Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (46)

Глава 46

1907, Франция

Монтеспан беше единственото място, с изключение на ранчото Санта Витория, където Попи се чувствайте у дома си. Също като къщата на семейство Констант, тя беше гостоприемна, извикваше у Попи чувството, че й принадлежи, както и тя — на нея. Това беше първата къща, която отидоха да видят с Франко, и тя веднага се влюби в нея. Франко се смееше, като я гледаше как тича от стая в стая и възклицава от удоволствие при вида на старите бюфети, огромната камина и килера с дълбоката мивка, където можеше да подрежда цветята си. И тяхната спалня. Франко се смя гръмогласно — звук, който никой от Семейството не беше чувал, — като видя насладата на Попи от всеки дребен детайл.

— Живееш в палат, заобиколена от красиви вещи — каза й той. — Как може да ти харесват каменна мивка и вграден долап?

— „Номер Шестнайсет“ е бизнес — отговори му тя, явно недоволна. — Онази къща не е мой дом.

И постепенно тя напълни къщата с обикновени, прости неща, които все пак бяха и много красиви.

Досега винаги беше приближавала къщата толкова щастлива, че главата й се маеше. Като че ли всичките грижи, които имаше в Париж, се изпаряваха. Тя се превръщаше в обикновена млада жена, която идва тук, за да бъде с любовника си. Но този път Попи търсеше утеха.

Старата мадам Жолио, икономката, живееше в хижата в края на алеята. Тя се грижеше за къщата, за пилетата и патките, докато съпругът й се грижеше за градината и цепеше дървата. Тя и сега беше запалила огън, чиято топлина бавно започна да прониква в тялото на Попи и да стопява леда, който сякаш течеше във вените й. Тя съблече елегантната си парижка рокля, загърна се в удобна и мека кашмирена роба, легна на леглото, втренчи поглед в пламъците и се замисли за Франко. Като че ли целият й живот беше спрял и щеше да се поднови едва с неговото пристигане.

Тиктакането на часовника над камината и пукането на огъня я накараха да изпадне в неспокойна дрямка. Зората се пукна, а Франко още не беше дошъл. Попи изтича боса надолу по стълбите и отвори входната врата, като че ли очакваше да го види застанал на прага. Заслони очите си с ръка и огледа алеята с надеждата да види колата му. Но алеята беше празна и тиха. Върна се в къщата и втренчи поглед в телефона. Искаше й се той да звънне, молеше се Франко да й се обади и да й каже, че е в Париж, че вече е на път към нея… Но не, телефонът също мълчеше. Тя отново се сви на леглото, а Лучо неспокойно пристъпваше от единия край на пръчката до другия.

— Кажи ми, че той идва, Лучо — прошепна тя. — Кажи ми, че всичко ще бъде наред.

Цял ден мадам Жолио снова с чаши кафе и купички топла супа по стълбите, но Попи само обръщаше глава към стената и се загръщаше по-плътно в одеялото. Когато стана време за вечеря, а тя още не беше яла и пила нищо, мадам Жолио притопли мляко в една медна тенджера. Беше го издоила собственоръчно сутринта. Накъса парченца хляб, сложи ги в купичка, заля хляба с млякото, поръси то със захар и го занесе на Попи.

— Опитайте това, мадам, моля ви — помоли тя смълчаната купчина под одеялото. — Ще ви дойде добре. Нищо няма да постигнете с гладуване.

Попи я погледна с благодарност.

— Толкова сте любезна, мадам Жолио — прошепна тя. — Но вие не бива да сте тук. Трябва да сте у дома си, при съпруга си.

— Глупости — засмя се мадам Жолио. — Аз съм тук, за да се грижа за вас.

— Мадам Жолио, много искам да заплача, но не мога. Това не е ли ужасно, мадам Жолио?

— Понякога мъката е толкова силна, че сълзите не идват — каза мило мадам Жолио. — Заради мосю Франко ли е? — попита тя тревожно.

Попи гледаше към нея, но мадам Жолио знаеше, че не я вижда.

— Може би — прошепна тя. — Може би и така да е.

Значи проблемът е свързан с мъж, помисли си мадам.

Жолио, отиде да почисти кухнята, а после си направи кафе и се настани в един удобен люлеещ се стол до огнището. Нейният опит подсказваше, че жените успяваха някак си да се справят с тези проблеми.

