Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (17)

Глава 17

1886, Калифорния

Ник изучаваше с поглед малкото червенокосо момиченце, което се мотаеше пред тезгяха в магазина на мисис Прайс и хапеше долната си устничка в опитите си да се концентрира, докато гледаше замечтано бурканчетата, подредени на рафтовете. Не можеше да сбърка — това беше дъщерята на Джеб. Приличаше изцяло на него.

— Две кесийки бонбони с екстракт от женско биле и сироп против кашлица — реши детето, като подаде разтревожено двата цента, които държеше в ръка.

— Не ти стига един цент, момиченце — отговори мило мисис Прайс. — Страхувам се, че отново ще трябва да помислиш.

— Позволете ми. — Ник остави един цент на тезгяха и Попи го погледна изненадано.

— Но как ще мога да ви го върна — запита го момиченцето. — Не ви познавам.

— Но аз те познавам. Познавах и майка ти — отговори Ник, усмихнат. — Ти си Попи, нали?

Тя му се усмихна в отговор.

— Откъде знаете?

— Приличаш на… — Ник се колебаеше, не искаше да споменава името на Джеб. — Имаш червената коса на майка си.

— Наистина ли? — Очите й придобиха кръгла форма. Беше едновременно изненадана и доволна. — Никой никога не ми е казвал, че мама е имала червена коса! — Ник свъси вежди, изненадан от отговора й. А тя близна от сиропа за кашлица и попита: — Как се казваш?

— Аз съм Ник Констант.

Тя се засмя. Смееше се така, все едно звънят малки перли.

— Но моето дървено конче се казва Ник. Татко го кръсти така, защото имал приятел, който… — Тя покри устата си с ръка. Все пак, не можеше да му каже, че той е конски задник, нали? — Кончето ми е много красиво и аз го обичам. Но остана в Сан Франциско. — Тя се облегна на кантара и загледа, с очи, изпълнени със съжаление, как Ник направи няколко покупки и мисис Прайс ги постави в книжна торба. — За кого е захарната пръчица — попита тя, като облиза лепкавите си пръсти с острото си розово езиче.

— Тя е подарък за моята дъщеря, Ейнджъл.

— Ейнджъл! — Тя смръщи вежди. — Какво смешно име. На колко години е тя?

— На твоята възраст. Шест. — Той прибра с усмивка захарната пръчица в джоба си.

— Не познавам нито едно момиче на моята възраст — каза важно Попи. — Познавам само вече пораснали дами.

Ник въздъхна.

— Е, в Санта Барбара има много малки момиченца. Може би ще срещнеш някое.

— Може би дори ще срещна Ейнджъл — каза Попи, изпълнена с надежда, а после лицето й помръкна. — Но знам, че няма. В хотел „Арлингтън“ няма нито едно дете, а не се надявам, че в къщата Малъри ще е по-различно. Но татко обеща да ми купи истинско пони.

Нейната лъчезарна усмивка и блестящи сини очи бяха същите като на Джеб и предизвикаха болка в душата му.

— Това е много хубаво, Попи — отговори той и излезе на дървената веранда.

Тя нетърпеливо изтича след него.

— Мистър Констант! — извика. — Наистина много бих искала да се срещна с някое друго малко момиченце.

Изпълненият й с копнеж поглед го прободе и той още веднъж прокле Джеб за онова, което беше причинил на дъщеря си.

— Ще видим — отговори той и й помаха с ръка за довиждане.

— Много ми беше приятно, че се запознах с вас, мистър Констант! — извика тъжно Попи, облегна се на перилата на верандата и гледа след него, докато той се скри от погледа й.

Малко по-надолу по улицата, в кръчмата на Го, Ник научи всичко за разорението на Джеб от един мъж, който току-що беше слязъл от парахода. А преди денят да е изтекъл, узнаха и всички в Санта Барбара. Това само потвърди тяхното мнение, че късметът на Джеб го е напуснал.

— Не може да е вярно! — възкликна Розалия, ужасена, когато той й каза. — Как е могъл да загуби всичко. Та той се върна от Монте Карло с милиони!

