Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (54)

Глава 54

1922, Франция

Попи отново беше сама във фермата в Монтеспан. Бяха минали повече от две години, откакто Роугън беше избягал. „Номер шестнайсет“ беше все така със спуснати щори, мебелите му — покрити с чаршафи, за да не се прашат. Стоеше така още от онази нощ, когато го затвори, и Симон й каза, че парижани все още оплакват загубата.

— Те се кълнат, че ще го отвориш пак някой ден — каза й Симон.

— Никога! — прошепна Попи и поклати глава.

Много пъти от онази нощ насам тя беше размишлявала за живота си. Казваше си, че всичко, което беше правила, беше подчинено на инстинкта за оцеляване. Но в сърцето си знаеше, че това не е истина, че има и друга причина. Цялото й късно детство и момински години бяха преминали в сянката на Ейнджъл. И най-после, в „Номер шестнайсет“ тя се беше превърнала в мадам Попи — най-ухажваната и най-преследваната жена в Париж, една от най-богатите. И ето, че сега отново беше само Попи Малъри, с хиляди влиятелни познати и милиони франкове в банката. И заради криво разбрана гордост и манията за богатство беше загубила единственото нещо, което имаше значение за нея — любовта и уважението на сина си.

Ако не беше Нета, не знаеше какво щеше да прави. Нета беше продала бизнеса си в Марсилия и беше отишла да живее с Попи във фермата.

— Вече съм много стара, за да играя ролята на веселата мадам — беше въздъхнала тя. — Почти на петдесет съм. Уморих се да прибирам стомаха си навътре и да боядисвам косите си!

— Пет пари не давам за белите си коси — каза Попи и разсеяно постави длан върху сивеещите си слепоочия. — Всеки бял косъм означава един ден по-близо до края. — Нета я погледна, ужасена.

Отначало, когато Роугън изчезна, Попи го чака да се върне. После, като разбра, че това няма да стане, започна да се пита как да го намери. И накрая беше разбрала, че единственият човек, който може да намери Роугън, е Франко.

— Не можеш да помолиш него за това! — възкликна Нета. — Щом Франко разбере, че има син, няма да му позволи да се отдели от него! Ще трябва да наследи империята му.

— Той няма да разбере, че Роугън е негов син — възрази Попи. — Ще му кажа, че съм имала и други любовници…

— Франко ще трябва само да изчисли времето — беше казала остро Нета. — Момчето е на седемнайсет години. Тогава единственият мъж в живота ти беше Франко.

Единствената й надежда бяха частните детективи. Месеците минаваха, тя наемаше все повече и повече хора, а от Роугън нямаше и следа.

Нета си отиде за известно време в Марсилия. Пътуваше на връщане към Монтеспан с новата си спортна кола. Валеше дъжд, тя изгуби контрол над колата и се блъсна в дърветата край пътя. Умря моментално. Смазана от мъка, Попи погреба приятелката си в гробището на хълмовете над Марсилия. Искаше й се тя да беше умряла вместо нея. Ето, че беше загубила и приятелката си, и чувстваше, че светът става негостоприемен за нея.

Дългите зимни месеци минаха в самота. Тя се чувстваше нещастна в Монтеспан и за първи път от много време насам си позволи да мисли за дъщеря си. Спомни си малкото крехко телце, което беше държала в ръце — бебето с русата косица и розовата кожа. Питаше се как ли изглежда дъщеря й сега. Двайсет и осем години са минали, осъзна тя ужасена. Детето сигурно е вече жена. Изведнъж я изпълни силен копнеж да види дъщеря си. Започнала се разхожда с часове из замръзналите ливади край Монтеспан и да чака копнежът да се стопи така внезапно, както се беше появил. Но това не стана и на следващата седмица тя хвана влака за Венеция.

Попи надникна през прозорците на кафенето на Флориан, като почти очакваше да види Фелипе вътре. А после влезе и седна до същата онази мраморна маса, където беше седяла с него преди толкова много време. Млад келнер й сервира чай. Беше смешно, реши тя, но не можеше да не попита…

— Чудя се дали не можете да ми помогнете — каза тя. — Познавах тук едно семейство, което посещаваше заведението преди години, но изгубихме връзка. Питам се дали вие не ги познавате. Името е Ринарди… баронеса Ринарди.

Той поклати глава.

— Съжалявам, синора, работя тук едва от няколко месеца. Но ще попитам някои от по-старите келнери.

Върна се след няколко минути с побелял мъж, който й се усмихна мило.

— Ах, семейство Ринарди! — възкликна той и плесна с ръце над бялата си престилка. — Такова елегантно, изискано семейство! Толкова красиви деца! А баронесата… голяма красавица! Когато децата бяха малки, тя ги водеше често тук. Тогава живееха в палацото. Но вече не, страхувам се. Те много ни липсват.

— Вече не? — попита Попи. — Но защо?

— Чух, че баронесата се върнала в Америка, синьора. — Той сви рамене. — Случва се и в най-добрите семейства… Нещастие, раздяла. Да, лицето на баронесата беше нещастно, въпреки че беше много красиво.

— А децата? — попита Попп с треперещ глас.

— Момичетата бяха очарователни. Красиви, но по различен начин. Едното беше живо и палаво, а другото — тихо и затворено. А момчето беше красиво като баща си. — Той въздъхна. — Кой знае, може отново да се завърнат тук някой ден. Ако господ е рекъл.

— Може би — отговори Попи автоматично. — Благодаря ви, синьоре.

— За мен беше удоволствие, синьора. Желая ви приятно прекарване във Венеция.

Значи и Ейнджъл има син, помисли си Попи, докато отпиваше от чая. Тя беше дала на Фелипе наследник. Като излезе от кафето на Флориан, тя бързо тръгна към туристическата агенция на Томас Кук. Казаха й, че след три дни има кораб, който ще пътува от Генуа до Ню Йорк. Попи побърза да си купи билет, преди да е променила решението си. Най-после щеше да си отиде у дома.