 

 

Докато милите се стопяваха под колелата на колата на Симон, Франко слушаше дъжда, който барабанеше по покрива й. Шофьорът беше добър, шофираше стабилно и не беше склонен да поема рискове, но в такава бурна нощ Франко би предпочел той да е зад кормилото. Беше небръснат и много уморен. И много, ужасно много се тревожеше за Попи. Никой не беше я чувал след разговора, който беше провела с него. Симон му беше разказала какво се е случило в „Номер шестнайсет“ и беше добавила, изненадана:

— Знаех, че Попи се тревожи, защото тя не пожела да се види с Грег Констант, но не бях разбрала колко силна е мъката й.

Колата й го чакаше в Париж, за да го закара до Монтеспан. На задната седалка имаше кошница с шампанско и деликатеси. Симон винаги се грижеше за всичко. Война или мир. Смърт или живот за Марио Палоци? Живото, сладко и така мило лице на Попи смени това на Марио в мислите му, сините й очи блестяха, нейната млечнобяла кожа не променяше цвета си дори под влияние на слънцето. „О, Попи, Попи — простена той вътрешно. — Не бих могъл да го понеса, ако ми кажеш, че вече не ме обичаш… Толкова много те обичам. Не бих могъл да живея без теб.“

Лимузината тихо премина по чакълестата алея и спря в четвъртития двор. Той се опита да надникне в къщата през силния дъжд. За разлика от къщата му в Неапол, тук вратите никога не се заключваха. Той просто отвори и влезе. Мадам Жолио беше задрямала до огъня, а в скута й лежеше голяма и дебела рижава котка. Огромното куче порода коли, което бяха купили заедно с къщата, позна стъпките и го загледа мълчаливо. Не се помръдна от рогозката до огнището, само размаха весело опашката си.

Незастланите борови дъски на стълбището изскърцаха под тежките му и бързи стъпки. Той отвори рязко вратата на тяхната спалня. Попп седеше на леглото, а отблясъците на огъня правеха кожата й да изглежда приятно розова. Тя го погледна нещастно. В странния полумрак очите й изглеждаха тъмни, почти черни. Франко каза, стиснал устни:

— Дойдох тук, за да узная съдбата си, Попи. Нима ще ми кажеш, че все още си влюбена в Грег Констант? Че искаш да се върнеш при него? — Той я сграбчи за раменете. — Кажи ми още сега! — каза той, а гласът му звучеше почти брутално от обзелото го отчаяние. — Кажи ми най-сетне истината!

— Не! Не! — извика тя. — Нима не разбираш? Момичето, което беше Попи Малъри, обичаше и все още обича Грег. А аз, мадам Попи, обичам теб, Франко. О, обичам те, обичам те… Слава богу, че дойде. Не зная какво можех да направя, ако не беше ти. Имам нужда от теб, Франко. Кажи ми, че ме обичаш, кажи ми, че съм истинска… кажи ми, че съществувам. Не искам да си спомням миналото, искам само да бъда тук, с теб.

От очите й рукнаха сълзи, тя заплака истерично, а той я взе в прегръдките си и й зашепна нежни, любовни думи. Каза й, че я обича, че винаги ще бъдат заедно, че и той има нужда от нея, че не може да живее без нея.

Лучо ги наблюдаваше, без да премигва. Франко оправи възглавниците й, донесе й чиста нощница и я облече толкова нежно, все едно че беше дете, зави я с одеялата и стъкна огъня. Съблече се и се спря за миг, гол, пред пламъците. Тялото му беше така твърдо, мускулесто и дисциплинирано като живота му. Беше изпълнен с желание, искаше я незабавно, искаше да се увери, че е негова, но знаеше, че трябва да изчака. Попи трябваше да се наспи добре, за да изчезнат страховете й и изтощението. Утре ще започнат нов живот. Без сянката на Грег Констант.

Когато сивата зора се пукна, Попи се завъртя в прегръдките му и усети желанието му. Устните й срещнаха неговите в целувка, която беше повече от символ на нуждата й от него. Те се обичаха и любовта им придоби нова, още по-силна страст. Като че ли и двамата бяха разбрали, че е време да се отдадат едни на друг изцяло.

