Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (24)

Глава 24

Ариа стоеше пред портрета на джентълмен, облечен в черно, рисуван през седемнайсети век от Ван Дайк. Джентълменът беше в бричове и обувки с катарами, а от кадифения му жакет се подаваше бяла дантелена яка. Беше се подпрял арогантно на бяла мраморна колона. Изражението на лицето му беше такова, все едно притежаваше целия свят и никой не би могъл да му го отнеме.

— Страшен е — прошепна тя на Орландо.

— Зловещ, искаш да кажеш — поправи я замислено Орландо.

Тя кимна.

— Като Каралдо, властен и плашещ.

— Хайде да не говорим за Каралдо — настоя той. — Опитай се да го забравиш поне за малко.

Те се разхождаха из елегантните изложбени зали на Каза Д’Оро. Ариа сочеше с пръст платната, които й харесваха, наслаждаваше се на сериозното му красиво лице, на изражението, с което разглеждаше картините. Той се отдръпваше леко назад, опитваше се да ги погледне от различни ъгли. Да бъде с Орландо беше по-различно, отколкото да бъде с приятелите си състуденти. Той беше толкова интересен и чувствителен, различен от всичките й познати.

Струваше й се, че Орландо се е появил в живота й като по чудо — в момент, в който духът й беше паднал толкова ниско. На него не се налагаше да обяснява какво чувства по отношение на майка си или пък на Каралдо, нито по отношение парите на Попи Малъри — той разбираше всичко без думи.

Както и сега, душите им бяха настроени на една вълна. Тя ценеше неговото мнение, а той търсеше нейното, вслушваше се внимателно в думите и обясненията й, а после и посочваше онова, което беше пропуснала. Никога обаче не й налагаше своята преценка.

— Всяка картина представлява онова, което зрителят вижда в нея — казваше той. — Ако тя не означава нищо за теб, значи няма стойност за теб. Ирисите на Ван Гог струват милиони според някои, а други не биха искали да ги закачат на стените си за нищо на света.

Двете седмици, през които Орландо беше във Венеция, бяха най-щастливите за Ариа от дълго време насам. Тези две седмици тя не видя нито веднъж Каралдо. Той беше някъде по работа, за голямо огорчение и яд на майка й, защото годежният пръстен със смарагда все още не беше сложен на пръста на дъщеря й. Франческа гледаше подозрително Орландо и Ариа имаше чувството, че ако той не беше изпратен от Каралдо, майка й щеше да го изгони.

— Какво си мисли, че прави Каралдо, като изпраща този красив мъж тук — питаше сетя, бясна. — По-добре се дръж добре, Ариа, това е всичко, което мога да кажа. Каралдо не е човек, който лесно би преглътнал обидата.

— Предупреждаваш ли ме, мамо — предизвикваше я Ариа.

— Разбира се, че те предупреждавам — отговаряше тя гневно. — По-добре внимавай, защото и ти, и Орландо, можете да съжалявате.

Ариа пет пари не даваше за собствената си безопасност, но се тревожеше за Орландо. Той възторжено й беше повторил, че Каралдо е харесал творбите му, затова му е дал този шанс. Щеше да бъде ужасно, ако Каралдо му се ядосаше и откажеше да подпомогне кариерата му. А тя знаеше колко важно е това за Орландо.

— За какво мислиш? — попита я той.

— За теб — призна си тя.

Той се засмя.

— Надявам се, че мислите ти са приятни.

— Разбира се, че са. Много бих искала да ти помогна по някакъв начин в кариерата ти на творец.

— Това зависи само от мен — каза той тихо. — Никой, освен мен, не може да ми помогне.

— Но ако получа парите на Попи Малъри, мога да стана твоя покровителка — каза тя. — Говоря сериозно, Орландо, тогава няма да ти се налага да се тревожиш повече за пари, ще имаш толкова, колкото пожелаеш. И ще бъдеш свободен да рисуваш, няма да ти се налага да учиш момичета като мен.

Той взе ръцете й в своите и се засмя.

— На мен ми харесва да уча момиче като теб. Току-що разбрах, че досега не съм срещал момиче като теб. Познавах само богати жени, които винаги искат още, независимо от това, колко вече имат. А ти никога нищо не искаш.

— О, искам! — Тя го погледна право в честните сини очи.

— Кажи ми какво — каза той, но тя само поклати глава.

— Тайна е.

