Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (2)

Глава 2

Старият папагал разроши пера, за да се предпази донякъде от влагата и студа, които се просмукваха от Гранд канал във Венеция. Те преминаваха лесно през разпадащите се, боядисани в цвят охра и замазани с хоросан стени на палацо Ринарди, проправяха си път чак до високите стени на таваните и сякаш прилепваха към избелелите копринени завеси, които бяха станали толкова тънки и крехки с времето, че можеха всеки момент да се превърнат в прах. Оперението на птицата беше единственото весело цветно петно в някога великолепно обзаведената и разточително боядисана спалня. Но днес дори неговата синя и разбъркана перушина като че ли отразяваше влагата и мрачността на ноемврийския ден.

Папагалът показа крака си изпод перушината и сковано го протегна. И ето, че смарагдите и рубините, които украсяваха пръстените, проблеснаха с изненадваща яркост. Попи ги беше поръчала при „Булгари“ и беше казала на бижутерите да използват само най-качествени камъни. И нейният домашен любимец, вече повече от осемдесет години, носеше истинско богатство на подобните си на пръчки крака. Дебелата пръчка, на която беше кацнал, беше от чисто злато, което носеше белезите на непрекъснатите му движения. В двата й края имаше топки с големината на юмрук, които бяха обсипани с бижута. Огромната златна клетка имаше формата на палат от „Приказките на Шехеразада“, но извивките и арките бяха понащърбени от дългите години употреба. Клетката беше поставена върху маса в ъгъла на стаята. Сега, тъй като вече беше стар, папагалът си седеше кротко на пръчката, гледаше наоколо и чакаше Ариа — така, както преди беше чакал появяването на Попи.

От мраморния коридор долетя лекият шум от обути в пантофки крака и той вдигна глава. Дръжката на вратата, украсена със злато, изщрака и се появи Фиамета. Тя куцаше, тъй като беше болна от артрит. Остави закуската на масата, която датираше от седемнайсети век, и започна да оправя леглото. Уморените от живота очи на папагала гледаха как старата жена подпъхва белите ленени чаршафи обратно под дюшека на покритото с балдахин легло, как издава звуци на неодобрение, като види боята, която се лющи от централната колона и прибавя нови белези към изящната украса на спираловидните орнаменти, към цветята и листчетата, които бяха издържали повече от двеста години.

— Ариа! — извика тя, хвана момичето за рамото и го разтърси. — Събуди се!

Тази сутрин гласът й звучеше различно. Тя беше възбудена от нещо. Папагалът се затътри към другия край на пръчката си и разпери криле.

— Излез, Фиамета — отговори Ариа приглушено. — Не искам да се събуждам.

— Но трябва! Днес е рожденият ти ден! — Гласът на старата жена трепереше от радостна възбуда.

Ариа се размърда неспокойно.

— Точно заради това не искам да се събуждам — прошепна Ариа, заровила глава във възглавницата. — Излез и ме остави да спя.

— Ама че ги приказваш! — Фиамета издърпа одеялото с твърда ръка.

— Ужасно е студено! — проплака Ариа и придърпа отново завивките над раменете си. — О, отиди си, Фиамета, моля те. Остави ме сама с нещастието и тъгата ми.

Старата жена я погледна със смесица от нежност и гняв. Винаги се удивляваше от красотата на Ариа, като че ли я виждаше за първи път. Особено защото като дете Ариа не беше дори хубава. Беше изключително слаба, с огромни черни очи и гъсти извити мигли, които доминираха над малкото й личице. Външността й беше като на недохранено дете. Много пъти сърцето на Фиамета се качваше в гърлото от страх тя да не си счупи някой крайник, докато я гледаше как се катери по дърветата с пъргавината и сръчността на маймуна или пък докато подскача, съвсем сигурно между другото, по облите камъни, поставени напреко през потока, който заобикаляше Вила Д’Оро. Но крехкостта на Ариа беше измамна. Тя беше здрава и силна като вол, помисли си с гордост Фиамета, а беше и грациозна и лека като газела. Имаше хора, които сравняваха външността й с тази на младата Одри Хепбърн, и други, които я сравняваха с класическата красота на Грейс Кели, но това нямаше значение за Фиамета, която знаеше, че Ариа не прилича на никоя друга в света. Тя си беше Ариа, единствена по рода си и винаги вярна на себе си.

