Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 63

Бяла и гъста мъгла се стелеше над Гранд Канал. Вдигна се за малко само по обяд и тогава се видяха островите Гуидеча и Сан Джорджо, които сякаш плуваха в облаците. После мъглата отново покри всичко.

Беше първият ден на карнавала. Всички бяха вече облекли костюмите си, въпреки че празненството щеше да започне едва през нощта. Имаше много и най-различни костюми, много и най-различни маски. Но най-зловещата от всички и осигуряваща пълна анонимност, беше маската bauta, обикновено изработвана от бяло или черно папиемаше, покриваща цялото лице, само с две дупки за очите. Тя обикновено се придружаваше от костюм с качулка, или перука, и черна пелерина. Така никой не знаеше кой се крие под нея.

Палацо Ринарди светеше като никога преди. Украсата му беше пищна. Работници се бяха покачили на стълби и поставяха хиляди свещи в излъсканите кристални полилеи. В кухнята на Фиамета бяха нахлули дузина готвачи, които щяха да се погрижат за празничната вечеря. Франческа беше кралицата и властваше над всички. Даваше команди, а в следващия момент ги отменяше. Успяваше да подлуди всички. А Ариа дебнеше телефона в стаята си, за да не пропусне момента, когато той иззвъни. Чудеше се дали да не позвъни отново на Орландо, но гордостта я възпираше. Тази нощ носеше радост на всички, но отчаяние — на Ариа, защото на партито, организирано за триста души, щеше да бъде обявен годежът й с Каралдо. И даже по-лошо — той й беше казал, че иска да се оженят веднага след това, може би следващата седмица, ако и тя е съгласна.

— Разбира се, че ще се съгласиш — беше й казала Франческа. Категорично. — Каралдо прояви достатъчно търпение. Чака дълго, както и аз.

Ариа беше разбрала, че няма смисъл да спори. Цяла нощ беше лежала будна и мечтаеше как двамата с Орландо ще избягат и ако не тя е наследницата на Попи, ще си намери работа и ще се грижи за Орландо, така че той да може да рисува. Знаеше, че той ще й се отплати някой ден, като стане велик художник.

Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката толкова бързо, че за малко щеше да я изтърве.

— Моля? — прошепна.

— Ариа, Майк е.

— Майк! Къде беше? Не сме се чували много отдавна. Всичко наред ли е?

— Да, разбира се… — каза Майк, който не искаше да я заблуждава, но следваше инструкциите на Либер. Той беше разкрил историята, а сега Либер щеше да се свърже с наследниците. Това беше негова работа.

— Трябвала знам истината за Попи, Майк. Не знаеш какво става тук. Мама и Каралдо дават голямо карнавално парти тази нощ и на него ще обявят годежа ни. От два дни сме във Венеция и непрекъснато се опитвам да се свържа с Орландо, но него все го няма. Не мога да повярвам, че вече не го интересувам, не и след онова, което се случи между нас. Сигурно ми е ядосан и не мога да го обвинявам…

Майк въздъхна.

— Сигурно не е поканен на партито? — попита той.

— Разбира се, че не е! Дори подозирам, че мама е помолила Каралдо да го уволни и — край на моите уроци! Но ти си поканен — добави тя. — Аз те каня да дойдеш. И ще можем да поговорим. Ела в десет часа и, предполага се, че трябва да бъдеш в карнавален костюм.

 

 

„Странно е“ — мислеше си Майк, докато се обличаше, — „че единственият претендент за парите на Попи, с когото не съм се срещал, е този, който ще ги получи.“ След като не беше виждал никога Орландо, не можеше да прецени чувствата на Ариа към него. Не беше се срещал и с Каралдо. Като се сети за дългия разговор, който беше водил днес следобед с него по телефона, се запита дали беше постъпил правилно. Сложи си маска от черно кадифе и се погледна в огледалото. Приличаше на джентълмен от седемнайсети век, като се изключи това, че не си беше сложил напудрена перука. Наметна черната пелерина на раменете си, сложи си триъгълната шапка, която подхождаше на този костюм, и реши, че първо ще се отбие в бара на Хари за едно питие, а после ще отиде в палацо Ринарди.

Мъглата беше станала още по-гъста с настъпването на вечерта. Приличаше на сиво, невидимо одеяло, което придаваше мистериозност на града, приглушаваше веселите цветове на карнавалните костюми и заглушаваше веселите викове и смеха на жителите му. Тази нощ Венеция беше градът на илюзиите и обгърната в мантията на мъглата, тя като че ли беше успяла да хване миналото.

