Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 4

1856, Калифорния

Джеб Малъри празнуваше трийсетия си рожден ден съвсем сам в кръчмата на Кланси на улица „Кърпи“ в Сан Франциско. Изпи бързо третото си ирландско уиски, последвано от чаша бира, направи знак на келнера и си поръча още една. Спомените за бурните години, за нерадостното съществуване на неопитното четиринайсетгодишно момче от Южна Ирландия, което се научи на занаята на комарджийството по не дотам лесен път и което се беше превърнало в пътуващ по целия свят професионален комарджия, който знаеше почти всичко, което трябва да се знае, не го потискаха, просто защото той никога не мислеше за това. Джеб беше човек на настоящия момент. Когато го питаха, той заявяваше, че няма минало, но истината беше, че предпочита да го забрави или по-скоро да го преправи така, че то да се хареса на компанията, в която е в момента. Не че онези години бяха чак толкова лоши. Бяха изпълнени с много вълнуващи неща и непрекъсната възбуда. Беше направил множество добри удари, а понесените загуби бяха съвсем малко. Беше имал толкова много красиви жени, колкото другите не можеха дори да си представят, повечето от които с разкошни червени коси и почти прозрачна млечно бяла кожа. Жените бяха неговото падение. Беше вярно и това, че парите изтичаха прекалено бързо и лесно през пръстите му. Прост факт беше и това, че на него все още нищо не му се беше сторило достатъчно вълнуващо и той все още чакаше върховната възбуда от голямата игра… онази, при която само от обръщането на една карта можеш да спечелиш истинско богатство.

Поръча си още едно питие, подпря слабото си тяло на стената и загледа как върви играта на покер. Лицето му беше безстрастно, но отвътре кипеше от разочарование. Играеше покер още от деветгодишен, беше довел играта до истинско съвършенство още в бедните тайни кръчми в Ирландия. Сега вече играеше на три нива: умение, интуиция и онази необяснима способност да усеща вълнението на човека, който държи добри карти. Джеб беше майстор на блъфирането, познавач на човешкия характер, човек, за когото играта означаваше повече дори от парите. Единственият му проблем беше, че точно сега нямаше достатъчно пари, за да се включи в играта!

На масата седеше човек, чиято игра Джеб наблюдаваше вече три нощи подред, фермер, който притежаваше земя някъде нагоре по хълмовете на Ломпос. Той играеше наперено, залагаше големи суми и блъфираше толкова добре, че винаги успяваше да надхитри останалите, и се смееше гръмогласно всеки път, когато спечелеше, което ставаше през по-голямата част от времето. Звукът от неговия силен победоносен смях го дразнеше непрекъснато и на Джеб много му се искаше да го удари с юмрук по веселото лице или пък да го отстрани от масата. Извърна глава с повдигане на раменете. Разбира се, че нямаше да направи нито едното от двете. Ако искаше да се включи в играта, трябваше да намери отнякъде пари, и то бързо.

Имаше точно двайсет долара в джоба си, а това никак не отговаряше на екстравагантния му начин на живот. Усмихна се горчиво, като си спомни за момичето, което го беше обрало в една хотелска стая преди седмица. Не би могъл да я обвинява. Та нали той беше проявил небрежност и беше оставил портмонето си, натъпкано с пари и банкови чекове, в гардероба заедно с дрехите. Просто се беше засмял на собствената си глупост и на нейния късмет и си беше помислил, че цената може би беше съвсем справедлива.

Вниманието му се насочи към млад мъж, който седеше съвсем сам на една маса до прозореца. Беше още момче, но имаше здравото телосложение на вол, беше висок около метър и деветдесет и пет, с масивен гръден кош и яки рамене. Над челото му падаше кичур гъста светлоруса коса. Лицето му беше с широки скули и гладко избръснато.

