Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (32)

Глава 32

Майк беше работил цяла нощ във вила Д’Оро, но не беше уморен, а въодушевен. Беше сглобил парчетата от мозайката и животът на Попи се беше разкрил пред него. Вече беше ясно, че детето й е било момиче, а не момче. А това елиминираше Перлуджи и Орландо. Той предполагаше, че точно в момента Перлуджи няма нужда от пари. А Орландо трябваше да се довери на таланта си, за да спечели големите пари. Той също така трябваше да избира между спонсора си Каралдо и Ариа и Майк не му завиждаше за тази необходимост.

Телефонът иззвъня на следващата сутрин в осем часа.

— Точно момичето, с което искам да разговарям — каза той, усмихнат.

— Аз също искам да говоря с вас — отговори Ариа. — О, Майк, вие сте единственият, на когото мога да кажа…

Гласът й звучеше приглушено, като че ли тя плачеше, и той побърза да попита:

— Какво има?

— Мъжът в черната кола. Той ме проследи обратно до Пиазале Рома или поне така мисля аз. Трудно ми е да преценя, защото валеше силно и беше тъмно. Не го видях, докато не спрях на паркинга.

Като хлипаше, тя му разказа какво се беше случило. Но и двамата мислеха за едно и също — за онова, което можеше да се случи.

— Ще изляза навън с колата, за да се видя с вас — каза тя. — Трябва да говоря с някого. Ще ми помогнете ли, Майк? Толкова се страхувам.

— Не излизай сама — каза й той, разтревожен. — Стой там, където си. Ще взема кола под наем и ще дойда при теб след няколко часа. Чакай ме там, Ариа.

Когато той най-после пристигна, тя беше пред триножника си. Рисуваше. Папагалът, кацнал на златната си пръчка, го изгледа втренчено.

— Рисувам портрет на Лучо — каза тя, като успя да се усмихне. Но под уплашените й сини очи имаше тъмни кръгове, а лицето й издаваше напрежение, каквото не се забелязваше през деня, в който се бяха разделили.

Майк прокара длан през късата си коса. Беше небръснат, връзката му беше вързана накриво, първото копче на ризата му — разкопчано.

— Изглеждаш също като Филип Марлоу — каза Ариа с усмивка.

— Добре, дете — каза той, като подчертано провлачваше думите, — дай ми скица на паркинга, преди някой друг да се е добрал до нея.

Ариа се засмя и отново заприлича на себе си.

— Ти ме караш да се чувствам по-добре — каза тя.

— Ти също — каза той, като си мислеше, че тя е красива, въпреки петната зелена боя по носа и косата си. — Изглеждаш като момиче, което не е спало добре — каза той и колебливо закачи папагала с пръст. — Исусе! — възкликна той и го издърпа, тъй като Лучо го беше клъвнал с всичка сила.

— Лучо винаги прави така — каза Ариа спокойно. — Ако протегнеш ръка с дланта нагоре, той очаква храна. Ако протегнеш пръст, той очаква да го докоснеш, а не позволява на никого, освен на мен. И понякога на Фиамета. Веднъж ухапа мама толкова силно, че се наложи да й зашият пръста. — Тя се засмя. — Сигурно си е помислил, че е решила да открадне смарагда му!

— Хайде да ми разкажеш за мъжа в черната кола — каза той сериозно. — Наистина ли мислиш, че някой се опитва да те отвлече?

Тя кимна.

— Защо иначе биха ме преследвали? Дори нещо повече, той нарочно ме уплаши, накара ме да изпитам ужас!

Майк знаеше, че въпросът му няма да й хареса, но въпреки това реши да го зададе.

— Не мислиш ли, че трябва да кажеш на Каралдо? — предложи той — Той е единственият, който може да ти помогне в положение като това.

Тя отчаяно заклати глава.

— Ако разбере, няма да ми позволи да излизам сама.

— А Орландо?

