Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (43)

Глава 43

Листчетата хартия бяха също толкова разпилени, колкото и мислите на Попи. Майк ги намираше на най-невероятни места из цялата къща. След седмица те все още го озадачаваха. Много от тях съдържаха описание на периоди от живота й и като ги подреди, той сглоби историята на Нета, „Номер шестнайсети“ и Франко Малвази.

Звънна телефонът. Звънът му наруши замислената тишина на вилата и Майк ритна гневно столчето за крака, докато скачаше, за да вдигне слушалката.

— Майк Ариа е.

По линията се чуваха много пукания, гласът й беше едва доловим.

— Здравей, Ариа — извика той. — Как си? Как са нещата при теб?

— Току-що се прибирам. Бях на гости на Хилърд Констант в ранчото Санта Витория — каза тя. — Дори не знаех, че имам прачичо, който още е жив, докато мама не каза, че ти си й разказал за него.

— И как мина посещението ти? — попита той и се усмихна при мисълта как старият и необщителен Хилърд се е справил с изящния словесен поток на Франческа.

— Той беше много любезен с мен. Каза ми, че помни Ейнджъл и Мария-Кристина. И Елена, разбира се. Каза, че Мария-Кристина била екстроверт, обичала да ходи по партита и винаги да блести, а Елена пазела чувствата си само за себе си. „Като Перлуджи Гали“, каза той. „А тези хора винаги са непредсказуеми.“ Какво мислиш, че означава това, Майк?

— Не съм сигурен. Имам чувството, че старият Хилърд знае много повече неща, отколкото казва.

— Той ми се стори много самотен и изпитах съжаление към него — каза Ариа. — Мама непрекъснато го подпитваше за историята на семейството, за парите и земята, но той, въпреки всичко, беше много мил с мен. Аз го харесах и мисля, че и той ме хареса.

— Разбира се, че те е харесал. Не би могло да бъде другояче. Как вървят нещата с Каралдо?

Въпреки пуканията, той я чу как въздъхна.

— Даде голям прием в навечерието на Коледа. Забавно беше. Запознах се с много звезди на киното, само че те всички ме възприемаха като момиче на Каралдо. Всички бяха много любезни, но се държаха настрани. Майк, научи ли нещо за Орландо?

Той направи гримаса. Чудеше се как да й каже.

— Заминал е за Швейцария да кара ски, предполагам.

— Разбирам — каза тя тихо. — Ще трябва да чакам, докато се върне. Благодаря ти, Майк.

Гласът й звучеше толкова отчаяно, че той се опита да я развесели малко:

— Напредвам с историята на Попи. Научих много неща тук, във вилата. Тя е водила вълнуващ живот!

— О, разбира се, Попи — възкликна тя. Като че ли беше изцяло забравила за това. Орландо заемаше мислите й. — Откри ли някакви доказателства?

— Не още, но се опитвам. Непрекъснато се опитвам да накарам Лучо да ми каже къде са скрити тайните, но той не иска и да ме чуе. Само повтаря Попи сага.

— Попи сага… — поде веднага папагалът и Майк се засмя.

— Трябва да тръгвам, Майк, мама ме вика — каза тя тъжно. — Пак ще обикаляме магазините. Каралдо замина за Хюстън да разглежда някакви картини, така че поне от него ми олекна. О, господи, сигурно не е редно да говоря така, след като той е така любезен. Особено с мама, която съм сигурна, че не може да понася. Ще се видим, като се върна. Скоро, надявам се.

Майк остави слушалката и легна на леглото на Попи с ръце, скръстени зад тила. Замисли се за Каралдо. Що за човек беше той, дали беше спечелил парите си честно, чрез сделки с картини? Никой не знаеше със сигурност. Жалко за Ариа. Дано по-скоро да намери доказателствата.

Каралдо беше в самолета си. Връщаше се в Лос Анджелис. Около устата му имаше бръчки на напрежение. Последните два дни бяха изтощителни. Лекарите от клиниката в Хюстън бяха най-добрите специалисти. Подложиха го на всички възможни прегледи, с всички възможни най-нови и най-модерни техники. Но резултатът си оставаше същият, какъвто беше и при предишното му посещение и при по-предишното. Болката отново прониза гърдите му. Той извади бялото хапче от сребърната си табакера и го пъхна под езика си. Зачака да настъпи облекчението.

Мислеше за Ариа, за това, дали прекарването им заедно в Лос Анджелис можеше да се сметне за успех. Тя беше мила, но разсеяна и нервна. Каралдо знаеше, че Майк е във вила Кастелето и търси доказателства затова, че Ариа е наследницата. Нищо чудно, че момичето беше нервно и нетърпеливо. Каралдо също така знаеше къде точно е Орландо. И ако подшушнеше това на Ариа — край, с Орландо щеше да бъде свършено. Но все още не разполагаше с цялата информация. И не искаше да използва обичайните си методи. Вдигна слушалката на телефона, с който разполагаше дори в самолета си, и нареди да го свържат с Майк Престън във вила Кастелето.

— Не сме се срещали, мистър Престън — каза той съвсем официално. — Но съм чувал за вас от Ариа.

— Да, сър — отговори изненаданият Майк. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Може да ви се види странно, мистър Престън, но моля за вашето доверие. Знам, че информацията, с която сте се сдобили, е поверителна и касае само вас и мистър Либер, но ви моля за услуга. Искам да кажете първо на мен когато разберете кой ще наследи парите на Попи Малъри. Моля ви, мистър Престън, защото за мен това е въпрос на живот и смърт. Може би думите ми звучат доста мелодраматично, но, повярвайте ми, така е.