— Джеб може да похарчи един милион толкова бързо, че ти да не успееш да премигнеш — отговори Ник със свиване на раменете. — Той е егоист. Мисли, че целият свят се върти около него и неговите нужди. Нима не виждаш, че той е като дете, Розалия. Когато иска нещо, иска да го получи веднага. А онова, което желае най-много на света, е да залага на комар. За него няма значение колко ще му струва това или колко болка ще му причини. — Наля си бренди от графата, оставена на масичката до него, и я погледна сериозно. — Очите на Попи са като неговите. Усмивката й също е като неговата. Не можеш да сбъркаш чия дъщеря е. Тя е прекрасно дете, Розалия. И много самотно.

Розалия пресметна колко скъпи неща има самата тя: Ейнджъл, която сладко спеше в детската стая; Грег, който се беше върнал у дома през лятната ваканция; и Ник. Тя благодари на бога, че домът й е нещо много повече от четири стени, които предлагат само подслон. Домът й беше място, което й предлагаше топлина и стабилност, любов и сигурност, истинско семейство.

— Трябва да я поканим на гости — каза тя тихо. — Не можем да държим дъщерята отговорна за греховете на бащата, нали?

 

 

Попи подритна с крак купа паднали листа и прах, който се беше насъбрал на верандата на къщата Малъри, а Джеб нетърпеливо натисна звънеца — вече за трети път. Къщата беше занемарена, бялата боя се лющеше, избелелите зелени щори висяха на една страна, прозорците бяха мръсни. Оградата от колове около някогашната градинка на Маргарет почти не се виждаше от бръшляна. Някога зелената морава сега беше кафява и с избуяли бурени.

Отвътре се чуха бавни стъпки, тежкото ръждясало резе беше издърпано, в отдавна неизползваната ключалка се превъртя ключ и, най-после, вратата се отвори.

Попи, уплашена, се сви зад гърба на баща си, когато на прага застана един много стар индианец. Кафявата кожа на лицето му образуваше безброй бръчки, очите му бяха полупритворени и болни от катаракт, така че той беше полусляп. Но той усети, че Джеб Малъри се е завърнал, и се поклони. Джеб мина покрай него и влезе в мрачното преддверие. Вдигна всички щори и пусна вътре слънчевата светлина. Попи се спря до масата в антрето и написа върху наслоилия се прах името си с големи разкривени букви. Джеб каза на индианеца, че слугата, който е китаец, чака отвън с хранителните припаси, и започна да се изкачва по широкото дървено стълбище.

— Детето — извика след него индианецът с все още звучния си глас, — има косата на майка си.

Джеб го изгледа мрачно. Явно това старо копеле можеше да види онова, което иска, въпреки катаракта!

— Той е вторият човек, който ми го казва! — възкликна Попи, развълнувана. — Той също ли е познавал майка ми?

— Какво искаш да кажеш. Кой друг ти е говорил за майка ти? — попита Джеб, изненадан.

— Забравих да ти кажа, че срещнах един мъж в магазина на мисис Прайс онзи ден. Той каза, че знае коя съм, защото съм имала косата на майка си. Татко, защо ти никога не си ми казвал, че тя е имала червена коса?

— С кого си разговаряла — попита той, като силно я сграбчи за раменцата. — С кого?

Очите на Попи бяха станали кръгли от страх, когато отговори:

— Той каза, че се казва Ник Констант и има малко момиченце на моята възраст. И още, че тя се казва Ейнджъл. Казах му, че името е много смешно. Татко…

— Не искам никога вече да разговаряш с Ник Констант! — заповяда й той с леденостуден глас, с какъвто досега не беше й говорил. — Нито пък с някой друг от семейство Констант. Разбра ли, Попи? Никога!

— Но той е толкова приятен човек — отговори колебливо тя.

— Ще правиш това, което ти казвам! — заповяда Джеб и я пусна така внезапно, че ако не се беше облегнала на перилата, щеше да падне.