— Разбира се, че ще кажа на Орландо. Но той все още е в Лондон. А ето, че сега настана истинска катастрофа — трябва да замина за Лос Анджелис, където ще празнувам Коледа с мама и Каралдо. Това означава, че няма да го видя до завръщането си — още три седмици.

— Знам, че няма да се съгласиш с мен — каза той, изпълнен със съчувствие. — Но заминаването ти може би е най-доброто, което можеше да ти се случи. Кой знае, може, когато се върнеш, вече да сме разрешили загадката, свързана с Попи Малъри. И всичко да е приключило.

— Наистина ли? — Лицето й светна.

Той се засмя.

— Да. Научих доста неща във вила Д’Оро. Сега знам със сигурност, че бебето на Попи е било момиче и тя го е дала на прапрабаба ти, която го е отгледала. Ейнджъл е родила почти по същото време и е казала на всички, че двете са близначки. Мария-Кристина и Елена.

Ариа закри устата си с ръка и възкликна от вълнение.

— Значи съм аз? Аз съм наследницата?

— Е, поне засега, така изглежда. — Той се усмихна.

— О, Майк, Майк! — Тя се хвърли в ръцете му и го прегърна така, сякаш той беше огромно плюшено мече. — Не мога да повярвам! Не можеш да знаеш какво означава това за мен. Ще бъда свободна! — Тя вдигна поглед към него, лицето й сияеше. — О, нямам търпение да кажа на Орландо!

— Колко от това е известно на Орландо? — попита той, уж между другото.

— О, всичко, разбира се. Разказах му цялата история. Виждаш ли, когато получа парите, ще подпомогна кариерата му. Ще му дам възможност да нарисува картините, които иска. Не е ли прекрасно?

— Все още не е — каза той. — Още не е сигурно.

— Но почти? — замоли се тя.

— Почти — призна Майк. — Но има още много неща, които трябва да разбера. Искам да знам всичко за Попи. А все още няма доказателства, че Мария-Кристина е била бебето на Попи. Докато не ги открием, не можем да кажем, че ти си наследницата. Окей?

— Окей — съгласи се тя, все още усмихната. — Няма да кажа на мама и на Каралдо. Ще изчакам, докато разбера със сигурност. А каква ще бъде следващата ти стъпка, Майк? Къде ще търсиш доказателства?

— Във вила Кастелето — каза той. — Къщата на Попи.

 

 

От офиса на адвоката Либер опитаха да се свържат с агента във Виченца, който имаше ключ за къщата, но той си беше взел отпуск. Докато не се върнеше, ръцете на Майк бяха вързани. До Коледа оставаше само един ден и Ариа вече беше заминала за Лос Анджелис. Все още не беше успял да се свърже с Орландо Месинджър. Чудеше се дали да не опита отново, но вече беше звънил няколко пъти без никакъв успех. Ако беше все още в Лондон, имаше някаква вероятност.

— Да, да, синьоре, той е тук — каза му портиерът на пансиона. — Почакайте, синьоре…

— Орландо Месинджър — каза дълбок, възпитан глас.

— Мистър Месинджър, казвам се Майк Престън. Мистър Либер ме помоли да се свържа с вас, за да обсъдим вашите претенции относно наследството, оставено от Попи Малъри. Дали не можем да се срещнем, да изпием по едно и да поговорим?

Орландо като че ли нямаше търпение.

— Днес следобед заминавам за Гщаад. Какво искате да обсъдите с мен?

— Мистър Либер ме помоли да се среща с всеки един от претендентите и да изслушам историите им.

— Вече казах всичко на мистър Либер — отговори остро Орландо. — Страхувам се, че днес нямам време да се срещна с вас, мистър Престън. Както казах, заминавам за Гщаад. Защо не ми се обадите отново, когато се върна?

— Разбира се — каза Майк тихо. — Кога ще бъде това?

— Не съм сигурен. Защо не се обадите след седмица-две?

Майк остави слушалката, взе бележките на Либер за Орландо и ги прочете за кой ли път. Спомни си какво му беше казал Либер в Женева.