Майк се колебаеше, защото се сети за загадъчната смърт на Клаудия Гали и страховете на Ариа. Изпита ужасен страх, когато се сети, че Лорийн Хънтър е съвсем сама в Лос Анджелис.

— Моля ви, доверете ми се, мистър Престън — настояваше Каралдо. — Няма да съжалявате.

— Добре, ще ви се обадя — обеща Майк, без сам да знае защо. — Веднага щом науча.

— Благодаря ви — каза Каралдо. Изведнъж гласът му прозвуча много уморено. — Ще чакам.

Беше почти февруари — времето на карнавала във Венеция. Каралдо реши да даде голямо парти, на което да обяви годежа си с Ариа. А после, ако Ариа е съгласна, ще се оженят. Само след седмица.

Орландо завърши портрета на замъка на Памела и го сложи на малкия триножник, за да я изненада, когато тя се събуди. Беше почти пладне и всички други бяха отишли да карат ски. Той обаче не беше поканен. Смятаха го за собственост и грижа на Памела. Орландо, отегчен, погледна отново часовника, който Памела му беше подарила за Коледа. Беше златен, но не най-добрият, който „Картие“ предлагаха. Като повечето богати жени, Памела беше извънредно внимателна с парите си. Много му се искаше да се върне във Венеция, но знаеше, че Ариа още не се е прибрала. Знаеше, че не може да й се обади в Лос Анджелис. Трудно беше, но трябваше да изчака.

Изкачи стъпалата, които водеха към стаята на Памела, и отвори вратата. Тя се надигна сънливо на лакът и отметна косата си назад.

— О, Орландо, ти си мъжът, когото искам да видя. Ела тук, мили. — Той отиде до леглото и я погледна безизразно. — Защо ме гледаш така? — извика Памела остро. — Понякога си много странен, Орландо. Струва ми се, че не те познавам.

— Не е така — каза той и разкопча ризата си.

— Е — каза тя и се усмихна. — Ела при мен, тук е много удобно и приятно.

— Довърших картината — каза той и я прегърна.

— Добро момче! — въздъхна тя и се отпусна, отдаде се на ласките му. — Ще отидем да я видим после, нали?

Разбира се, помисли си Орландо, докато я целуваше, ще отидем, Памела, както кажеш, Памела.

Майк всъщност не очакваше, че Лорийн ще отговори на телефонното му позвъняване. Та тя беше толкова заета, непрекъснато работеше.

— Здравей, Лорийн — каза той. — Как е в Калифорния?

Чу смеха й.

— Слънчево, както обикновено. А ти къде си?

— Съвсем сам в една вила, която се намира в друг свят. Във вилата на Попи Малъри, с папагала на Попи Малъри. А навън вали сняг.

— Така ли?! Колко вълнуващо, Майк!

— Не е толкова вълнуващо — каза той. — Не мога да намеря онова, което търся.

— Значи още не си сигурен…?

В гласа й се долавяше надежда и той се усмихна.

— Съжалявам, дете, все още не мога да ти кажа. Всичко се оказа много по-сложно, отколкото изглеждаше. Виж какво, Лорийн, обаждам се, защото се тревожа за теб и Марая. Всичко наред ли е при вас? Имате ли някакви проблеми?

— Не повече от обикновено — отговори тя, озадачена. — Защо, какво искаш да кажеш?

— О… Нищо. Само искам да внимаваш, да се грижиш за себе си. Не искам да те плаша, но една от претендентките за наследството беше убита. — Чу възклицанието й и добави: — Внимавай, разбра ли, Лорийн?

— Да, разбрах, Майк — каза тя тихо. — Кога се връщаш?

— Веднага щом стане възможно.

— Добре. Трябва да тръгвам за работа, Майк. До скоро.

— До скоро, Лорийн — каза той и се усмихна.

Майк остави слушалката, дръпна завесите и хвърли още едно дърво в пламтящия огън. Разположи се в удобното кресло на Попи с чаша червено вино в едната ръка и огромен сандвич с шунка и сирене в другата. И най-после призна поражението си. Беше изтощен. Беше изчерпал всички възможности на вила Кастелето. Не знаеше къде още да търси, а не беше намерил доказателството. Подпря краката си на столчето и то изскърца. Майк се разтревожи, че го е счупил, защото то си беше антикварна рядкост. Наведе се да го разгледа и забеляза малка златна ключалка.

— Лучо! — извика той, зашеметен от изненада. — Мисля, че намерих скривалището на Попи.

Прерови бързо чекмеджетата на бюрото, за да намери ключа, но безрезултатно. А после си помисли за това, колко ли време щеше да му е необходимо да прерови цялата огромна къща с нейните безброй скрити кътчета, долапи, чекмеджета. Отиде бързо в кухнята, прерови долапите и се въоръжи с отвертка.

Ключалката беше добра. Необходимо му беше много време и усилия, докато тя най-после, със скърцане, поддаде. Майк втренчи очи в спретнатия куп детски упражнителни тетрадки, купени вероятно преди много години от магазина в селото. Едва се осмели да ги отвори.

— Това ли е, Лучо? — попита той, изпълнен с благоговение. — Дали най-после ще узнаем и останалите тайни на Попи Малъри?