Попи кимна. Главата й клюмна, а от очите й потекоха сълзи на страх. Тя много мразеше татко да е ядосан. Беше дори по-лошо от това да е пиян, защото тогава той просто не й обръщаше внимание. Беше по-лошо дори от това да се забрави в игра на карти и да не се върне у дома. И тя, отчаяна, го последва по дългия мрачен коридор, който водеше към детската стая.

Стаята беше голяма и разположена на южния ъгъл на къщата. От двете страни имаше високи прозорци, но дори когато вдигнаха щорите и дръпнаха завесите и стаята се изпълни със слънчева светлина, Попи реши, че стаята е враждебна. Закопня за красиво обзаведената си детска в къщата на Руския хълм, където бяха всичките й играчки и книги и Ник, дървеното конче. Щеше с радост да се примири дори с мадмоазел, само и само да можеше да се върне в Сан Франциско. Но преглътна сълзите си и се усмихна смело, заобиколи високото желязно легло, за да го огледа отвсякъде, и докосна разноцветната покривка, съшита от различни парченца плат. Тя й се стори много корава. Погледна тъжно малкото гардеробче от борово дърво, столовете с високи прави облегалки, после видя един стар, но удобен люлеещ се стол до прозореца и се настани в него. Притиснала до гърдите си старата си парцалена кукла, тя се залюля леко напред-назад и започна да свиква с обстановката в дома, който беше едновременно и нов, и стар за нея. Опита се да си представи червенокосата си майка и да я свърже с обстановката, да си представи как тя я слага в леглото, как седи в този стар стол и я притиска до гърдите си така, както беше прочела в приказките, че правят майките. И отново се запита защо никой никога не говори за майка й. Обърна се, за да попита татко, но той беше изчезнал. И тя изтича, за да го намери.

Той стоеше на прага на огромна мрачна стая. Снопче светлина минаваше през пролуката на дръпнатите завеси. Високо огледало, обсипано със сиви точици там, където среброто се беше олющило, отразяваше разкривените им образи. Всичко, цялата къща беше мрачна, помисли си Попи, като се движеше нервно зад гърба му — огромното легло, тежкият гардероб, прашните кадифени завеси. Стаята никак не беше красива.

— Тази ли беше стаята, в която живеехте заедно с мама — прошепна тя, защото изведнъж мълчанието, възцарило се в стаята, й омръзна.

— Да — отговори отсечено Джеб и затвори вратата. Тя го последва по петите като малко кученце по коридора. Той отвори друга врата. — Аз ще спя тук — каза той. Стаята, която си избра, беше в другия край на къщата и Попи нервно си помисли, че пътят оттук до детската стая е дълъг.

Започваше да става късно. След като ядоха някакво странно китайско ястие, приготвено им от Лиан Сунг, тя се сви в студеното легло в детската стая, с парцалената кукла в прегръдките си, и стисна силно очи. Татко беше оставил вратата отворена и една лампа да свети, но въпреки това тя непрекъснато мислеше, и то с необясним страх, за стаята, в която е живяла майка й, за страшния индианец със странните бели очи и за това, защо ли татко не дава тя да говори с Ник Констант, който е толкова приятен човек. Беше завладяна от силна мъка, когато разбра, че той няма да й позволи да се срещне с малкото момиче, Ейнджъл, и заплака от страх и объркване. Накрая, изтощена от плача, заспа неспокоен сън.

 

 

— Татко — каза тя няколко седмици по-късно, докато се изкачваше по хълма към задната част на къщата зад него, — къде са маковете?

Той присви сините си очи и я погледна.

— Тук от години не растат макове… Всъщност откакто ти се роди. Кой ти разказа за тях?

— Никой — отговори тя невинно. — Просто си спомних…

— Не ме лъжи, Попи — каза той, ядосан. — Не е възможно да си спомняш. Сигурно за тях ти е разказал старият индианец… Или може би Ник Констант, а?

Попи наведе глава и не отговори, огорчена от това, че той я смята за способна на лъжа, учудена от това, че татко се е променил и вече не е весел и забавен.

