Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 19

1897, Калифорния

Попи лежеше в леглото. Беше утринта на нейния седемнайсети рожден ден. Момичето мислеше за това, че последните десет години бяха най-идиличното детство, което човек можеше да има. Не й се искаше да излезе от детските години и да влезе в света на възрастните. Седемнайсет! Та тя беше ужасно стара! Погледна Ейнджъл, която все още спеше дълбоко в съседното легло. Утринното слънце се прокрадваше през отворения прозорец и косата й блестеше като бяло злато. Страните й бяха поруменели от съня и Попи си помисли с въздишка, че тя изглежда, сякаш току-що се е разхождала на чист въздух, докато със своята собствена бледа кожа тя сигурно прилича на жаба, която е нощувала под камък. Разбира се, всички признаваха, че Ейнджъл е красавица, но Попи никога не беше изпитвала завист или ревност. Бяха станали приятелки в мига, в който се видяха.

Когато беше напуснала детския дом с Ник и Розалия, Попи беше взела решение — отсега нататък вече да не плаче. Никакви сълзи. Никога. Щеше да се бори за себе си и да отстоява мнението си! Беше погледнала войнствено Ейнджъл — момичето, чието място сънуваше, че е заела. А Ейнджъл я беше погледнала със своите чудни чисти очи. Бузите на Попи поруменяха, защото, макар Розалия да й беше купила нови дрехи, тя беше ужасно слаба, лицето й беше бледо и хлътнало. Тя наистина приличаше на изоставено дете.

— Мили боже! — беше казала Ейнджъл, изненадана. — Ти приличаш на хербаризирано насекомо с червена коса! — И се беше засмяла. Смехът й беше тих, но толкова заразителен, че не можеше да му устоиш, и Попи също се беше засмяла — за първи път от много време насам. После Ейнджъл се беше втурнала към нея и я беше взела в прегръдките си. — Цяла седмица чаках твоето пристигане! — извика тя — Просто знам, че ще бъдем много добри приятелки.

Попи беше обикнала Ейнджъл веднага. Искаше й се и косата й, и очите й, и кожата й, и строежът на костите да бъдат като тези на Ейнджъл. Започна да говори с лекото фъфлене на Ейнджъл, накланяше брадичката си по същия начин, когато се смееше, и по същия начин бърчеше нос, когато нещо не й харесваше. Беше се опитала да подражава на походката на Ейнджъл, но Розалия я беше дръпнала настрани и й беше обяснила, че на света не съществуват двама души, които да са съвсем еднакви. Розалия знаела, че Попи обожава Ейнджъл, но Ейнджъл била една личност, а Попи — друга.

— Ние те обичаме заради самата теб, защото ти си ти — беше добавила тя с усмивка.

Попи беше разбрала, че е глупаво от нейна страна да мечтае да бъде Ейнджъл Констант вместо Попи Малъри, но това не сложи край на мечтите й.

Когато двете навършиха осем години, Ник реши, че са станали прекалено диви. Те по цял ден препускаха из ранчото и, с помощта на понитата си, успяваха да избягат от гувернантката. Затова ги изпратиха на училище в Санта Барбара, където семейство Констант имаше красива къща на улица „Де Нина“. Там имаха тенискорт и игрище за крокет, прекрасна градина и овошки. Въздухът ухаеше на рози. Предната ограда беше боядисана във весели цветове. Имаха и конюшня за новите си коне.

Ейнджъл реши, че всичко това е много забавно, и, както винаги, лесно свикна с новия начин на живот. Но на Попи не й харесваше в Санта Барбара, защото мразеше сутрините, когато неизменно трябваше да ходи научилите, вместо да язди понито си. Тя непрекъснато подозираше другите момичета в неискреност, когато й предлагаха приятелството си. Предпочиташе да дружи с момчетата и скоро се научи да нанася удари под пояса. И тогава всички престанаха да й се подиграват заради червената коса. Всички познаваха избухливия й нрав и силата на малките й, но здрави юмруци.

Ейнджъл беше любимката на всички в Санта Барбара. Всички в града знаеха, че баща й „беше изгубил късмета си“ и че семейство Констант я бяха приютили, но никой никога не говореше за това.

Но Попи яздеше по-добре от Ейнджъл. И Ейнджъл яздеше добре за момиче, но Попи се държеше на коня направо като мъж. Държеше се уверено на седлото и дори помагаше на Ник и Грег да прибират говедата в кошарата. Обикновено по време на езда носеше черна пола, бяла риза, която беше станала малка на Грег, и черно сомбреро, килнато на една страна. Понякога заставаше в една редица с вакеросите и чакаше купувачът да посочи избраното говедо, за да го подкарат през стадото и да го изведат на брега на реката.

— Трябвало е да се родиш момче — заяждаше се с нея Грег. — Всъщност, ако отрежеш ужасните си червени къдрици, ти много ще приличаш на момче!