Очите му бяха толкова светлосини, че като че ли отразяваха светлината, което правеше невъзможно да се долови тяхното изражение. Джеб можеше веднага да каже, че той е чужденец, който е слязъл съвсем наскоро от кораба. Беше съвсем сам и Джеб беше готов да се обзаложи, че спестяванията, които е донесъл от родината си, са на сигурно място в торбичка, привързана под кожения колан. Отпи от бирата и си състави план, след което се настани срещу него.

— Джеб Малъри — каза той и му протегна ръката си с приятелска усмивка.

Младият русокос гигант пое предпазливо дланта му.

— Николай Константинов — отговори той. — От Архангелск. — Само като каза името на родния си град, и почувства копнеж по родното място. Очите му щяха да се напълнят със сълзи, ако не беше премигнал, за да запази стоическата си физиономия.

— Архангелск, а? И къде може да е това — запита Джеб, като отново се усмихна и се намести по-удобно на дървения стол.

— В Русия.

— Ето едно място, където никога не съм бил. Кажи ми, момче, как е там?

— По-добре от тук — въздъхна Николай и погледна сивата влажна мъгла, която заплашваше да влезе в задимения салон.

Спомни си малката и препълнена с вещи стая на дървената къща до река Двина, където винаги беше уютно през ледените зимни нощи на дългата зима в Архангелск. Но знаеше, че придава на нещата романтичност, която те не притежаваха. В онази къща нямаше сигурност. Семейството на татко Константинов живееше в крайна бедност и ето защо той беше тук сега. „Аз съм на осемнайсет години и ще търся късмета и богатството си като другите мъже“ — беше казал Николай на плачещата си майка, когато тръгваше. — „Четох за златото, което се намирало в Западна Америка — злато, което просто чака мъжете, които са достатъчно силни, за да го вземат. Някой ден ще ти донеса всичкото злато на Калифорния, мамо, и ти ще живееш като принцеса — така, както татко непрекъснато ти обещава.“

— Позволи ми да те почерпя едно уиски — предложи Джеб.

Погледът на Николай се откъсна от скъпите му замръзнали руски полета и той изгледа подозрително Джеб.

— Кой си ти — попита го той. — Защо искаш да ми купиш питие?

Джеб сви рамене.

— Ние сме просто двама непознати в чужд град — отговори той. — Това е приятелски жест, нищо повече. А на теб май ще ти е нужен приятел.

— Откъде си — попита Николай, а Джеб направи знак на келнера да донесе две ирландски уискита и две халби бира.

Джеб Малъри се усмихна.

— От Западна Ирландия. Един от най-добрите синове на графство Клеър — отговори той. — Но съм човек, който обича да пътува по света, Николай, човек, който живее само за настоящия момент. Това, което виждаш тук и сега, е всичко, което съм.

Николай изпи уискито само на една глътка, вдигна халбата бира и погледна над нея към новия си познат. Съмняваше се, че тези прекрасни правилни черти и весели блестящи сини очи могат да прикриват нещо наистина ужасно от миналото на Джеб, макар да беше сигурен, че този красив мъж с гъстите черни къдри е оставил безброй разбити сърца по пътя си от Западна Ирландия до Западна Америка.

— Значи и ти си тук, за да търсиш злато — попита той, доверил се на приятелския поглед на Джеб.

— А, значи си бил в златните мини, момче?

— Още не. Първо трябва да спечеля пари, с които да мога да се прехранвам. Нося тухли на строежа на Юнион стрийт. Работата е трудна и опасна, човек може и да падне по тези паянтови дървени мостчета, но парите са добри.

Николай отпи от бирата и си помисли за доларите, скрити в торбичката, която майка му беше ушила и която винаги носеше затъкната в колана. Рано в живота беше открил, че да имаш пари в джоба означава сигурност и чувство за собствено достойнство. Тези пари го топлеха по-добре от ново сако на гърба и от добрата храна в стомаха.

— Скоро ще имам достатъчно, за да започна да търся злато — добави той, нетърпеливо и въодушевено.