— Татко — каза тя малко по-късно, — защо да не поканим всичките ти приятели и да си направим парти, както в другата къща. Тук е много тихо и самотно и всички толкова много ми липсват. — Тя го погледна с очи, пълни с надежда, и добави: — Не ти ли липсват и на теб, татко?

Със силна мъка, Джеб си спомни за бележката, с която Розалия го молеше да позволи на Попи да им гостува, и за своя отказ, изписан с едри, завъртени букви. Дявол да го вземе, той също беше самотен! Беше отегчен до смърт и от ранчото, и от Попи. Липсваше му екстравагантният му начин на живот. Имаше нужда от жена и от игра на покер! А нищо от това нямаше да намери в ранчото Санта Витория.

— Знаеш ли какво, Попи — каза той изведнъж, — това, от което наистина имаш нужда, е пони. Да, малко черно пони, което да прилича на Ник, дървеното конче. Но този път ще бъде истинско. Искаш ли татко да те научи да яздиш, момичето ми?

Сините й очи заблестяха и тя започна възбудено да подскача.

— О, да, татко, да. Кога? Кога ще го получа?

— Веднага отивам да ти го купя — отговори той, вдигна я на раменете си и започна да се спуска по хълма.

— Може ли и аз да дойда — извика тя, впила пръсти в косата му, и се засмя.

— Не, този път — не — каза той и я остави на верандата. — Този път ще е по-добре, ако момичето на татко го почака тук. Така изненадата ще бъде по-приятна, нали?

Попи гледаше, разочарована, как той дава нарежданията си на Лиан Сунг и заповядва на стария индианец да се грижи за нея. А после се качи в старата малка черна двуколка, подкара кончето в тръс и скоро изчезна от погледа.

— Ще се върна, миличкото ми — извика той и й помаха с ръка.

А тя дълго седя на предните стъпала и гледа как се слята прахта, вдигната от копитата на кончето. Когато най-после влезе вътре, Лиан Сунг миеше пода.

— Може ли да ти помогна — попита тя, защото се надяваше, че ще може да си рисува картини в праха, който покриваше пода, но той само сви рамене. Тогава тя си спомни, че Лиан Сунг говори много смешен английски, който само татко разбира. Опита няколко думи на френски, но Лиан просто продължи да мие пода.

Стомахът й се свиваше от глад и затова тя надникна в кухнята, но старият индианец си седеше на мястото до огъня. Детската стая й се стори съвсем празна и дори още потиха. Тя седна в люлеещия се стол и отново се замисли за майка си. Татко й беше казал, че тя е умряла, когато Попи била още бебе, и тя реши, че мама никак не е постъпила честно. Изведнъж я изпълни любопитство и тя тръгна на пръсти по коридора към стаята, изпълнена с тайни и толкова привлекателна за нея.

Големият пиринчен ключ беше в ключалката. Тя успя да го завърти, като използва силата и на двете си ръце и теглото на тялото си. Завесите бяха спуснати. Тя прекоси стаята и предпазливо ги дръпна. Ярка слънчева светлина заля стаята и тя се огледа любопитно. Търсеше снимка на майка си, питаше се как ли е изглеждала тя и дали я е обичала. Но стените бяха голи — нямаше нито картини, нито портрети, само няколко мрачни икони в дървени рамки.

Под един от прозорците имаше малко бюро, но от първо качествен дървен материал и украсено с резба. Попи прокара длан по повърхността му и докосна, колебливо, малкото златно ключе. Знаеше, че е грешно да се наднича сред нещата на другите хора, но тези, все пак, бяха на майка й… Тя бързо превъртя ключето и надникна вътре. Разочарована, прехвърли купове стари хартии и писма, а после посвети вниманието си на долното чекмедже. Там имаше много рисунки с водни бои на къщата и градината и Попи ги разгледа с любопитство. А после, в далечния край на чекмеджето, забеляза тетрадка, подвързана с кафява кожа, на чиято корица разпозна името Малъри, изписано със златни букви. Нейното собствено име! С усилие, тя все пак успя да прочете името Маргарет, а по-долу — думата дневник. Зачервена от вълнение, тя притисна скъпоценната книга до гърдите си — в нея майка й сигурно разказваше какво е правила, как се е чувствала, какъв е бил светът, в който тя е живяла… Може би дори беше споменала и нея.