Момичето се изправи неохотно и тя подреди възглавниците зад гърба й, за да й бъде удобно.

— Ето, така е по-добре — каза тя, а Ариа я прегърна със слабата си нежна ръка през раменете и я целуна с обич по бузата.

— Фиамета — прошепна Ариа и усмивка озари гладкото й младо лице, — за какво е целият този шум? Не съм закусвала в леглото, откакто ми извадиха сливиците на дванайсет години! — Тя се усмихваше, но очите й бяха тъжни. Папагалът се плъзгаше непрекъснато по пръчката си и крещеше, за да привлече вниманието й. — Лучо, caro — извика му тя, — ела при мен.

Папагалът прелетя от пръчката си до масата, а оттам до скрина с чекмеджета, откъдето с няколко подскока стигна до нея.

— Бедният Лучо — прошепна с тъга Ариа, — мисля, че тази сутрин всички усещаме много остро възрастта си. Нали така? — Той кацна на протегнатата й ръка и нежно запристъпва, докато стигна до рамото й, където се сгуши, опрял глава в бузата й. Играеше си с ухото й и издаваше тихи звуци на задоволство.

Таблата беше покрита с износена бяла ленена покривка, обточена с венецианска дантела, и върху нея бяха подредени нащърбена кристална чаша с портокалов сок, купа пресни дъхави кифлички, бучка прясно жълто масло и чинийка с яркочервения мармалад, който Фиамета приготвяше всяко лято от дивите ягоди, които растяха по хълмовете край Вила Д’Оро. Грижливо сгънат вестник лежеше до красивата синьо-бяла чиния, която беше единствената останала от порцелановия сервиз, направен специално за баронеса Марина Ринарди преди сто и петдесет години.

Ръката на Фиамета трепереше, когато вдигна вестника.

— Прочети го, мила! — възкликна тя. — Още сега, прочети го бързо!

Ариа взе вестника от нея изненадана.

— Но какво трябвала прочета… Това е само вестник, все същите новини… Да не би… някой да е умрял. — Тя се изчерви, засрамена от слабата надежда, която се беше промъкнала дори в гласа й.

— Не. Не и човекът, когото имаш предвид. Но да… в известен смисъл. — Пръстът на Фиамета, разкривен от артрита, се насочи, треперещ, към долния ъгъл на страницата. Съобщението за наследника на Попи Малъри изпъкваше ясно, обрамчено с черни линии.

— Е? — запита Ариа, все още озадачена.

— Но то се отнася за Попи — възкликна Фиамета. — Попи Малъри!… Не разбираш ли? Ти би трябвало да си тази наследница, която издирват, Ариа!

Ариа прочете още веднъж съобщението и този път в нея разцъфна надеждата. Ами ако беше вярно? Ако наистина беше наследницата? Това можеше да промени хода на съдбата, която беше надвиснала като дамоклев меч над главата й.

Преди шест месеца майка й беше казала, че парите на древното семейство Ринарди са вече изчерпани и затова Ариа трябва да изпълни дълга си и да се омъжи за богат мъж, мъж, който тя вече била избрала — Антъни Каралдо. Бяха я полазили тръпки, като чу това име. Беше вперила изпълнен с ужас поглед в майка си. Беше чула мълвата, която се носеше за Каралдо. Всички я бяха чували, макар никой да не беше успял да докаже каквото и да било. Всъщност никой не беше и опитвал. Майка й беше казала, че тя не бива да вярва на клюките, защото за него приказват хора, които завиждат на богатството и успехите му.

— Помисли, момичето ми — беше казала тя, — щеше ли той да бъде най-добрият приятел на баща ти, ако това беше вярно?