Неочакваните пролетни бури преминаха така бързо, както се бяха появили. Небето отново стана ясно, по него плаваха само пухести бели облаци. Попи изхвърли от ума си Грег Констант. Напълно и завинаги. Загриженото смръщване на веждите изчезна от лицето на Франко и той отново заприлича на момче. Той се смееше от сърце, докато я гонеше през ливадата към потока. Двамата събличаха дрехите си и се потапяха в леденостудената вода, която тук-там образуваше водовъртежи около големите камъни. На здрачаване заедно прибираха кравите от пасището, опитваха се да ги издоят и се покриваха с мляко, когато разгневените от неопитните им пръсти животни ритаха ведрата. Претърсиха живите плетове, за да открият любимите места за снасяне на кокошките, и събираха яйцата. Денем седяха край потока и се опитваха да хванат пъстърва и пиеха от шампанското, подарено им от Симон. Не отговаряха на телефонните обаждания и не четяха вестници. Изхвърлиха целия останал свят от живота си. Преструваха се на обикновена провинциална двойка, чиито единствени проблеми са как да прекарат дните си по-забавно, как да си набавят по-вкусна храна и как по-пълноценно да се любят.

Бяха вечеряли. Франко седеше срещу нея и се усмихваше. За първи път в живота си живееше като нормален човек. Можеше да си представи колко щастлив би бил, ако можеше да се ожени за Попи и двамата да живеят в тази ферма. Можеше да си представи как вечер се връща от полето и я намира да го чака, може би с дете на ръце. Неговият син. Някой, който да наследи Монтеспан, свободата и щастието. Не би могъл да си представи по-голяма радост от тази.

— Защо хората искат нещо повече от това? — попита той. — Не искам да си тръгвам от тук.

Попи се засмя и хвана ръката му през масата.

— Не би живял и пет минути тук без жена, която да се грижи за теб — закачи го тя.

— Ти си моята жена. Няма друга. И никога няма да има.

— Да — каза тя, усмихната. — Знам.

 

 

Мадам Жолио и съпругът й винаги ходеха на пазара в четвъртък в малкото местно градче и се връщаха, след като се наобядваха добре в местната гостилница. Носеха цяла кошница пресни продукти — голямо и хубаво парче агнешко месо, пъстърва, уловена същия ден в реката, и пресен артишок, увит във вестник.

Като долови приятния аромат, който се носеше от кухнята, Попи и Франко отидоха да видят какво готви мадам Жолио. Този път бяха донесли кокали от месарницата и мадам Жолио готвеше яхния. Бяха донесли и други неща.

— Мммм — каза Франко, като погали сребристите люспи на рибата. — Защо не мога и аз да я приготвям като теб? А и никога не мога да хвана пъстърва сам.

— Не използвате каквато трябва стръв, мосю Франко — каза мадам Жолио, като непрекъснато сновеше между килера и печката. — А и потокът тук е много плитък и рибата вижда сянката ви.

— Мадам Жолио, вие сте много ценен източник на информация — каза той и побутна пакета, увит във вестник. — А това какво е „Артишок“? Любимите ми… — Той се спря по средата на изречението, втренчил поглед в големите черни букви на заглавието, което заемаше почти цялата първа страница.

УБИЙСТВАТА, ИЗВЪРШВАНИ ОТ МАФИЯТА, РАЗТЪРСИХА ЦЯЛА ЮЖНА ИТАЛИЯ.

МАСОВИ КЛАНЕТА В КАЛАБРИЯ И НЕАПОЛ

— Аз ще ги приготвя, мосю Франко — каза мадам Жолио. — Ще ви ги поднеса на вечеря — студени, пълнени с месо.

— Чакайте! — Гласът на Франко изведнъж стана толкова студен и странен, че и двете скочиха на крака.

— Какво има? — попита Попи и усмивката й изчезна, като видя напрегнатото му лице.

Артишокът се разпиля по пода, когато Франко грабна вестника. Той внимателно го нави и без да каже нито дума повече, излезе от кухнята. Мадам Жолио усети, че се задават неприятни проблеми, и се скри в килера, а Попи забърза след него.

— Франко! — извика тя. — Франко, какво има?

Босите й крака стъпваха безшумно по студените сиви плочки. Тя го последва до спалнята. Той стоеше до прозореца и четеше скъсания вестник. Смачка го на топка, пъхна го в джоба си и се обърна с лице към нея.

— Трябва да замина, Попи — каза той. — Незабавно. Няма време за губене.

— Но защо? — извика тя, отново измъчена и нещастна. — Не можеш да ме изоставиш сега.

Лицето на Франко беше студено и затворено като на непознат, а очите му имаха изражение, което Попи не беше виждала досега. Изглеждаше съвсем различен човек от нейния усмихнат и нежен любовник.

— Казах, че трябва да замина. Много човешки животи зависят от това — отговори той рязко.