Джеб поръча още пиене и загледа скръбно малките кръгли петна по полираната повърхност на масата.

— Не искам аз да съм този, който ще ти го каже, момче — заговори той, — но ако искаш да забогатееш, трябва да знаеш, че търсиш съкровището на грешно място. — Николай го погледна недоумяващо, а Джеб се наведе по-близо към него. — Искаш ли някой ден да станеш богат — прошепна му той. — Погледни онзи собственик на ранчо, ей там, на онази маса, онзи с велуреното сако и високите кожени ботуши. Той е богат! Искаш ли да знаеш как е забогатял, приятелю? Купи си малко земя от старите испански грандове, които живееха около река Санта Инес, после си купи овце и говеда и ги пусна да пасат. И тогава му остана само да седи със скръстени ръце и да гледа как печалбите нарастват. После си купи още земя. Земя, Николай Константинов. Точно това би трябвало да жадуваме и ти, и аз — огромно парче от красивата калифорнийска земя, дълги и дълги мили пасища. Земя, където говедата и овцете да пасат, земя, върху която да построим къщи и градове… — Той махна с ръка и на масата магически се появиха нови питиета.

Николай нетърпеливо отмести чашата уиски.

— Ами златото… — поде той.

— Момче, шепа злато, изкарана с пот на челото и с опасност за живота, няма да те направи богат! Прекалено много хора са опитвали и преди теб. Повярвай ми, Николай, онзи собственик на ранчо ей там е много по-богат от стотици търсачи на злато. Казвам ти съвсем поверително, аз самият съм намислил да купя малко земя. Дръж се за мен, момче, и ти също ще забогатееш.

Светлосините очи на Николай не се отделяха от лицето на Джеб. Той го слушаше с възторг.

— Няма по-красива гледка от безкрайни акри зелени полета — продължи да говори Джеб, — които само чакат стадата едър рогат добитък и овце. Тогава мъжът само ще прибира парите в джоба си. Сигурен съм, че двамата с теб бихме могли веднага да си купим едно тлъсто парче. Ще го наречем… ранчото Санта Витория. Ще си построим огромно имение на нашата земя, с огромно пиано в салона и превъзходна готвачка в кухнята. Казвам ти, момче, ще си имаме наш, съвсем наш, ирландско-руски замък горе на калифорнийските хълмове! — Джеб спря да си поеме дъх и глътна уискито на един дъх, яркосините му очи светеха от вълнение под гъстите прави черни вежди. — Само почакай да видиш мексиканските момичета, приятелю, с блестящите лъскави черни коси и засмени черни очи и с кожа на узряла праскова. — Очите му светеха, той поръча нови питиета.

Николай не разбра дали гледката на безкрайните зелени поля, по които пасат говеда и овце, или въображаемото имение с огромното пиано, или пък мисълта за тъмнокосите засмени момичета, но способността на Джеб да извиква в ума на хората различни представи го убеди, че те двамата могат да имат общо бъдеще. Неговите подозрения се стопиха като студена влажна мъгла под топлите слънчеви лъчи.

— Как? — извика той развълнувано. — Как човек се сдобива със земя? — Кръчмарят беше поставил ново питие пред него и той го гаврътна, без дори да забележи.

Джеб срещна погледа му и въздъхна.

— Това, Николай, е проблем. Виждаш ли, знам, че онзи собственик на ранчо има земя за продан, но се страхувам, че нямам достатъчно, за да я купя. Не и без партньор, това е.

— Аз ще ти бъда партньор — заяви Николай. — Имам спестени пари… Сто и петдесет долара. Достатъчни ли са за моя дял?

Джеб присви очи, когато Николай извади торбичката изпод колана си. Сумата беше по-малка, отколкото той се беше надявал, но трябваше да се задоволи с нея.

— Момче, не мога да взема парите, които си спечелил с толкова труд — каза той сериозно. — Просто няма да бъде правилно.