И дръпваше панделката, която придържаше косите й, за да ги разпилее вятърът и да ги запрати в очите й. Грег имаше квадратни бели зъби и кафяви очи, в крайчеца на които се образуваха бръчици, когато се засмееше. Беше един от най-красивите младежи в Санта Барбара. Попи беше много горда, че той е неин брат — или почти такъв.

Понякога се връщаха черните спомени и тя се питаше къде ли е баща й сега. Сънуваше, че отново е „момичето на татко“. Спомняше си, съвсем ясно, погледа на управителя на хотела, който й каза, че татко й няма да се върне и той ще я изпрати в детския дом. В очите на мъжа имаше съчувствие и презрение и Попи си спомняше отново унижението, което беше изпитала. Събуждаше се потна и студена, излизаше бавно от кошмара, а после се втурваше към конюшнята, оседлаваше арабската си кобила, която й бяха подарили за четиринайсетия й рожден ден, и препускаше в галоп по хълма. Опитваше се да се освободи от страха, че някой ден татко ще се върне и ще я вземе със себе си.

Обикновено спираше на кръстопътя, откъдето започваше пътеката, която водеше към къщата Малъри. Ник й беше разказал отдавна как се появил каубоят от Монтесито, който заявил, че е новият му партньор в бизнеса Джеб бил проиграл всичко на комар. Изложил на опасност и Ник, и ранчото Санта Витория. Ник бил принуден да ипотекира своята половина, за да откупи отново татковия й дял — земята, която трябваше да е нейно наследство.

Къщата Малъри беше необитаема, но Ник се грижеше всичко там да бъде в пълен ред. Покриваше я пресен слой бяла боя, прозорците й блестяха на слънчевата светлина. Попи оставяше кобилата да пасе горе на хълма и бавно слизаше надолу — към полето, което все още помнеше покрито с макове. Бяха й казали, че след нейното раждане там никога вече не цъфнали макове. Обземаше я силен гняв, като гледаше къщата и безкрайните акри земя. Мразеше татко си, защото беше проиграл на комар не само нейното детство, но и всичко, което трябваше да бъде нейно. Ако той отново се появеше в живота й, тя щеше да се бори с него. По-скоро би умряла, отколкото отново да стане „татковото момиче“.

— Давам долар, за да узная за какво мислиш! — Ейнджъл се прозина и седна в леглото. — Много си сериозна за момиче, което днес има рожден ден.

Попи прегърна коленете си с ръце и загледа замислено напред.

— Иска ми се татко да е умрял — каза тя, изпълнена с горчивина.

— Какви думи само!

— Но това е вярно, Ейнджъл. По-лесно е да приемеш, че си сираче, отколкото изоставено дете. Хиляди пъти по-лошо е да знаеш, че не си желана. Кълна се в бога, че ако имам деца, никога, никога няма да ги изоставя!

Ейнджъл скочи от леглото си и се сгуши в Попи.

— Погледни на нещата по този начин — каза тя, изпълнена със съчувствие. — Това, че татко ти те е изоставил, се превърна в наш късмет. Аз и Грег получихме нова сестра, а мама и татко — още една дъщеря. Вече не приличаш на момичето, което дойде тук преди десет години. Тогава си помислих, че сигурно така изглеждат децата от сиропиталището. Беше толкова кльощава и бледа, че наистина приличаше на хербаризирано насекомо с червена коса.

Попи въздъхна и прокара длан през косата си.

— Не съм се променила много, нали — каза тя и се засмя.

Лицата им бяха едно до друго на възглавницата. Ейнджъл се взираше внимателно в нейното. Кожата на Попи имаше цвета на цветето крем. По малкия й прав нос се забелязваха няколко лунички. Имаше няколко и под блестящите й сини очи, които бяха леко извити в горния си ъгъл. Миглите й бяха с цвета на тъмна мед. Излъчването на лицето й беше странно, безочливо. Попи не приличаше вече на насекомо. Имаше високи, хубави гърди, тънка талия и апетитни извивки, за които Ейнджъл й завиждаше. Беше много висока, което не беше модерно през онези времена, но притежаваше естествена грация и… На Ейнджъл й беше трудно да намери най-подходящата дума. Стил. Да, точно така, дори когато яздеше, Попи го правеше стилно!

— Много си се променила — каза тя сериозно. — Наистина, Попи, трябва само да се погледнеш в огледалото, за да се увериш. Мисля, че си много хубава и елегантна.

— Хубава? Елегантна? — присмя се Попи. — Сигурно говориш за някой друг… Описваш по-скоро себе си, а не мен, Ейнджъл.

Ейнджъл въздъхна.

— Знаеш, че това не е вярно — отговори тя.

— Ейнджъл — каза Попи, — сега, като сме вече на седемнайсет, трябва ли да се влюбим?

— Надявам се, че това ще стане. — Ейнджъл сладко-сладко се протегна. — Нямам търпение! Как мислиш, че се чувстват влюбените момичета?