— Никога няма да ми кажеш, познах ли?

Тя отново кимна, а тъмната й коса падна над очите й.

— Може би никога — съгласи се с него.

Той отново се засмя.

— Само ти можеш да кажеш такива думи, Ариа — може би и никога в едно и също изречение. Но аз мисля, че един ден ще ми кажеш. А междувременно Каралдо ми плаща добре за тази приятна работа, така че, какво ще кажеш — да те изведа ли на вечеря довечера? Къде би искала да отидеш? Барът на Хари?

— О, моля те, нека отидем в „Корте Скопиш“ — каза тя. — Но там винаги е претъпкано и не знам дали ще получим маса.

— Остави на мен. В колко часа да те взема?

Тя се поколеба.

— Мисля, че ще е по-добре, ако се срещнем там… Съжалявам, но това не би се харесало на мама… — добави тя нещастно. — Заради Каралдо, нали разбираш?

— Добре — отговори недоволно Орландо. — Тогава ще се срещнем там в десет.

 

 

„Корте Скопиш“ се намираше дълбоко в един от каналите и Ариа нетърпеливо чакаше водния автобус. Беше ужасно студена нощ, мъглата покриваше изцяло лагуната. Видимостта беше около двайсет метра. Тя се загърна по-плътно в горната си дреха и нетърпеливо закрачи по платформата. Чакаше вече десет минути и се страхуваше, че ще закъснее. Мислеше, че дори една минута, в която е лишена от присъствието на Орландо, е загубена. Възкликна ядосано, извърна се от канала и тръгна пеш. След петнайсет минути щеше да бъде там, ако минеше напряко. Ботушите й потропваха силно по тротоара. Звукът от стъпките й в мъглата навяваше чувство за самота. Студът караше хората да си стоят на топло вкъщи и много от кафенетата вече бяха затворили. Свърна в една странична уличка. Мислеше за Орландо и за тайните, които не можеше да сподели с него. Та как би могла? Той сигурно ще й се изсмее, ако му каже, че е влюбена в него. Орландо познаваше толкова изтънчени жени. Тя сигурно му се струва малко и обикновено момиченце. Но не беше. Копнееше за неговите целувки. Беше се целувала с много момчета, но с Орландо щеше да е по-различно, защото беше готова да му даде всичко от себе си. Любовта си е любов. Любовта нямаше нищо общо с Антъни Каралдо!

Чу приглушени стъпки по моста зад себе си и хвърли бърз поглед през рамо. Видя само мъгла и сенки — там, където кръгът светлина от уличната лампа позволяваше да се види нещо. Май беше съвсем сама. Тя закрачи нервно и по-бързо, напрегна слух, за да долови какъвто и да било шум, да… ето, стъпките кънтяха по моста, който тя току-що беше прекосила. Това беше смешно, помисли си, защото, ако не беше мъглата, дори не би обърнала внимание на шума от стъпки. Но мъглата караше всичко да изглежда зловещо. Стъпките се приближиха, усилиха се, тя извика уплашено и претича, като ги вземаше по две, по стъпалата, които я изведоха на малък площад, където видя светлините на малко кафене.

Спря се пред него, сърцето й биеше тежко. Погледна назад, за да види кой идва. Сега беше по-спокойна, защото можеше да влезе в кафенето и да потърси помощ. Космите по врата й настръхнаха и тя разбра, че някой я наблюдава. Но никой не се показа и тя си каза, че е голяма глупачка и страхливка, след което продължи пътя си.

Улицата, по която вървеше, тънеше в мрак и тя отново загуби смелост. Започна да тича, зави зад ъгъла и се спъна в неравните тротоарни плочки. Когато стигна ресторанта, почти заплака от облекчение. Сложи ръка върху дръжката на вратата и се обърна за последен път назад. Но от мъглата не излезе чудовище. Имаше само тишина. Тя разтърси глава, повтори си, че е глупачка, и влезе вътре.

 

 

„Корте Скопиш“ беше малък ресторант, известен с това, че приготвяните ястия от рибни деликатеси са много вкусни и винаги пресни. Висшето общество на Венеция го беше открило наскоро и сега беше много трудно да се намери свободна маса. Ариа се огледа нетърпеливо за Орландо, но той не беше там.

— Имате ли резервация, синьорина? — попита я младият съдържател.

— Мисля, че да — каза тя колебливо. — Синьор Месинджър.