Лучо стоеше неспокойно на златната си пръчка и наблюдаваше гостите, които Франческа и Ариа посрещаха, застанали в края на стълбището. С тях беше и Каралдо, вече като член на семейството. Ариа носеше великолепна огърлица от рубини и диаманти — годежния подарък, на Каралдо за нея. Сребриста маска скриваше отчаянието в очите й. Каралдо взе ръката й и й се усмихна окуражително. Франческа приличаше на великолепна ледена шушулка в роклята си, която все едно че беше направена от кристал и диаманти. Най-после беше постигнала мечтата на живота си и тази нощ щеше да бъде кралица на Венеция!

Перлуджи Гали, напълно анонимен с маската си тип bauta, с черна качулка на главата, слезе от една гондола и тръгна към входа на палацо Ринарди. Обгърна се по-плътно в черната си пелерина, като да се запази от студа. Имаше още много гости, които се тълпяха пред вратата и се натискаха да влязат. В общото объркване, портиерът, който проверяваше поканите, не забеляза, че е влязъл още един човек.

— Господи! — възкликна Франческа, когато той се наведе да й целуне ръка. — Тази нощ не мога да позная нито един от гостите си! Но по време на вечерята играта ще приключи, господа. На масата местата ви са определени с картички и тогава ще се разбере кой, кой е. — Перлуджи просто се усмихна — той нямаше намерение да вечеря. — Усмихни се, Ариа, моля те! — скара се Франческа на дъщеря си. — Виж, ето го и Майк. Трябвало е да си сложите перука — укори го тя — или качулка. Така всички ще ви познаят.

— Изглеждаш великолепно! — каза му Ариа. — Можели да поговорим. Ще се измъкна веднага щом мога и ще се срещнем в салона.

Половин час по-късно тя му каза:

— Орландо още не се е обадил. Какво да правя? Да му се обадя ли аз?

— Не! — извика Майк остро. — Не, не бива!

— Не е правилно, нали? — каза тя тъжно. — Момичетата не трябва да тичат след мъжете. Но аз толкова го обичам! Не мога без него, не мога да се сгодя за Каралдо!

— Ариа! — извика Франческа. — Ела да поздравиш графиня Мифори.

— Ще говоря с теб по-късно — каза му тя тъжно, нещастна.

Майк реши, че ще е най-добре да я държи под око, защото не се знаеше какво може да направи тя в това състояние.

— Е, мистър Престън — прекъсна мислите му Каралдо, — най-после се срещнахме. Сега мога лично да ви благодаря за това, че ми имахте доверие. Мисля, че сега разбирате защо беше необходимо това. — Тъмните му сериозни очи, полускрити зад маската, обходиха лицето на Майк.

— Радвам се, че можах да помогна — каза Майк, също сериозен. — Иска ми се да бях разбрал по-рано.

— За нещастие, никой от нас не може да връща времето назад. Но вашата работа приключи и сега можете да се забавлявате. Оставете мен да се тревожа за всичко останало.

Партито вървеше добре, шампанското се лееше, вечерята беше превъзходна, обслужването — безупречно. Франческа настани Майк на масата до момиче, за което той беше сигурен, че е извънредно красиво, макар още да беше скрито зад маската си, и чийто глас и тяло бяха толкова секси, че непрекъснато го изкушаваха. Той се забавляваше толкова добре, че не видя кога икономът прошепна нещо в ухото на Ариа, не я видя и когато тя се промъкна вън от трапезарията. Разбра за отсъствието й едва по-късно, когато я потърси.

Ариа вдигна слушалката на телефона в кухнята, защото беше сигурна, че майка й няма да стъпи там.

— Орландо? — прошепна, останала без дъх от вълнение. — О, най-после! Непрекъснато се опитвах да се свържа с теб…

— Не се обадих по-рано, защото знам, че не мога да се състезавам с Каралдо — каза той. Гласът му беше студен и далечен. — Нямам право да ти преча. Искам да ти кажа, че постъпвам така не защото не те обичам, а защото нямам нищо, което да ти предложа. Само живота на гладуващ художник.

— Но това е всичко, което искам — прошепна тя. — Ти си всичко, което искам. Обади се тъкмо навреме, за да ме спасиш, Орландо… Защо, о, защо не се обади по-рано?

— Не можех — отговори рязко той. — Не бива да се виждаме повече.

— Моля те, о, моля те — изплака тя. — Трябва да те видя, трябва да говоря с теб. Моля те, Орландо.

— Добре — съгласи се той, като омекна неочаквано. — Ще се срещнем след половин час пред църквата „Санта Мария“.

Ариа наметна черна пелерина върху роклята си от кадифе, сложи си маската и излезе. Мъглата все така покриваше града и караше дори минувачите да изглеждат нереални. Ариа изпита стария страх. Сякаш отново чу стъпки след себе си. Погледна страхливо през рамо, но не видя никого. Безлюдният площад „Сан Марко“ се простираше пред нея — тих и загадъчен като празна сцена. Нещо прошумоля в мрака и тя покри устата си с ръка, за да не изпищи. Писъкът й се превърна в смях, когато видя една бездомна котка, която дойде и се заумилква около нея, за да получи нещо за ядене.