— Струва ми се, че ще бъде много вълнуващо — прошепна Попи, обхвана коленете си с ръце, подпря брадичка на тях и се замисли. — Ще бъде наистина хубаво — все едно да летиш върху широки разперени криле, да се извисяваш от щастие…

— О, Попи, колко сме различни с теб! — засмя се Ейнджъл. — Аз си представям, че да си влюбен, означава топлина и мечти. Ще изпитвам нежност, ще бъда много доволна и ще нося в сърцето си, всеки ден, мъничка искрица щастие.

Попи смръщи вежди и впи поглед в широките снопове слънчеви лъчи, които пробягваха по тавана.

— Ейнджъл — каза тя след малко, — как, според теб, бебетата влизат в корема ти?

— Това е истинска загадка за мен. — Ейнджъл въздъхна. — Мама каза, че ще ни обясни, когато се омъжим, и нито ден по-рано. Но мисля, че е съвсем просто — както става с овцете и говедата.

Очите им се срещнаха и те се усмихнаха съучастнически една на друга.

— Уф! — възкликна Попи.

— Уф! — съгласи се с нея Ейнджъл, а после двете избухнаха в смях. — Знаеш ли какво предлагам — каза тя след малко. — Тази, която се омъжи първа, да разкаже всичко на другата. И какво става, и как се чувстваш — всичко. — И тя протегна малката си длан с един розов пръст, изправен нагоре.

— Обещавам — съгласи се Попи извънредно сериозно и допря палеца си до този на Ейнджъл.

— Облогът е сериозен, Попи — каза Ейнджъл. — И не бива да го забравяме.

— Аз няма да забравя — отговори Попи. — Но, както и да е, сигурна съм, че ти ще се омъжиш първа. Всички момчета в Санта Барбара вече са влюбени в Ейнджъл Констант — добави тя, изпълнена с копнеж.

 

 

Розалия не преставаше да се учудва как два толкова различни характера се разбират толкова добре. Ейнджъл беше спокойна, женствена и блага. Попи беше жива, избухлива и мъжкарана. Ейнджъл беше любвеобилна, лесно беше да се разбереш с нея и гледаше почти на всичко като на „забавление“. Попи беше подозрителна и винаги бунтовно настроена. Ейнджъл беше уверена в себе си, а Попи беше по-срамежливата от двете, макар да се опитваше да го прикрива със скандални прояви, които караха Розалия да мисли, че детето иска да привлече вниманието върху себе си. И, разбира се, бяха толкова различни на външен вид — крехката и студена русокоса красавица и високата огнено червенокоса и жива чаровница!

Розалия клатеше глава в почуда, когато дворът се изпълваше с високите момичешки кикотения и боботенето на момчешки гласове. Поредната компания, готова да тръгне на пикник край брега на реката. Една сутрин тя гледаше отчаяно как Попи нахлупва сомбрерото над очите си, качва се върху купа слама и бута оттам едно от момчетата, а Ейнджъл поглежда презрително един от ухажорите си и се обръща да флиртува с другия. Тя се обърна към Ник и каза:

— Мисля, че и двете са прекалено диви. Дойде време да станат малко по-питомни и мисля, че знам кое е най-доброто място за тях. Мисис Дибли ми каза, че има едно прекрасно девическо училище в Сан Франциско, където давали абсолютна гаранция, че ще превърнат дивите млади момичета в очарователни млади жени.

 

 

Пристигнаха в Академията на мис Хендерсън за млади дами в Бъркли с няколко куфара, пълни с нови дрехи, ушити по последна мода от местната шивачка, мис Матюс. Придружаваше ги красивият двайсет и четири годишен абсолвент на Харвард, Грег Констант. Ейнджъл влезе величествено и уверено в залата, където Попи я последва неохотно. Огромната сграда беше елегантно обзаведена; поставени в златни рамки картини красяха стените, а дантелени пердета покриваха прозорците. Всички подове бяха застлани с ориенталски килими, всички стаи — украсени с цветя, внимателно подреждани от дамите по време на съответните уроци. Но въпреки техния аромат, на Попи и се струваше, че сградата продължава да мирише на институция.

От стълбището и площадките долетяха момичешки хихикания и шептения. Тя вдигна глава и срещна любопитните погледи на десетина момичета, които побързаха да изчезнат, когато директорката забърза да посрещне двете нови момичета. Мис Хендерсън имаше гладка бяла коса, носеше сива пола с разумна дължина, бяла копринена блуза с висока яка и огромна топазена брошка. Попи я намрази в мига, в който я видя. Тя не искаше да идва тук, но, за първи път, Ейнджъл я беше разочаровала.

Когато Розалия им беше казала, че ще отидат да учат в Сан Франциско, Попи беше започнала да крачи гневно из спалнята, да разтърсва буйно червените си коси и да пита, с доста висок глас, защо трябва да заминат.