Тогава Ариа си беше помислила, объркана, че е странно това, че Каралдо беше най-добрият приятел на баща й. Някак си, той винаги беше там, застанал встрани, но неизменно присъстващ в живота им — фигура, скрила се в сянката, запазвайки дистанцията, но… Тя си беше спомнила дори това, че той беше държал ръката й на погребението на татко…

— Не се тревожи — беше казала Франческа. — Той обеща, че ще се грижи добре за теб. Ще имаш всичко, което една жена би могла да пожелае.

— Да, жена като теб! — беше отговорила Ариа, а в очите й бяха бликнали сълзи.

Майка й се беше засмяла — лек, гъделичкащ, дразнещ, безмилостен звук.

— Странно, но винаги съм мислела, че Каралдо те чака да пораснеш — беше казала тя.

Разбира се, Ариа беше отказала да го направи, беше вдигнала истинска буря, беше викала и плакала, протестирала, заявявала, че не живеят в Средновековието, че майките не женят дъщерите си по този начин сега… Беше казала, че ще избяга накъдето й видят очите, на милиони километри от Каралдо. Но майка й беше сложила край на бурната й реакция с едно съвсем простичко, тихо изказване.

— Ако откажеш — беше казала с леден глас Франческа Ринарди, — тогава не знам какво бих могла да направя.

Ариа беше втренчила поглед, ужасена, в ясните й сини очи. А после Франческа беше излязла от стаята и я беше оставила да премисли още веднъж нещата.

Ариа беше разбрала правилно заплахата на Франческа. Знаеше, че тя е способна да се самоубие. За жена като майка й, живот без лукса, който тя смяташе за нещо от първа необходимост, просто не си струваше да се живее. Уплашена, тогава тя беше разбрала, че Франческа не й е оставила никакъв избор.

А днес беше осемнайсетият й рожден ден — денят, в който щеше да се сгоди за Антъни Каралдо. Тя отново погледна обявата във вестника, обточена с черни линии.

— Попи… — прошепна тя, изпълнена с надежда. — Дали не си дошла, за да ме спасиш? Дори не знам коя си, само името ти. Попи.

— Попи — повтори Лучо. — Попи, Попи, сага. Попи, cherie, Попи, darling.

Те го погледнаха изненадани, а той кацна отново на пръчката си и продължи да крещи с дрезгавия си глас.

— Попи! — извика той отново, този път дори още по-ясно, защото си припомни отдавна забравеното име и звуковете, от които то се състоеше.

— Лучо! — извика Ариа, силно развълнувана. — Разбира се. Ти си познавал Попи. Знаел си всичко за нея! И — добави тихо тя, — ти знаеш кой е истинският наследник на Попи Малъри.

 

 

Беше пет и половина сутринта и лъскавият черен „Гълфстрийм“ на Антъни Каралдо, с неговата отличителна емблема — черен гарван в златножълт кръг — го чакаше на самолетната писта на летище „Малпенса“ в Милано. Машините вече работеха и скоро той щеше да полети към Лондон. Дългият черен мерцедес се плъзна безшумно до него. Прозорците бяха от матово стъкло, което не позволяваше да се види кой седи вътре. Стюардът, който го чакаше на стълбата, леко и незабележимо трепна. Той знаеше, че Каралдо ще излезе от колата още преди шофьорът да е ударил спирачките и че едва ли ще има време да заобиколи колата, за да отвори вратата на господаря си.

Каралдо изкачи бързо стъпалата, които водеха към вратата на самолета.

— Добро утро, Енрико — каза той и кимна любезно с глава.

— Добро утро, сър. Капитанът е готов за излитане. Ще тръгнем, когато кажете, сър — отговори стюардът.

Каралдо кимна.

— Да тръгваме тогава.

Без да погледне повече към колата, той се настани на мястото си и закопча предпазния колан, след което вдигна първия от многото вестници, които преглеждаше всяка сутрин. Бяха във въздуха само след броени минути и когато той разтвори „Ел Джорно“, Енрико се появи с каничка кафе и чаша, поставени на сребърна табла. Наля сръчно черната течност в чашката, свикнал с мълчанието на господаря си. Знаеше, че Каралдо използва всяка минута от деня, за да поработи, и че дори сега ще провери съвестно какъв е борсовият пазар в различните държави, а така също и пазарът за произведения на изкуството. И си помисли, че Каралдо сигурно има пръст във всичко, което става по света.

