Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (66)

Епилог
1957

Дори сега, когато беше старица, живееща в уединение в своята вила в Италия, Попи ясно си спомняше маковете, на които беше кръстена в седмицата, когато се роди. Разбира се, всички й повтаряха, че това не е възможно, че толкова малките деца дори не виждат, но тя ги виждаше пред себе си. После полето беше засадено с жито и там никога вече не цъфнаха макове. Как би могла тогава да си ги спомня толкова живо?

Като затвореше очи, тя си припомняше колко хубаво й беше в майчините прегръдки, можеше отново да долови аромата на нейната кожа, можеше отново да усети как се поклаща в нейните ръце през полето от аленочервени макове. Спомняше си дори как споделяше с майка си удоволствието, което и двете изпитваха, когато видеха цветовете им.

Тази история тя често разказваше на Лучо. С напредването на възрастта разказваше на папагала само щастливите си спомени, но нещастните Лучо беше чул преди. Той знаеше какъв е бил целият й живот, познаваше всичките й тайни.

Попи рядко разговаряше с жените, които идваха от селото, за да чистят вилата. Мразеше мебелите във всичките й трийсет и две стаи.

— Само червен плюш и кадифе — казваше тя на Лучо.

Жените сами приготвяха храната си и въобще сами се грижеха за нуждите си. Попи подозираше, че я крадат, но пет пари не даваше, защото те сигурно имаха дузини гърла за хранене у дома си. А тя отново беше съвсем сама. Самотна жена, и много уморена. Жена, която задрямваше по всяко време и сънуваше мечтите си. Жена, която, когато заспиваше нощем, се надяваше, че няма да се събуди на сутринта.

Високият чужденец спря колата си до обраслите с мъх стълбове, които подпираха портата. Бутна я колебливо, но тя се отвори само на инч-два, колкото да се промъкне човек. Вилата едва се виждаше, скрита зад избуялата зеленина. Той изправи решително рамене и тръгна по алеята, обрасла с бурени.

Изкачи бързо входните стъпала и натисна звънеца. Пъхна ръце в джобовете си. Имаше вид на човек, който не знае какво да прави и се чуди дали да не промени взетото решение. Извади вестник от джоба си и прочете: „Малъри, вила Кастелето, Венето, Италия. Попи почина на седемдесет и седем години. Но все така е обичана от своя приятел Франко“. Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори. През нея надникна селянка, наметнала черен шал на главата си.

— Che desidera? — попита тя.

Той й каза, че би искал да узнае нещо за жената, която е живяла тук, защото била негова отдавна изгубена роднина. Искал да знае, каза той, къде е погребана. Жената го гледа известно време, преценявайки го. После бавно отвори вратата. Той влезе и видя, че огледалата са завити с черен плат, а завесите са дръпнати.

— Жалко, че закъсняхте за погребението. Погребаха я в гробището до селото. Дойде един мъж, който се погрижи за всичко. Той и аз бяхме единствените, които я изпратиха до гроба. Ако бяхте дошли по-рано, щяхме да сме трима. — Тя като че ли го укоряваше. — Адвокатът взе папагала, каза, че ще го даде на някого. Той беше единственото нещо, което тя обичаше. Бедната малка душичка!

Тя се прекръсти, а той измърмори една молитва, обърна се и тръгна обратно по алеята.

— Жалко, че закъсняхте — извика тя след него. — При мадам никога не идваха посетители. Тя щеше да се зарадва…

Гробището беше оградено от четири стени. Гробовете бяха спретнати, повечето от тях — украсени със статуи. На всеки кръст беше изрисуван обликът или на Богородица, или на Христос, на всеки паметник имаше снимка на човека, който почиваше в гроба. В средата на гробището имаше няколко гроба, чиято украса беше по-богата, и той отиде при тях. Разгледа ги внимателно, но нито един от тях не беше на Попи.

Нейното местенце беше в слънчевото ъгълче до далечната стена. Беше съвсем простичко — обградено с розов мрамор, с паметник, на който бяха изписани името й, датата на раждането и датата на смъртта й. И още: „В памет на любимата“. Върху гроба беше положена свежа гардения, тъмнозелените й листа бяха още влажни и блестяха, а цветето имаше цвета на току-що издоено мляко.

Роугън прокара уморено длани през косата си, която вече започваше да сивее. Остана така, загледан в гроба, известно време, а после излезе тихо от гробището, без да погледне нито веднъж назад. Качи се в колата си и веднага потегли.