— Сигурна съм, че там ще бъде ужасно! — викаше тя. — Всички тези глупави момичета от висшето общество, никакви понита, въобще няма да има нито едно от нещата, които обичаме, Ейнджъл!

— О, не знам — беше отговорила Ейнджъл, като вчесваше косата си пред огледалото и гледаше замечтано образа си. — Може да бъде и забавно. Мисис Дибли казала на мама, че водят момичетата на опера, в галериите за живопис и в музеите. Ще ни научат да говорим на френски, е, ти вече говориш на този език, но… Може би ще ни научат и на малко италиански, за да можем да разговаряме с чуждестранните дипломати, които понякога минават и през Санта Барбара. Ще ни научат как да поздравяваме кралските особи, просто в случай, че срещнем такива… и как да организираме вечеря в тяхна чест. — Тя се засмя, като видя бунтовническата физиономия на Попи. — О, хайде. Попи — каза тя, — сигурна съм, че там ще се запознаем с много приятни момичета. А може би и с няколко подходящи момчета, в които да се влюбим!

Попи си беше легнала и се беше завила през глава, за да не чува думите на Ейнджъл. Не искаше да ходи в Сан Франциско и точка. Просто не искаше нищо в живота й да се променя.

— Мистър Констант, радвам се да се запозная с вас. — Мис Хендерсън подаде ръката си на Грег. — Всички в Сан Франциско са чували за баща ви и за ранчото Санта Витория. Казват, че е най-голямото ранчо в Калифорния.

— Наистина е, мадам — отговори Грег извънредно учтиво. — Когато дошъл от Русия, баща ми нямал и пени в джоба си. Работил е упорито, за да постигне успех.

Очите на мис Хендерсън проблясваха, докато тя претегляше богатството на семейство Констант и тяхната липса на възпитание, както и липсата на благородно потекло. Но мис Хендерсън беше жена, чийто ум работеше бързо.

— Ах, но семейството на майка ви, Абрегос, е едно от най-старите в Калифорния. — Тя се усмихна и подаде студената си длан и на Ейнджъл. — А това е Ейнджъл. Какво необичайно име, мила.

— Кръстена съм на родното място на татко, Архангелск, мадам — отговори тя срамежливо.

Мис Хендерсън повдигна леко вежди от изненада.

— И това е много странно — отговори тя. — Сигурна съм, мила моя, че ще завържете много и все подходящи приятелства тук. — Погледът й се спря на Попи, която стоеше зад Ейнджъл. — А това сигурно е момичето на Малъри? — запита с леден тон. Никак не й се искаше да го приема в училището си, но семейство Констант бяха настояли двете момичета да са винаги заедно.

— Още едно име, което е известно на всички в Сан Франциско — отговори Попи и вирна предизвикателно брадичка. — Всички тук познават баща ми.

— Наистина! — Мис Хендерсън веднага, и с презрение, я лиши от вниманието си. — Мистър Констант, може ли да ви предложа чай? Пътуването сигурно е било уморително.

— Благодаря ви, мадам, но не желая чай — отговори той малко остро. — Трябва да тръгвам. Имам ви доверие и мисля, че ще се грижите еднакво и за двете ми сестри. — Попи го погледна с благодарност, а той я целуна за довиждане. — Бъди смела! — прошепна Грег в ухото й и й се усмихна окуражително. А в следващия миг вече го нямаше.

 

 

В Академията на мис Хендерсън имаше дванайсет стаи, във всяка една от които живееха по две момичета. Сърцето на Попи се сви, когато на Ейнджъл казаха, че ще дели стаята си с Доротея Уилкс Фрейзър, което означаваше, че ще ги разделят.

— Разбира се, ти сигурно си чувала за семейство Фрейзър, което е едно от най-добрите в Сан Франциско — каза мис Хендерсън на Ейнджъл. — Сигурна съм, че ще се разбираш с Доротея.

— Разбира се, ние ще станем приятелки! — извика Ейнджъл и се усмихна на чернокосата Доротея. — Ще бъде забавно!

Попи наведе глава, като чу любимата фраза на Ейнджъл — „ще бъде забавно“. Тя щеше да бъде в една стая с момиче, което имаше кисела физиономия и коса с цвета на медна монета и което я гледаше далеч не приятелски.

— Ти ще делиш стая с Лаура Банкс — каза й мис Хендерсън. — О, боже — добави тя, изненадана, — не бях забелязала, че и двете имате червена коса. Надявам се, че няма да има сблъсъци на „характери“. — И тя отправи с поглед предупреждение към Попи, преди да затвори вратата и да я остави насаме с Лаура.

— Леглото до прозореца е мое — каза й Лаура рязко, — а също и шкафчето от орехово дърво. Гардеробът е един за двете. Моите дрехи вече са закачени вътре, затова ще трябва да се задоволиш с останалото празно пространство. — Тя скръсти ръце на гърди и я изгледа студено. — И още нещо: моята коса не е обикновена, не е обичайното червено като твоята. Моята е кестенява.

