у дома нощем, и само кучето ти може да чуе как пристъпваш до воина до теб. Ти си млад, най-слабият сред тях, но си отличен стрелец, може би най-добрият, прочут с червените пера на стрелите си, всяка от които е по-устремена от предишната; оръжията ти стават птици, преследващи враговете ни и даряващи ги със смърт. Никоя дива коза не може да избяга от теб, никой заек не е достатъчно бърз.

Често стоиш най-отзад по време на битка, защото зрението ти е толкова остро, че можеш да виждаш надалече и да поразяваш нападателите, преди да са се втурнали към воините ни. Благодарение на уменията ти мнозина от нашите другари, които можеха да бъдат мъртви, все още са живи. Амрам веднъж бе ударен от камък, хвърлен с прашка, и ти, братко, прониза нападателя му от хълмчето, на което бе застанал — бронята ти искреше на слънцето, пареше те отвътре и оставяше червени следи по младата ти, нежна кожа.

След тази случка Амрам дойде да ти благодари. Нарече те „малки братко“ и ти предложи верността си. Ти сведе очи, сякаш бе поразен от честта, която ти оказваше, но всъщност не искаше той да види цвета на очите ти или да се досети какво имаше под металните сребристи плочки на бронята. Прие подаръка му — амулет, сребърен диск със Соломон, който се бие с демон на пода в Храма, за да не го обидиш.

— Дължа ти закрила — каза той в деня, в който ти, по-младият, по-слабичкият го бе спасил от реещия се наблизо Ангел на смъртта. — Моят живот ти принадлежи.

Носиш амулета му по време на битка, за да не нараниш чувствата му, но го криеш под шала си. Сърце не ти даде да му кажеш, че неговият живот не е това, което желаеш. Ти искаш своя собствен живот, нощите в трънливите храсти, дните с воините.

Братко мой, кучето ти винаги е до теб, тихо и спокойно също като стопанина си, пазещо така умело мълчание, сякаш се е учило от някой леопард. Когато започне битка, ревът му обаче раздира тишината и животното тича редом с воините, защото не се страхува нито от кръвта, нито от метала, нито от смъртта. Еран е твой спътник и спи с теб, независимо дали си сам, или с мъжа, който те познава най-добре и разбира защо винаги се отделяш встрани от другите под звездите. Макар да си съвестен воин и винаги си насреща, когато се нуждаят от теб, за да носиш двуострите мечове на другарите си, копията и прашките им, не се смесваш често с тях.

Когато съблечеш туниката си, ти изчезваш под луната. Разтваряш се във въздуха и оставаш там, между световете.

И тогава аз заемам твоето място.