Попи нетърпеливо разгърна страниците, но почеркът беше нечетлив за нея, която и без това не можеше да чете гладко. Тя тъжно погали страниците, защото много искаше да почувства присъствието на майка си, а после, на една страница, съвсем в края, тя разпозна името Попи. Нейното собствено име, написано от ръката на майка й!

Тя отново притисна книгата до гърдите си. Завинаги щеше да остане нейното съкровище и един ден, когато порасне достатъчно и може да чете гладко, тя ще узнае какво майка й е написала за нея. А дотогава дневникът ще бъде нейна тайна. Няма да каже дори на татко, защото той може да поиска да й го отнеме.

Скри дневника под престилката си, излезе крадешком от стаята и се върна в детската стая, където го скри зад шкафа с играчките. Въздъхна от облекчение, че никой не е забелязал „кражбата“ й, изтупа ръцете си от праха и се върна на верандата. Седна и зачака завръщането на татко.

Първата нощ, когато той не се върна, тя си каза, че сигурно чака, за да му приготвят понито. При пукването на зората тя беше на обичайното си място на стъпалата на верандата и гледаше надолу по пътя. Не стана оттам, докато не се стъмни толкова, че нищо не се виждаше. Казваше си, че татко се бави, защото иска да й избере най-хубавото пони, но въпреки това плака горчиво, докато заспа. Третият ден й се стори безкраен. Лиан Сунг остави подноса с храната до нея, но тя не можеше да яде. Остана на верандата до падането на мрака. Чакаше. Изведнъж пред нея изникна старият индианец, хвана я за ръката, а Попи изпищя ужасена. Но той само настоя тя да се прибере в къщата, поклати глава и й каза.

— Мистър Джеб дойде тогава, когато си дойде. Така прави винаги. Ти си дете и лягаш в леглото веднага.

Никой не запали лампата в нейната спалня, никой не й донесе чаша мляко и като потисна риданията си. Попи се мяташе неспокойно в мрака, слушаше лая на койотите и странния звук, който издаваха ловуващите бухали, и си представяше, че стаята й е населена с непознати и страшни същества.

С пребледняло лице и трепереща, тя излезе от къщата веднага щом слънцето изгря на четвъртия ден, сви се, изоставена, на стъпалата на верандата, обгърна коленете си с ръце, притисна брадичка до гърдите си и зачака.

Когато Джеб най-после се върна, малко след четири този същия следобед, тя спеше дълбоко, свита на кравай на верандата.

— Хей, татковото момиче — извика й той с обичайната за него весела усмивка, — не мислиш ли, че трябва да станеш и да видиш новото си пони.

— Татко! — извика радостно тя, като се събуди мигновено и се хвърли в прегръдките му. — О, татко! Мислех, че никога няма да се върнеш. Мислех, че си заминал завинаги и си ме изоставил… — Ръчичките й обгърнаха врата му, стиснаха го силно и сълзи на облекчение се затъркаляха по бузите й.

Той погледна с горчивина към прозореца на стаята, заемана някога от Маргарет, и се запита защо, по дяволите, тя трябваше да умира и да остави на него всичките отговорности! Той, разбира се, обичаше Попи, но един мъж не може да бъде вързан с малкото си дете!

— Не е трябвало да се тревожиш, Попи — каза той и я спусна на земята. — Татко винаги ще се връща при теб. Хайде да отидем да видим понито, искаш ли?

Но докато вървяха към кончето, Джеб се закле, че веднага щом финансовото му състояние се подобри, той ще наеме нова гувернантка и слуги, които да се грижат за детето, и отново ще се впусне в пътешествия. Не съществуваше нищо — жена или дете — които можеха да го накарат да остане дълго време на едно място!

Попи колебливо подаде стиска трева на дебеличкото кафяво пони и развълнувано погали хълбоците му.