Попи също я изгледа студено и отвори гардероба. Лаура имаше рокли за най-различни случаи и те изцяло запълваха гардероба. Попи взе една рокля с цвета на маруля и я огледа критично.

— Само такъв мръсен цвят може да отива на кестенявата ти коса — каза тя и хвърли дрехата на пода. После, като не обърна никакво внимание на гневното възклицание на Лаура, тя започна да изхвърля навън роклите й. Когато гардеробът се опразни наполовина, тя каза спокойно: — Сега имаме по равно място. Страхувам се, че ще трябва да закачиш другаде боклуците си.

Бузите на Лаура пламнаха. Тя отново изгледа студено Попи.

— Имаш ли представа, колко струват моите рокли? — Изгледа презрително новата рокля на Попи, ушита в Санта Барбара, и подхвърли: — Очевидно нямаш. Не си мисли, че няма да се оплача на мис Хендерсън — добави тя. — Тук си от пет минути и вече създаваш проблеми.

— Ако го направиш, Лаура Банкс — каза Попи и сви заплашително длани в юмруци, — ще те набия. И те предупреждавам: Грег казва, че умея да удрям.

— Кой е Грег? — попита Лаура и отстъпи нервно назад.

— Грег е моят брат! — отговори й Попи с победоносна усмивка.

— Не, не е — отговори Лаура. — Грег Констант е брат на Ейнджъл! Ние всички знаем коя си ти! Само почакай, докато татко научи, че деля стаята си с дъщерята на Джеб Малъри! Сигурно ще получи удар!

Попи почувства прилив на гореща кръв към лицето си. През всичките тези години никой не беше споменавал баща й, но ето, че това момиче знаеше кой е той. Неочаквано, вратата се отвори и Ейнджъл застана до нея, широко усмихната.

— Здравейте и двете! — извика тя. — О, каква прекрасна стая, по-хубава е от моята. — Тя протегна ръка към Лаура. — Аз съм Ейнджъл Констант — каза тя с усмивка.

Попи захапа долната си устна, за да не трепери, и се наведе над куфара си. Започна да вади дрехите си и да ги подрежда в гардероба.

— О, Попи, нали всичко тук е ужасно хубаво? — усмихна се Ейнджъл. — Казах ти, че ще бъде забавно!

 

 

Повечето членове на персонала и по-голямата част от момичетата бяха мили и любезни, но Попи чувстваше, че те знаят, че тя е „различна“. Всички искаха да бъдат приятелки на Ейнджъл. Дали заради красотата, усмивката и чара й? Попи си задаваше този въпрос, докато стоеше встрани и гледаше как момичетата се блъскат, за да спечелят място на масата до Ейнджъл по време на вечеря или как й подават бележки, с които я молят да бъдат нейни най-добри приятелки. Или пък заради парите на семейство Констант? До този момент не беше осъзнала факта, че семейство Констант са ужасно богати. Гледаше с ревност как учителките се разтопяват при усмивката на Ейнджъл, как веднага й прощават грешките, които прави в граматиката на френския език, как уж не забелязват, че поставя чашите за вино не на правилното място или как бърка имената на художниците от италианския Ренесанс. Дори мис Хендерсън винаги беше мила с нея и, за първи път, Попи осъзна, че Ейнджъл е не само красиво момиче, но и момиче, което има власт — тя беше богатата наследница на семейство Констант.

Всяка вечер на момичетата се разрешаваше да четат и разговарят в салона, както мис Хендерсън наричаше голямата стая в предната част на първия етаж. Редуваха се да свирят „Ноктюрно“ на Шопен на голямото пиано от абаносово дърво, понякога някои от тях пееха, друг път четяха поезията на романтиците, но повечето вечери просто си бъбреха.

Както винаги, Ейнджъл беше в центъра на малката групичка, които шепнешком си разменяха тайни и се смееха. Попи ги гледаше завистливо от мястото си до прозореца, където се преструваше, че чете книга. Тя и Лаура никога не си говореха. Другите момичета се държаха приятелски с нея, но никоя не беше „нейна приятелка“. Като че ли вече и Ейнджъл не беше такава. Като не можеше повече да издържа, тя грабна палтото си от дрешника и бързо отключи предната врата. Претича бързо по улицата и зави зад ъгъла. Дори не мислеше за това, къде може да отиде. Беше радостна, че може да подиша чист въздух и да усети отново свободата.

Часовникът в салона показваше осем и половина, когато Попи се прокрадна през входната врата на Академията, като се питаше дали са забелязали отсъствието й. Хвърли палтото и шапката си в дрешника и влезе в салона, като се оглеждаше предпазливо, но май нямаше причини да се тревожи. Мередит Макгуин свиреше „Лунната соната“ за стотен път и все още правеше грешки, а останалите момичета си разменяха клюки, разделени на малки групички. Като че ли никой не беше забелязал, че тя е излязла.