— Също като Лорийн Хънтър, Орландо Месинджър няма никакви доказателства в подкрепа на историята си. Но не мога да я отмина. Странно, но усещам, че в нея има и зрънце истина.

Орландо твърдеше, че дядо му е внук на Попи Малъри. Доказателствата му бяха дори по-несъществени от тези на Лорийн. Тя поне имаше името Малъри, изписано в семейната библия. А Орландо разполагаше само с думите на баща си.

Майк сви рамене. Едва ли имаше смисъл да върви по тази следа сега, когато знаеше, че детето на Попи е било момиче. А пък и датите не съвпадаха. Дядо Месинджър беше роден прекалено късно. Тъкмо щеше да се откаже, когато си спомни какво му беше казал Питър Мейз — че Орландо използва жените, за да получи от тях онова, което иска. Беше много вероятно сега да използва Ариа. Ако тя му споменеше за вероятността да е наследницата, той щеше да си осигури парите — по един или друг начин.

Беше почти Коледа и като че ли всички заминаваха нанякъде, с изключение на него. Майк се чудеше дали да не отлети обратно за Щатите. Все още имаше време. Можеше да бъде там в навечерието на Коледа. Можеше да прекара празника с леля Марта. Или с Лорийн Хънтър, в Лос Анджелис. Странно, но това красиво момиче с нежната усмивка и безстрашните сини очи, не му излизаше от ума.

Прекара Коледата в „Киприани“. Работи до късно. Пишеше на машината историята на Попи и се питаше какво ли й се е случило, след като е оставила бебето при Ейнджъл. Нямаше търпение да отиде във вила Кастелето.

Ариа му се обади от Лос Анджелис точно след Коледа.

— Радвам се да те чуя — каза той. — Как си?

— Добре — отговори тя. — Така мисля.

Гласът й звучеше отчаяно и той се опита да я развесели.

— Радвай се на слънчевата светлина, докато можеш — каза й. — Тук е студено и вали.

— И тук вали — каза тя и се засмя. — Мама е бясна.

— Как се държи Каралдо?

— Мил е… Майк, искам да те помоля за услуга. Отдавна не съм се чувала с Орландо. От пансиона всеки път ми казват, че го няма. Може би ми е сърдит, задето съм с Каралдо. Можеш ли да му се обадиш и да разбереш къде е? Искам да говоря с него.

Тя като че ли беше готова да заплаче и той каза:

— Ще видя какво мога да направя. — Прекрасно знаеше, че Орладно е в Гщаад, но на нея явно й се беше събрало много, затова той не й каза. Ще има достатъчно време да разговаря с него, когато се върне.

— Благодаря — каза тя. — И още нещо, Майк. Кога заминаваш за вила Кастелето?

— Когато ми дадат ключовете. Момчето го няма в момента и чакам да се върне.

— Ще ми направиш ли още една услуга, ако заминеш, преди да съм се върнала? Молбата ми може да ти се стори странна. Знам, че вила Кастелето е била дом и на Лучо. Знам също, че Попи много го е обичала. Би ли го завел там, просто за да види вилата още веднъж? Ще го вземеш ли със себе си?

— Щом настояваш. — Той въздъхна. Неохотно. Представи си как ще пътува с папагала, настанен на задната седалка.

— Моля те? — полупопита, полунастоя тя.

— Добре, добре — засмя се той. — Ще го взема. Трябва да призная, че аз също съм любопитен как ще реагира. А ти кога се връщаш у дома?

— Никой не говори за това — каза тя отчаяно. — Надявам се, че скоро.

— Не може да е чак толкова лошо в Лос Анджелис! — отговори той с усмивка. — Някакви загадъчни стъпки и черни коли?

— Не, слава богу!

— Добре, тогава, момичето ми, грижи се за себе си — каза й той.

— Ти също, Майк. Ако не се обадите нито ти, нито Орландо, поне ще знам, че си опитал. Ще се видим, когато се върна.

„Орландо, лайно такова“ — помисли си той, като остави слушалката. — „Ти заслужаваш репутацията си, въпреки всичко.“