Мъжът я дебнеше, застанал в сянката на колонадата. Беше обвит в черна пелерина, носеше триъгълна шапка, нахлупена ниско над маската. Знаеше точно откъде ще мине тя. А тя се приближаваше — все по-близо… и по-близо… Той изскочи неочаквано и Ариа изпищя, парализирана от страх. Едва успя да зърне профила му, преди да се обърне и да побегне с всички сили. Мъжът носеше страшната, зловеща маска bauta. И от черното, празно око на маската висяха три червени сълзи, които й заприличаха на капки прясна кръв. Тя бягаше към Гранд Канал и площад „Пианата“, като се молеше там да има някой, който да й помогне. Чуваше го зад себе си, той я настигаше… Сърцето й биеше силно, тежко, стъпките идваха по-близо… по-близо… Чуваше оживлението на площада, нечии весели гласове, хора, които се смееха. О, слава богу, слава богу.

Изведнъж, неочаквано, той скочи върху нея. Една силна ръка обгърна врата й изотзад, главата й се наклони болезнено към гърба и тя се вгледа, ужасена, в острието на камата, което се приближаваше към гърлото й.

— Не! — изпищя тя. — Не, не!

— Какво има? — извика глас през мъглата. — Какво става там?

— Помощ! — извика тя. — Помощ!

— Сигурно някой си прави шега — каза друг глас и двата гласа се засмяха. Ето, че очертанията на двама мъже се появиха през мъглата. Идваха към тях.

Нападателят я пусна така внезапно, както я беше хванал, и изчезна в нощта. Като въздъхна облекчено, Ариа изтича по посока на гласовете, но те отново се бяха изгубили в мъглата.

— Помощ! — извика тя и пак хукна към площада и към Гранд Канал. — Помощ! Моля ви, нека някой ми помогне…

Спря се, сложила ръка на устата си, и се ослуша. Дали не беше игра на въображението й? Или наистина чуваше стъпки зад себе си. О, господи, да, да… сега ги чуваше съвсем ясно. Мъжът тичаше и идваше по-близо, по-близо, по-близо… Тя нададе ужасен писък, обърна се и побягна. И връхлетя право върху човека с маската. Силните му ръце я стиснаха, тя почувства дъха му по лицето си… И отново видя трите яркочервени сълзи.

— Не! — прошепна Ариа безпомощно. — Моля ви, недейте… — Очите й не се откъсваха от камата, която той държеше. Ръката му се стегна, готова за удар.

Изведнъж се чуха стъпки. Някой тичаше към тях. Той се дръпна назад, като извика ядосано. За втори път щяха да му попречат. Появиха се група мъже, също с черни пелерини, триъгълни шапки и маски bauta. Нападателят й се обърна, за да побегне, и изпод пелерината на един от мъжете се появи дулото на пистолет. Тя изпищя отново, обхваната от силен ужас, и чу пистолетния изстрел. Нападателят й извика силно и падна на земята.

Всичко се беше случило само за няколко секунди. Тя погледна проснатото на земята тяло, от чиито гърди течеше кръв, а после маскирания мъж, който го беше застрелял.

Каралдо погледна мъжа, когото току-що беше застрелял.

— Всичко е наред, Ариа — каза уморено той. — Вече си в безопасност. — Тя като че ли беше онемяла. Не успя да каже нищо. Втренчи поглед в пистолета и тихо заплака. — Няма от какво да се страхуваш — каза й нежно Каралдо и свали маската си. Лицето му беше сиво като мъглата, а по челото му бяха избили капчици пот. Очите му бяха изпълнени с болка. Изведнъж, без да издаде нито звук, той падна на земята в краката й. И тя отново започна да пищи — един безкраен звук.

— Престани, Ариа, престани! — каза Майк и я прегърна. — Моля те, спри вече!

Тя потрепери в ръцете му.

— Каралдо… — прошепна. — Какво му има на него?

— Лодката ще го закара в болницата — каза той. — Ще се оправи.

— Трябваше да се срещна с Орландо — каза тя, като плачеше, сложила глава на гърдите му. — Той ме чака пред църквата. Бях почти стигнала, чувах музиката, когато…

Майк я пусна и отиде до тялото, което все така лежеше на земята. Двама от хората на Каралдо стояха над него.

— Свалете качулката и маската — каза той тихо.

Ариа гледаше, ужасена и онемяла, как свалиха качулката и отдолу се показа светлоруса коса. А после свалиха и маската.

— Моя бедна Ариа — каза й нежно Майк, — страхувам се, че ти вече намери Орландо.