— Заради бизнеса, нали? — извика тя. — Знам, че е така, защото отново си смръщил вежди, а челото ти е набраздено от бръчките на тревогата. Какъвто и да е бизнесът ти, той не ти се отразява добре… Прави те твърд, отчаян… Сега нямаме нужда от нищо и от никого. Моля те, остани тук с мен.

Франко вече си бе облякъл чиста риза и сакото и завързваше връзката си.

— Ще взема колата ти, за да отида до гарата на Монтеспан — каза той. — Ще наема шофьор, който да ти я върне. Не искам да ме виждаш как заминавам.

Тя го гледаше безмълвно как взема черното кожено куфарче, в което имаше документи и което той винаги носеше със себе си, но никога не отваряше. Той отново се обърна към нея.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза й тихо. — Моля те да не четеш статиите във вестниците, Попи, да не слушаш клюките и онова, което посетителите на „Номер шестнайсет“ говорят. Да не вярваш на нищо! Моля за твоето доверие. Можеш ли да ми обещаеш още сега, че ще го имам?

— Аз винаги съм ти вярвала, Франко. Ще ти вярвам и занапред — обеща тя, уплашена.

Той я хвана за раменете и я погледна внимателно — като че ли искаше да бъде сигурен, че ще я запомни.

— Това е всичко, което един мъж би могъл да иска — прошепна той. Целуна я нежно по устата и в следващия миг вече го нямаше.

 

 

Попи се върна сама на номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“. Мина седмица, а Франко още не се беше обадил. Седеше на бюрото, а пред нея бяха много от заглавията, които излизаха в Париж. Всяко едно от тях съобщаваше за ВОЙНАТА НА МАФИЯТА, която вилнееше в Италия и Франция.

„Насилието е обхванало Неапол, Калабрия и Сицилия. Заплашва да се разпростре във всички големи градове на страната и да обхване всички слоеве на мафията“ — пишеше във вестниците. Попи знаеше, че не бива да продължава да чете, беше обещала на Франко. Но просто не можеше да откъсне очи от напечатаните думи. „Снимката, която виждате, е на един от шефовете на мафията. Той е самото олицетворение на злото, причинява само смърт и разрушения. Той е алчно чудовище, за което човешкият живот нищо не означава. Неговата алчност не може да бъде заситена. На снимката е олицетворението на дявола — Франко Малвази, син на Енцо Малвази, роден в Сицилия…“

Вестниците като че ли знаеха всичко за него — неща, които Попи не знаеше и не искаше да знае.

Попи подпря буза на бюрото върху вестника със снимката на Франко. Спомни си момчешката му усмивка, спомни си тяхното тичане през ливадата, нежния му поглед, невинното лице на мъжа, когото тя обичаше, мъжът, чието чело нямаше бръчки, докато двамата лежаха в голямото легло в „дома“ им. От все сърце искаше да повярва, че репортажите във вестниците не са истина. Франко я беше предупредил да не ги чете. Той знаеше предварително какво ще пишат. Но откъде би могъл да знае, ако това не е истина?

— Е! — извика Симон, която влезе неканена. — Чела си вестниците, предполагам! — Попи вдигна глава, беше пребледняла като смъртник. — Разбира се, това е истинско угощение за журналистите. Но не се съмнявам, че по-голямата част от написаното е истина. Не за Франко, разбира се. Той не е привърженик на насилието. Предполагам, че някой от подчинените му е започнал двойна игра. Но си помислих, че е по-добре да дойда и да се уверя, че си добре. — Острият й поглед забеляза бледнината на Попи и треперещата ръка, която още държеше вестника. — Не го приемай прекалено тежко, Попи — кача тя нежно, загрижено. — Всички мъже си имат трески за дялане и особено онези, които ние смятаме за добри. Ти дълго време беше наивна и се страхувам, че сега ще бъдеш грубо разтърсена, принудена да се запознаеш с реалността. Но е по-добре да повярваш на това, Попи. Франко все още е мъжът, когото ти обичаше вчера. Той не се е променил ни най-малко. Променил се е само начинът, по който ти го възприемаш. — Тя целуна Попи по бузата. — Няма нищо друго, което бих могла да кажа, освен да те посъветвам да запазиш вярата си в него.

Попи седеше, втренчила поглед в познатото лице на Франко, в грозните черни заглавия, в жестоките осъдителни думи. А после погледна Симон.

— Симон — едва чуто каза тя, — бременна съм.