— Ако ще яздиш кон, трябва да се научиш да го правиш добре — каза й татко и я вдигна върху седлото.

Два дни той държа понито за спомагателната юзда. От първо кончето само вървеше, а после му позволиха да се впусне в не много бърз тръс и да обикаля в кръг, а Попи се учеше да вдига и спуска тяло в ритъма на неговите движения, учеше се как да използва коленете си, за да контролира посоката и хода му, как да държи юздите леко и как да ги дърпа, така че да не разрани нежните бърни на понито. Скоро тя можеше да препуска по моравата съвсем сама, седеше уверено на седлото, с изправен гръб и отпуснато тяло, и се смееше радостно, когато кончето усилеше ход.

Тя го кръсти Спайдър (Паяк) заради дългите му, прилични на пипала, крачета. Ставаше преди изгрев-слънце, за да го нахрани и вчеше и да почисти яслата му. И си мислеше, че докато татко си е у дома и има новото си пони, тя ще бъде най-щастливото момиче на света.

 

 

Когато Джеб й каза, че отива в Санта Барбара по работа и че ще се върне на другата сутрин, Попи не се разтревожи, защото си имаше достатъчно работа с грижите по Спайдър. Но когато татко не се върна и по мръкнало на втория ден, тя отново почувства разяждащия страх в стомаха си. Настъпи третият ден и отново падна мрак и тя заплака от самота и страх. Потърси утеха при Спайдър. Сгуши се в него, защото той й даваше топлина и миришеше така приятно на чисти ясли. Дните идваха и си отиваха и тя вече не знаеше от колко време го няма татко. Яздеше Спайдър в кръг около къщата, защото се страхуваше, че ако се отдалечи, може да се загуби.

Когато Джеб най-после се върна, той просто й се усмихна весело, сините му очи блестяха щастливо и доволно и я запита как върви язденето. Не каза нито къде е бил, нито какво е правил.

Третия път, когато това се случи, Лиан Сунг излезе от къщата като си мърмореше под нос на своя смешен английски, че тази къща не е добро място. Попи последва баща си мълчаливо на своето пони. Той яздеше в тръс по песъчливата почва с всичкия си багаж, привързан за седлото. Тя се спря на върха на хълма и гледа след него, докато той не изчезна в сянката на смокиновата горичка. Тя обърна Спайдър и бавно се върна при голямата мълчалива къща — сега напълно празна, ако не се смяташе страшният полусляп индианец.

Дните минаваха. Индианецът като че ли беше забравил, че тя е там. Понякога я гледаше с непроницаемите си очи, когато тя се прокрадваше в кухнята, за да потърси парче хляб от онзи, който той печеше над открития огън, парче сирене или пък ябълка. Всяка сутрин тя оседлаваше Спайдър и яздеше до върха на хълма. Първо поглеждаше към прашния път с надеждата да види татко да препуска весело по него, а после към пътеката, за която татко беше казал, че води към къщата на Ник Констант. Попи с копнеж си помисли за това, какво ли би било да имаш татко като Ник и за това, колко щастлива трябва да е Ейнджъл. И отново се запита как ли изглежда това малко момиченце.

Ден след ден тя се колебаеше, застанала на билото на хълма, загледана замислено в пътеката, опитваше се да си представи как изглежда Ейнджъл. Много й се искаше да тръгне по пътеката и да я намери, но Джеб я беше накарал да обещае, че никога няма да говори със семейство Констант. Но той не й беше забранил, каза си тя, да види как изглеждат, нали така? И като заби пети в пълничките хълбоци на Спайдър, тя препусна бързо по песъчливата пътека.

Стори й се, че пътеката няма край. Започна да се тревожи, че се е загубила, когато изведнъж, зад дъбовата горичка, видя червения покрив. Там, под него, беше най-красивата къща, която беше виждала през целия си живот.