— Но ние ще бъдем партньори — заекна неуверено Николай, — земята ще бъде наша… и на двамата.

— Е, тогава, щом настояваш… — съгласи се неохотно Джеб. — Но нека още сега съставим договора за равностойно партньорство. Не мога да си представя, че ти можеш да получиш по-малко от мен.

— Равностойни партньори — засия Николай. Широкото му лице се беше позачервило от изпития алкохол.

— Почакай само миг — каза Джеб и извади химикалка от горното си джобче. — По-добре да запишем всичко, за да сме сигурни един в друг.

Взе една карта с менюто от тезгяха, обърна я и започна да пише: „Джеб Малъри…“. Направи пауза, смръщи вежди и каза:

— Знаеш ли, това не е хубаво, изобщо не е хубаво.

Николай се задави с уискито, защото мечтите заплашиха изведнъж да изчезнат.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е добре — попита той разтревожен.

— Твоето име. Звучи прекалено чуждестранно, много е смущаващо. Не можеш да бъдеш собственик на ранчо с име като Константинов! — Джеб се замисли за малко и каза: — Никълъс Констант — Ник Констант! Ето, това име е хубаво, звучи солидно и сигурно. Американско име! Харесва ли ти?

— Ник Констант — съгласи се Николай. Неговият собствен глас изведнъж му прозвуча някак странно, зазвуча в ушите му, като че ли идваше много отдалеч.

— Съгласен значи.

„Джеб Малъри и Ник Констант са равностойни собственици на ранчото Санта Викториа, неговите земи и лепва стока. Подписано на 10 април 1856.“

Подписа се със замах и подаде химикалката на Ник.

— Подпиши ей тук, момче — подкани го той и загледа как Николай, все още несвикнал с американската азбука, изписва новото си име бавно, като грижливо завърта всяка буква. После Джеб подаде един долар на кръчмаря и го помоли да се подпише като свидетел. — Ето, че всичко е вече уредено — заяви той и подаде договора на Ник. — Запази този документ и ела да се срещнеш с мен утре сутринта, още на зазоряване, при конюшнята на Марко, онзи, който дава коне под наем. Поръчай два коня, за да бъдат готови, така че можем да тръгнем рано. — Погледна Ник, чието лице беше пребледняло и покрито със ситни капчици пот. — Питиетата май не ти се отразиха съвсем добре, момче, а — направи забележка той. — По-добре се върни в стаята си и лягай да спиш.

— Конюшнята на Марко, дето дава коне под наем — прошепна Ник, стана със залитане от мястото си, а гъстата му пшенично руса коса падна над очите му.

— На зазоряване — подсети го Джеб, хвана го за ръката и го поведе към вратата. Загледа безстрастно как младежът започна внимателно да поставя крак пред крак, с голямо усилие и трудно концентрирайки се, и как бавно изчезна надолу по улица „Кърпи“. — Желая ти добър късмет, момче — прошепна той, обърна се и влезе отново в кръчмата на Кланси.

Играта на покер на масата в ъгъла като че ли беше позамряла. Със сто и петдесетте долара, които бяха в джоба му, той щеше да победи онзи непрекъснато блъфиращ собственик на ранчо. Та нали току-що беше доказано, че тази вечер късметът е с него. Късметът на ирландците, помисли си той с усмивка, зае място до масата и запали тънка пура, чиито краища бяха подрязани. С това и с неговия талант на комарджия — възможно ли беше въобще да загуби?

 

 

Ник чакаше вече повече от три часа. Слънцето отдавна беше разпръснало ранната утринна мъгла и беше оцветило в златно конюшните на Марко. Той погледна за стотен път надолу по пътя, но от Джеб нямаше и следа. Стана му лошо, като си помисли за спечелените с толкова тежък труд пари, за това, колко много биха означавали те за неговото семейство и за това как, изпълнен с копнежи и мечти, беше поверил толкова лесно тези пари на Джеб снощи!