— Попи! — Ейнджъл разбута наобиколилите я момичета, за да стигне до нея. — Попи, къде, за бога, беше Мис Тримейн те търсеше и аз й казах, че имаш главоболие, но една от камериерките каза, че те е видяла да излизаш!

Настъпи тишина и двайсет чифта очи се впиха в Попи.

— Наистина ли излезе — попита я Доротея, изпълнена с възхищение.

Попи сви рамене.

— Да, разбира се, че го направих — подхвърли тя небрежно. — Не знам как всички понасяте да сте непрекъснато затворени ден след ден. Помислих си, че мога да се отбия… на едно място.

— Но, Попи… Къде — попита я развълнувано Ейнджъл.

Попи знаеше, че е приковала вниманието на всички, и се усмихна тайнствено.

— Не мога да ти кажа — отговори тя, — но скоро ще отида пак. Там е много по-забавно. — Тя се прозина, като преувеличи умората си. — Ужасно съм уморена — каза тя и ги погледна с превъзходство. — Трябва да си лягам.

Ейнджъл не можеше да си представи къде би могла да отиде Попи. Знаеше, че тя не познава никого в Сан Франциско. Остави другите момичета да си говорят шепнешком и последва Попи нагоре по стълбите.

Попи седеше в края на леглото си, с ръце в скута и безнадеждност, изписана на лицето.

— Толкова много се тревожех — призна си Ейнджъл и я прегърна. — Защо изчезна така? Толкова се уплаших, когато мис Тримейн започна да чете списъка и аз трябваше да излъжа за теб. Казах, че имаш главоболие.

— Е, ами то си е било вярно. — Попи прокара длан по смръщеното си чело.

— Но къде беше — попита Ейнджъл, вече ядосана Попи отново сви рамене.

— Просто се разхождах — каза тя мрачно. — Това е всичко. Каквото и да е, само да не стоя тук.

— Как можеш да говориш така — попита я Ейнджъл, изненадана — Тук е толкова забавно.

Попи въздъхна.

— Разбира се, че е забавно, Ейнджъл — каза тя все така мрачно. — Разбира се, че е забавно, но за теб.

 

 

— Знаете ли какво е полово сношение — попита Попи една вечер, докато момичетата си бъбреха както обикновено. В стаята се възцари тишина, примесена с благоговение, когато тя добави: — Аз знам.

— Ти знаеш? — възкликнаха те и се струпаха около нея.

Ейнджъл я погледна разтревожено. Струваше й се, че откакто се върна от разходката си, Попи се мъчи да се държи все по-скандално.

— Полово сношение е това, което биковете правят с кравите — заяви Попи. — Само че на тяхното място са мъже и жени.

Момичетата занемяха при нейната смелост да изрече подобни думи.

— Но как — прошепна нетърпеливо Доротея. — Как го правят, Попи?

Тя им се усмихна.

— Е, ами мъжът има такова нещо, онова, дето го има и бикът, и той го вкарва в жената.

— Вътре, но къде — попита Мередит, объркана.

— Отдолу — каза Попи. — Знаете къде. — Тя посочи с пръст, а те проследиха движението му, изумени. — Знам, че е вярно — добави тя, — понеже го прочетох в медицинската книга на мис Хендерсън, онази, която тя държи в кабинета си. Там има и картинки… Наистина много странни картини. Искам да кажа, че е нарисуван пенисът на мъжа и всичко…

Когато произнесе забранената дума, момичетата покриха устите си с длани и втренчиха погледи в нея, шокирани.

— Не вярвам нито дума — заяви Лаура. — Ти просто си измисляш, както правиш винаги.

— Не, не си измислям — отговори остро Попи. — Занесох медицинската книга на втория етаж. Всеки, който иска да я види, може да го направи — добави тя великодушно.

— О, Попи — прошепна Ейнджъл, разтревожена. — Не трябваше… — Но Попи вече водеше нетърпеливите момичета нагоре по стълбите. — Една по една — каза тя на Доротея, която я последва, кикотейки се, в стаята. — Останалите да почакат вън.

След няколко секунди Доротея излезе със зачервено лице и притихнала.

— Как изглежда — питаха я шепнешком другите. — Наистина ли има рисунки?

Доротея само кимна с глава, притисна длан до устата си, изтича по коридора в стаята си и повърна. Момичетата тихо се кискаха и си разменяха шепнешком мисли, докато чакаха следващата от тях да излезе от стаята…

— Е? — попитаха в хор, когато тя излезе след минута. Момичето се засмя, лицето й беше порозовяло. Беше объркана.

— Господи, нямах представа, че онова ми нещо изглежда така! — каза тя. — А мъжете! Уф!

Мис Хендерсън чу раздвижването и шепота, докато прекосяваше залата на път за кухнята, където вечер изпиваше чаша топло какао, подсилено с малко френски коняк — напитка, която й помагаше да заспи безотказно вече двайсет години. Изкачи стълбите, потупа косата си, за да я приведе в ред, оправи брошката си и се запита, ядосана, какво ли са си наумили момичетата сега. Изненада се, когато ги видя скупчени пред стаята на Попи.