Къщата на семейство Констант никак не приличаше на тяхната, построена от сив камък, къща, със старата колиба, долепена до едната стена, и с кухнята, която също беше извън главната постройка. Къщата на семейство Констант блестеше, беше бяла и имаше вътрешен двор, към който водеше висока порта, от двете страни на която желязната ограда наподобяваше лебедови криле. Водата бликаше от покрития със сини плочки фонтан и искреше на слънчевата светлина като грациозна верига от диаманти. На верандата имаше няколко люлеещи се стола, които предлагаха отмора в горещия ден. Имаше сандъчета, построени от теракотени плочки, в които цъфтяха различни цветя — хибискус, бугенвилия, рози. Цветовете им бяха толкова ярки, че главата на Попи се замая. В задната градина, където в момента падаше сянка, работеха градинари. Имаше и зеленчукова градина, обградена със стена, в която някой береше зеленчуци. А в огромното оградено пасище едно момиченце с толкова светла коса, че блестеше като бяло злато на слънцето, яздеше слабото си черно пони. Двамата се учеха да прескачат препятствия. Скачаха все по-високо и по-високо, а Попи възклицаваше от възхищение.

Тя веднага разбра, че това е Ейнджъл. Дори от толкова далеко, можеше да види, че е красавица. Но имаше още някой — високо, тъмнокосо момче с карирана риза, което се приближи до Ейнджъл и потупа понито й по врата. Колко щастлива беше Ейнджъл — освен баща и майка, тя имаше и брат! Като се криеше в сянката на дъбовете, Попи накара Спайдър да се приближат още малко и напрегна слух, за да долови гласовете им. Много искаше да чуе за какво си говорят, много й се искаше да бъде част от тази очарователна сцена. Изведнъж се чу биенето на звънец, тя се стресна и дръпна малко по-силно юздата, а Спайдър изцвили.

Насред вътрешния четвъртит двор стоеше дребничка тъмнокоса жена и биеше сребърно звънче. Гласът й, ясен и чист, се извиси чак до билото на хълма, когато извика:

— Ейнджъл! Грег! Обядът е готов! Vamos almorzar!

Ейнджъл слезе от гърба на понито и свали седлото му. Брат й го удари силно по задницата и двамата се засмяха, когато то вдигна високо задните си крака и препусна в галоп по пасището. Останала без дъх от завист и въпреки всичко очарована, Попи ги гледаше как се качват върху оградата и хванати за ръце, вървят към красивата къща, където на двора ги чакаше майка им.

— Хайде, идвайте и двамата — извика Розалия. — Кълна се, конете за вас са по-важни от храната! — И тя с любов разроши русата коса на Ейнджъл и ги последва вътре в къщата.

Попи остана дълго време на хълма, вперила поглед в красивата къща. Завиждаше на нейните обитатели. Изведнъж огладняла, се запита дали обядват всеки ден в един и същи час и каква е храната им. Питаше се дали след това няма пак да излязат и да яздят понито. Дали пък майката на Ейнджъл нямаше да настоява тя да си почине. Когато най-после обърна своето пони и се отдалечи в тръс, тя беше решила, че бащата и майката на Ейнджъл ще я сложат в леглото и с любов ще я завият, когато падне нощта. И че когато се събуди на сутринта, те все още ще бъдат там.

Като вървеше на пръсти, за да не събуди индианеца, тя претърси всички долапи, за да намери вечерята си. Трябваше да се задоволи с парче хляб и чаша мазно мляко, което индианецът беше издоил от кравата, която на сутринта бяха намерили в овощната си градина. Отиде с храната на обичайното си място — стъпалата на верандата — и започна бавно да дъвче, с очи, втренчени в пътя. Искаше, като по магия, татко да се появи на завоя. Но, разбира се, това не стана. Когато мракът се сгъсти толкова, че нищо не се виждаше, тя влезе в смълчаната къща.