Прокле алкохола, който го беше превърнал в глупак, и втренчи поглед в елегантната жълта карета, която току-що беше влязла в двора. Кочияшът побърза да отвори вратичката и Джеб излезе навън, все още елегантен, макар да не беше сменил снощните си бяла риза и черно сако. В ръката си държеше огромна ароматна пура. Махна небрежно с ръка на Ник и се обърна, за да се усмихне на жената в каретата. Ник видя, че тя има огненочервена коса и че е на около трийсет години. Беше невероятно красива! Беше зачервена и дишаше така, все едно не й достига въздух. Когато се наведе напред от прозорчето, жълтата й сатенена рокля разкри толкова големи, бели и меки гърди, че сърцето му прескочи един-два удара.

Джеб прокара длан през богатата й червена коса, целуна я задушевно по устата, отстъпи назад и затвори вратичката. Махна с ръка и кочияшът подкара елегантната жълта карета обратно към портата.

— Аз… Помислих, че няма да дойдеш — заекна неуверено Ник, но по гърба му се стичаше пот, предизвикана от огромното облекчение.

— Само малко закъснях, това е всичко. — Джеб извади претъпкано портмоне от джоба на сакото си. — Ето, момче, тук са всичките ти пари и дори малко повече. Снощи имах късмет и бих искал да споделя всичко това с теб — добави той великодушно.

— Но… Това са петстотин долара! — възкликна Ник, който бързо беше преброил парите. — Даваш ми тези пари, защото вече не сме партньори?

Джеб се почувства неудобно и засмука дълбоко от пурата, докато момчето го гледаше изненадано с бледосините си очи.

— Ти ми харесваш, момче, затова ще ти кажа истината — каза той и присви очи, за да не влиза в тях димът от пурата. — Аз съм комарджия — каза той направо. — И, както може би и ти знаеш, Ник, на света няма лекарство, което би могло да излекува човека от тази болест! Още в началото на седмицата барманът, когото бях подкупил, ми каза за компанията на онези фермери. Те се веселели всяка нощ в кръчмата и играели покер. Всички залагали огромни суми. А ето, че аз нямах достатъчно пари, за да се включа в играта в този проклет град! И ти беше там и аз бях сигурен, че имаш няколко долара в торбичка под колана. Говоря съвсем честно, момче, никога през живота си не съм виждал истински собственик на ранчо, но съм много добър в приказките. Онова, което ти казах, наистина ти хареса, нали? Толкова много, че се раздели с парите си, спечелени толкова трудно. Майка ми непрекъснато повтаряше, че трябва да стана проповедник.

Лицето на Ник почервеня от гняв. Той вдигна юмрук и Джеб побърза да отстъпи назад.

— Почакай малко — помоли го той. — Не се сърди, че те направих на глупак. Ние всички сме били на твоята възраст. Нека това ти послужи за предупреждение, защото има много мъже, които са готови и дори нетърпеливи да откраднат парите на глупака. Хайде, хайде… Успокой се, момче — каза нервно той, когато Ник го сграбчи за яката. — Тук съм, нали? Нали ти върнах парите, че дори ти дадох и повече?

Ник отпусна юмруците си и погледна парите, които все още стискаше в ръка.

— Значи, не сме партньори — прошепна той, като видя, че мечтите му се изплъзват. — И няма да има ранчо?

— За сто и петдесет долара не би могъл да купиш много земя, момче — каза Джеб сухо. — Дори тук, в долината Санта Инес.

Ник извърна глава. Беше изпълнен с отчаяние и в очите му бликнаха сълзи. Беше направен на глупак не само защото му бяха отмъкнали парите, а и защото беше повярвал, че е намерил приятел… и партньор.