— Какво става тук? — прогърмя гласът й и ги накара да подскочат. — Има ли нещо? — попита тя разтревожено. Човек никога не би могъл да бъде спокоен, когато дъщерята на Джеб Малъри е наблизо…

— Не, о, не, мис Хендерсън… Съжаляваме, мис Хендерсън — шепнеха те и бавно вървяха, заднишком, към стаите си.

— Ах, мис Хендерсън, ето къде сте били! — извика Ейнджъл в отчаян опит да отвлече вниманието й. — Исках да ви задам няколко въпроса, свързани с пътуването до Европа, което мама иска да направим догодина. Питах се дали няма да е удобно да дойда в кабинета ви, за да обсъдим някои неща. — Тя се усмихна лъчезарно на мис Хендерсън и тръгна към стъпалата, като се помоли на бога мис Хендерсън да я последва.

— Сега не е удобно, детето ми — сряза я мис Хендерсън, която си мислеше за чашата горещо какао с френски коняк. После, като си спомни коя е Ейнджъл, й се усмихна мило. — Защо не дойдеш в кабинета ми утре в три часа? — предложи. — Тогава ще можем да поговорим. — Тя вдигна изненадан поглед, когато Мередит Макгуин излезе тичешком от стаята на Попи със зачервено лице, шокирана.

Отвори рязко и широко вратата и влезе в стаята.

— Какво става тук — попита тя и закипя от гняв, като видя книгата, отворена на определена страница. Попи не направи опит да я скрие. Гледаше дяволито как мис Хендерсън затвори книгата и я пъхна под мишницата си.

— Ах, ти, долно момиче! — извика мис Хендерсън, а изпъкналата й адамова ябълка подскачаше нагоре-надолу. Не можеше да измисли думи, с които да каже на Попи какво мисли за нея. — Ти, малка развратнице! Ти си истински позор! — каза тя най-накрая. — Но с твоя произход това можеше да се очаква! Знаех си, че не биваше да те приемам. Ако мистър Констант не беше толкова настоятелен, никога нямаше да го направя!

Попи беше забила поглед в пода и нищо не казваше, но Ейнджъл забеляза, че дланите й са свити в юмруци.

— Ще бъдеш изключена веднага от училището — гневеше се мис Хендерсън. — Още сега ще телефонирам на мистър Констант и ще му кажа. Лаура! — Думите й приличаха на кучешки лай. — Тази вечер ще спиш долу в залата. Никой не бива да се доближава до това… до това безчестно момиче!

— О, Попи — проплака отчаяно Ейнджъл, — виж само какво направи! Сега щете изключат.

— Добре — отговори мрачно Попи. — Точно затова го и направих. — Но очите й гледаха тъжно и Ейнджъл я прегърна силно.

— Няма да им позволя да те отдалечат от мен — обеща й тя. — Никога няма да ни разделят, Попи, никога. Обещавам ти… Просто няма да ги оставя да го направят.

Очите на Попи срещнаха нейните.

— Наистина ли, Ейнджъл? — прошепна. — Наистина ли никога няма да се разделим?

— Да. Още сега ще телефонирам на татко — обеща тя. — Ще му кажа, че вината не е твоя и че тази глупава жена не е трябвало да оставя книгата на място, където всяко момиче може да я види. Всичко ще бъде наред, Попи, обещавам.

 

 

По обяд на следващия ден мис Хендерсън беше принудена да поеме извънредно количество от френския коняк, докато обмисляше дилемата, пред която беше изправена. Ник Констант беше обвинил нея, че притежава подобна книга, макар тя да беше заявила многократно, че книгата е медицинска.

— Но щом е медицинска — беше казал той, а логиката му беше необорима, — вредата не може да е голяма. Та това е само човешка анатомия, мис Хендерсън, и всяка жена би трябвало да познава устройството на тялото си. Струва ми се, че би трябвало по-внимателно да наглеждате момичетата. Мислех, че се грижите добре за тях, а ето, че ще трябва да прибера и двете си дъщери у дома. Струва ми се, знаете какъв скандал ще стане, ако бъда принуден да го сторя. Мисля, че другите родители никак няма да са доволни, нали?

Като отпиваше замислено от коняка си, мис Хендерсън знаеше, че няма избор. Трябваше да остави Попи в училището.

 

 

Попи беше преместена в единична стая. По-късно вечерта Ейнджъл отиде при нея. Тя седеше в леглото. Косата й беше сплетена на две плитки. Ейнджъл си помисли, че изглежда много уязвима, въпреки всичките си самохвалства.

— Сега ще трябва да се държиш по-добре, Попи — каза й тя строго, — защото следващия път мис Хендерсън наистина ще те изключи.

— Не ми пука — отговори Попи. — Нима не разбираш, Ейнджъл? Не издържам тук. Искам да си отида у дома, където съм щастлива!