Той погледна списъка.

— Да, синьорина, в десет часа. Синьорът още не е дошъл — каза той и я придружи до една от масите. — Ще пиете ли нещо, докато чакате?

— Ариа! — Орландо бързаше към нея. Русата му коса беше влажна от мъглата. — Съжалявам, че закъснях. Мъглата ме обърка! Спирах поне десетина пъти да питам за посоката и пак се загубих!

— Е, сега поне си тук — каза тя, толкова радостна да го види, че забрави страховете си. — Трябваше да те предупредя, че ресторантът е малко встрани от главните пътища.

— Всичко е наред. — Той й се усмихна. — Май прекалено много съм свикнал просто да сядам в някое такси и да казвам на шофьора къде отивам. А ето, че във Венеция трябва да използваш краката си и чувството си за ориентация.

— Но точно това е половината от удоволствието — каза му тя съвсем сериозно. — Никакви коли, никакви изгорели газове, никакъв шум… Това е част от красотата на Венеция.

— Права си — каза той и хвана ръката й през масата. — А ти си другата половина от красотата на Венеция. Изглеждаш прекрасно тази вечер. Искам да те питам ще позволиш ли да нарисувам портрета ти. Всеки път, като те погледна, ме застрояват ръцете да грабна четката. — С пръстите на другата си ръка той проследи извивката на устните й. — Прекрасната ти малка уста…

— Синьоре? — Келнерът им се усмихваше с разбиране. — За ордьовър днес имаме пресни змиорки, раци, миди и стриди, а главните блюда…

Те бяха толкова погълнати един от друг, че почти не го чуваха.

— Какво искаш — прошепна Орландо.

— Каквото и да е — отвърна шепнешком тя.

Келнерът въздъхна и вдигна очи към тавана.

— Да ви предложа ли тогава смесен ордьовър — от всичко по малко — каза той бързо, — два пъти сос, а после може би салата и костур, който е най-пресен тази вечер… А какво ще пиете, синьоре?

— Да пием… Ами, шампанско, разбира се.

— Но шампанското е много скъпо — прошепна Ариа.

Той поклати глава.

— Това е единствената подходяща напитка, защото тази вечер ти ще ми кажеш, че си съгласна да нарисувам портрета ти.

— Но, разбира се, че ще се съглася! — извика тя, очарована. — Няма нужда да ме подкупваш с шампанско!

— Това не е подкуп! — каза Орландо толкова възмутено, че другите посетители ги изгледаха любопитно. — Шампанското е, за да празнуваме!

— Да празнуваме, защото ти ще ме нарисуваш?

Тя се засмя.

— Не — каза той сериозно. — Защото мисля, че съм влюбен в теб.

Кафенето като че ли изчезна — както се случва на сцената, когато светлината на прожекторите пада само върху двамата главни герои. Погледите им се срещнаха, ръцете им се преплетоха и Ариа почувства, че в целия свят са само те двамата — тя и Орландо.

— Не може да е вярно… — прошепна тя.

— Но е така. — Той стисна здраво пръстите й и я загледа, без да мига. — Никога преди не съм срещал момиче като теб. Ти преобърна живота ми, Ариа. Преди си мислех, че е най-важно да препускаш от един курорт в друг, да посещаваш най-елегантните партита, където ходят най-изисканите хора. Животът ми беше изкуствен и глупав. Но трябваше да срещна теб, за да го проумея.

— Но ти познаваш толкова много красиви жени — каза тя. — Всички онези известни лица от списанията…

— Тези жени са като майка ти, Ариа — каза той. — Съжалявам, но такава е истината. Много малко от тях имат сърца, останалите са чисти калкулатори. Тук, във Венеция, с теб се почувствах нов човек. Имам чувството, че тук е бъдещето ми и трябва да го сграбча. Сега знам, че мога да постигна всичко, което пожелая.

— Орландо, аз също те обичам — прошепна тя, забравила другите посетители. — Точно това не исках да ти кажа днес.

— Шампанското, синьоре — каза келнерът и им показа бутилката.

Когато чашите им бяха вече пълни, Орландо й каза:

— Нека вдигнем тост за новото начало. За теб и за мен.

— Ново начало — повтори тя, но в подсъзнанието й изплува образът на онзи мъж, който никой от двамата не искаше да споменава. Каралдо. И предупрежденията, отправени от майка й.