Джеб го гледаше, но мислеше за късмета, който му се беше усмихнал снощи. Наистина беше странно, че всичко беше протекло толкова добре. Не само беше спечелил огромно количество пари, но беше превърнал в реалност мечтата на Ник. Беше се сдобил с ранчото на онзи нещастник, който го беше заложил в последен отчаян опит да върне парите си. Джеб имаше намерение да превърне имота в пари в най-близката банка, но сега се колебаеше. Отново обърна внимание на ширината на раменете на Ник, на силата на гръдния кош и ръцете му, които бяха изтъкани само от мускули. Знаеше, че момчето е честно и може да му има доверие. Беше повече от сигурен, че то ще работи здраво и неуморно. А какво повече би могъл да иска човек от партньора си, когато изведнъж се окаже собственик на ранчо.

— Хайде, тръгвай, партньоре! — извика той и скочи на чакащия го кон, който тропаше с копита, защото нямаше търпение да препусне в галоп. — Забравих да ти спомена, че с твоите сто и петдесет долара спечели на покер и онова ранчо…

В очите на Ник проблесна надежда, но бързо изчезна.

— Ти отново се мъчиш да ме направиш на глупак! — каза той, изпълнен с горчивина.

— Вече приключихме с това, момче. Казах ти, че съм късметлия. Хайде, идваш ли, или ще трябва да си намеря друг партньор?

Ник се метна моментално на коня. Не знаеше дали да вярва, или не, на ирландеца, но беше готов да го последва и на края на света, защото Джеб Малъри имаше магическата способност да накара мечтите почти да се сбъднат. Странно, но той те караше да се чувстваш щастлив дори когато не получаваш точно онова, което си очаквал.

 

 

От гребена на хълма Санта Роса надолу, чак до река Санта Инес, цялата долина беше тяхна. Като погледнеше към хоризонта на запад, Ник можеше да види първо тучните зелени пасища, после по-светлото златистозелено на житата, а зад тях — тъмните сенки на каньоните, където се скитаха мечки гризли. Понякога те се появяваха през нощта в търсене на плячка. В далечината виеха койоти, вятърът люлееше тревата, а слънцето хвърляше сребристи отблясъци по бързотечащата река.

Земята беше плодородна, напоена добре от проливните пролетни дъждове. Нейната обширност и странният покой, който тя навяваше, обещаваха живот, който не беше възможен в скования от студ и заграден от тъмни гори Архангелск. Ник знаеше, че думите на Джеб не са просто мечта. Тази земя наистина беше скъпоценна. Тя беше богатството на Америка.

Докато се взираше надолу към долината, Джеб, за първи път от много години, си спомни старата хижа, в която семейството му живееше в Ирландия. В паметта му изплува голата недохранена земя, бедна и умираща от глад като хората, които се мъчеха да се препитават от нея. Спомни си и баща си — пораженчески прегърбена фигура още на трийсет години, възрастта, на която той самият беше сега. Спомни си и майка си, която се бореше, за да отгледа няколко храста и две-три цветя, което представляваше направо патетична красота в набраздената земя до вратата на хижата. Сравни всичките си спомени с тучната зеленина, която виждаше пред себе си. Вдъхна дълбокия свеж аромат на плодородната почва, представи си говедата и овцете, които ще пъплят по нея, видя колко продуктивна може да бъде тя. Да, тя щеше да му донесе истинско богатство!

Слезе от коня и с гордост заби табелата с името на ранчото.

— Може и да не притежаваме всичко, което виждаш — каза той и се усмихна на Ник, — но петдесет акра от тази земя сега се казват ранчо Санта Витория. А после, защото Джеб винаги играе на едро — добави той, — ще купим още. Но това е достатъчно за начало. — Ник също му се усмихна и двамата си стиснаха ръцете. — Знаеш ли какво, момче — добави Джеб и се засмя, — баща ми непрекъснато повтаряше, че в живота нищо не идва при теб, без да си положил огромни усилия. Но аз като че ли съм доказателство за обратното.