— Щастлива? — каза Ейнджъл. — А колко щастливи мислиш, че ще бъдат мама и татко, когато те изключат? Нима татко вече не те защити веднъж? Помисли за това, колко нещастни ще бъдат те, Попи, преди да направиш някаква глупост.

— Не съм мислила за нещата по този начин — призна Попи, като гледаше нещастно Ейнджъл. — Аз съм егоистка и съм глупава. Винаги мисля първо за себе си.

— Аз ще ти помогна — каза й Ейнджъл. — Тук сме заедно. Опитай се да се забавляваш като мен. Казвам ти, че наистина може да бъде забавно.

 

 

Попи действително опита да се поправи. Интересуваше я мнението на Ник и Розалия. Прикрепваше косата си с толкова много фиби, че беше невъзможно да се изплъзне. Внимаваше в часовете и се държеше безупречно, когато посещаваха театъра или някоя от богаташките къщи в Сан Франциско, които отваряха вратите си за елегантните момичета на мис Хендерсън, за да им покажат колекциите си от картини и скулптури. Другите момичета сега се държаха по-приятелски с нея, защото се възхищаваха на смелостта й. Тя и Ейнджъл най-после споделяха отново една и съща стая. Въпреки неодобрението, което виждаше в очите на мис Хендерсън, тя най-после намери своето място в Академията и започна да се забавлява.

Всяка седмица имаше дежурни момичета, които подреждаха цветята из стаите. Редът на Попи да украси главната зала дойде в един студен декемврийски ден, когато из въздуха се носеше обещание за Коледа. Тя беше избрала стръкове бодлива зеленика и имел, по които имаше много червени плодове. Трудно й беше с дървените им стъбла, затова беше взела нож от кухнята. Работата не беше лесна, но Попи беше решена да направи най-красивата украса, която са виждали в Академията. Беше толкова погълната от заниманието си, че не чу кога е иззвънял входният звънец. Една от камериерките се втурна да отвори вратата, а Попи дяволито втъкна стръкче имел в косите си.

— О, мис, какво ще си помислят хората! — засмя се камериерката.

— Имел, а? — каза й от вратата един познат глас. — Е, ние всички знаем какво означава това, нали, татковото момиче?

Попи се извърна тъкмо навреме, за да види как баща й целува пълничката буза на камериерката.

— Здравей, момичето ми! — извика й той с познатата весела усмивка, като че ли нищо не се беше случило.

На Попи й се зави свят, докато го гледаше как се приближава към нея. Помисли си, че ще припадне. Той си беше същият, какъвто го помнеше, и все пак не беше. Беше много по-възрастен, очите му бяха подпухнали, а по лицето се виждаха дълбоки бръчки. Ръцете му, протегнати към нея, трепереха силно. Но очите му бяха съвсем същите — ясни и блестящи, яркосини — като нейните. И лицето беше същото като онова, което тя виждаше всяка сутрин в огледалото.

У нея се надигна дълго таената омраза и тя отстъпи назад. Другите момичета се скупчиха любопитно около перилата на стълбището, а изплашената камериерка изтича да извика мис Хендерсън.

— Не съм „твоето момиче“! — извика тя с треперещ глас.

— Сигурен съм, че си спомняш. Ти си момичето на татко. Винаги си била моето момиче. Нима не съм ти казвал винаги, че ще се върна да те взема? Е, тук съм, миличката ми, най-после съм тук!

Ейнджъл тичешком се присъедини към смълчаните момичета.

— Какво има? — извика тя. — Какво става?

— Дошъл е Джеб Малъри — прошепна й развълнувано Лаура. — Дошъл е да вземе „момичето си“. О, господи, каква клюка ще излезе от това!

Ейнджъл загледа ужасена сцената, която се разиграваше в залата. Гласът на Попи затрепери още по-силно, когато повтори:

— Не съм твоето момиче. Моля те, върви си. Не искам да те виждам. Никога!

— Сигурен съм, че не е така — отговори Джеб, който продължаваше да върви към нея. — Хайде сега, недей да казваш като майка си, че не можеш да простиш само защото мъжът е направил няколко грешки. Какво ще кажеш да си облечеш палтото и да отидем да обядваме, за да се опознаем. Обзалагам се, че не искаш да стоиш тук сега, когато татко се е върнал у дома. Предполагам, че семейство Констант с радост ще се отърват от теб. Наел съм апартамент в „Сент Франсис“ и всичко ще бъде както едно време, татковото момиче!

— Не съм „татковото момиче“! — изпищя Попи, протегнала ръце напред, за да се защити. — Не съм! Не съм!

— Попи, о, Попи! — Ейнджъл се втурна към нея. Попи вдигна инстинктивно ръката, която държеше кухненския нож, и го хвърли към баща си, изпаднала в паника. — О, Попи! — прошепна Ейнджъл отново, когато Джеб се свлече в краката им, а кръвта му образуваше тъмно петно на ориенталския килим.