Седна в крайчеца на леглото си, подпря брадичка на дланите си, залюля крака и отново се замисли за Ейнджъл Констант, за нейната светла коса и радостен смях. У Ейнджъл имаше нещо толкова свежо, чисто и красиво — като че ли около главата й имаше ореол, както е при истинските ангели. Попи слезе от леглото и се изправи пред високото огледало. Синята й памучна рокля беше вече много мръсна, а по предницата се забелязваха и петна от мляко. Лицето й не се виждаше от полепналата по него мръсотия, а около устата й имаше засъхнало мляко. Не помнеше откога не е вчесвана косата й. Плитките й бяха почти разпуснати, но нали нямаше кой да ги сплете наново. Протегна ръце и се взря ужасена в черните полукръгчета мръсотия, образували се под изгризаните й нокти. Краката й бяха кльощави и много мръсни. Попи сравни образа си с този на Ейнджъл, който беше безупречен.

Свали, ядосана, роклята си и затърси в чекмеджето чиста нощница. Разплете косата си и я атакува с голямата медна четка. Опита се, но не успя да разплете най-големите възли. Стомната с водата беше оставена толкова високо, че не можеше да я стигне, но и без това беше толкова тежка, че не би могла да си налее вода. Затова тя стъпи на един стол, потопи първо едната, а после другата си ръка във водата и прокара длани по лицето си. Изтри го с мръсна ленена кърпа. После коленичи до леглото си, събра длани и си каза молитвата. Тази вечер помоли бога не само за завръщането на татко, помоли го да я направи като Ейнджъл Констант. Тази нощ сънува как черното пони прескача препятствията, как братът и сестрата вървят към къщата, хванати за ръце. Само че в съня й момичето не беше Ейнджъл, а тя самата! Когато татко най-после се върна, на лицето му не беше изписана, както обикновено, весела усмивка. И не носеше чанта, пълна с подаръци. Попи стоеше мълчаливо на върха на махагоновото стълбище. Той тръшна силно вратата след себе си. Лицето му беше мрачно и изразяваше единствено гняв.

— По дяволите, Попи — нададе той стон, когато я забеляза. — Съвсем забравих за теб!

Тя го гледаше втренчено, изненадана. Как е възможно татко да я забрави… та това беше невъзможно… тя никога не би могла да забрави за него…

Той отново въздъхна.

— Добре тогава — каза той мрачно и без дори да я целуне, мина покрай нея и влезе в детската стая. — Предполагам, че не мога нищо да направя. Ще трябва да те взема със себе си.

Попи продължаваше да гледа мълчаливо как той отваря едно след друго чекмеджетата на скрина й, как взема нещата й и ги поставя в една малка чанта. Беше толкова разстроена от това, че той е забравил за нея, че не попита къде отиват.

— Хайде, приготвяй се за лягане — каза Джеб нехайно и затвори вратата след себе си. — Ще тръгнем утре на зазоряване.

Попи лежеше в студеното си легло, но не спеше, а трепереше от страх — не при мисълта, къде, нито дори защо заминават, а заради това, че татко е способен да забрави за нея. Беше станала и напълно облечена още преди зазоряване. Чакаше пред вратата на неговата стая, с малката чанта в едната си ръка и парцалената кукла в другата. Когато Джеб най-после отвори вратата, почти се препъна в нея.

— Не съм искала да ме забравяш, татко — каза му Попи с очи, разширени от страх.

Той я гледаше мълчаливо. Достатъчно лошо беше това, че беше загубил и къщата, и своя дял от ранчото Санта Витория, а ето, че и Попи висеше на врата му. По дяволите, животът на комарджията, който постоянно е на път, е тежък и без грижите за някакво си дете! Грабна чантата й и тръгна по коридора толкова бързо, че тя трябваше да тича подире му.

— Ами Спайдър — попита го тя задъхана. — Той ще дойде ли с нас?

Беше забравил и за проклетото пони.

— Той ще те чака да се върнеш — излъга я безгрижно. — Хайде, побързай.

Индианецът, плътно загърнат в карираното си серапе, ги чакаше в преддверието.

— Няма да ви видя пак, мистър Джеб — каза той. Този път звучният му глас беше само шепот. — И вие, и аз, завинаги ще си отидем от тази къща.

Джеб го изгледа спокойно. Старият индианец винаги беше прав. Беше тук от самото начало, а ето, че това беше краят. Индианецът наведе сивокосата си глава.

— Няма да мине много време — каза той и излезе преди тях на чистата слънчева светлина.