Каралдо кимна, с което мълчаливо благодари за топлата напитка, и отпи от кафето. Беше смесена марка, приготвяна специално за него в Париж — гъсто, тъмно и мазно. И винаги успяваше да го приведе във форма за секунди независимо дали беше един, два или пет часът сутринта. Но тази сутрин нямаше нужда от него. Съобщението, заградено с дебели черни линии, му се стори като избухване на атомна бомба.

Попи Малъри. Гледаше като хипнотизиран името, което беше изплувало от миналото. Името, което го отнесе назад, обратно във времето, към жената, която дори не беше срещал. Но знаеше, че това име може да има разрушителен ефект върху неговото бъдеще.

Антъни Каралдо беше на петдесет и една години. Беше среден на ръст, слаб, но мускулест. Маслинената му кожа беше загоряла и през цялата година, както става само при много богатите. Имаше изпъкнали скули и широко чело и толкова прав нос, колкото може да се види само на статуите от римско време. Каралдо би изглеждал великолепно, облечен в римска тога, застанал на стъпалата на Сената по времето на Цезар, но всъщност той носеше безупречно ушити костюми: кремав ленен костюм — през лятото и тъмносин, на райета, през зимата, и винаги светлосиня риза от най-чист и фин памук. За толкова официално облечен мъж обувките му бяха ексцентрични — мокасини с пискюли от „Уестън“ в Париж. Вратовръзките му бяха дискретни, на райета или на точки, но винаги от превъзходна италианска коприна. Устата му издаваше твърдост, той рядко се усмихваше. Говореше отмерено и създаваше впечатлението, че е обмислил предварително всяка фраза. Ръцете му бяха слаби, маникюрът му — грижливо направен. Не носеше пръстени. Единственото му украшение беше часовникът, който беше изработен от злато, макар и не изцяло. И това беше от практически съображения, а не от суета.

На повърхността Каралдо изглеждаше точно такъв, какъвто беше — богат, придирчив, образован и изтънчен мъж. През последните трийсет и пет години беше направил истинско състояние, като търгуваше с предмети на изкуството. Беше се проявил и като филантроп, беше вложил голяма част от парите си, за да подкрепи големите любови на своя живот — музиката, операта, живописта.

Каралдо пътуваше по света с частния си реактивен самолет, за да извършва сам сделките си. Притежаваше луксозна, строена в началото на века, вила, разположена на хълмовете над Портофино, огромна градска къща на „Яна Микеланджело Нуонароти“ в Милано, и древен, но красиво реставриран „pallazo“ във Венеция. Имаше също къща на площад „Белгрейв“ в Лондон и постоянно нает от него апартамент в хотел „Пиер“ в Ню Йорк. Във всяко от жилищата си имаше истинско богатство от картини, скулптури и други съкровища на изкуството и всяко едно от тях беше поддържано в безупречен ред от прислугата, на която той плащаше целогодишно, без значение колко време прекарва в него.

Имаше още една къща, за която никой не знаеше — голяма, но не дотам поддържана вила в Неапол, в която той ходеше редовно веднъж в месеца. Винаги оставаше точно два дни и две нощи, а после се връщаше към обичайния си живот в Милано.

Каралдо не беше човек, който обича живота в обществото, и не посещаваше много събирания, но го виждаха на тези от международно значение, особено на тези, които касаеха света на изкуството и музиката. Беше замесен във фестивала „Полето“ и в „Биенале“-то във Венеция. Четири или пет пъти в годината даваше разточителни приеми в домовете си — бал с маски във Венеция по време на карнавала; приятно парти, с подходящи за сезона забавления, в лятната си къща в Портофино; вечеря за ценителите на операта в Милано. Като се изключат тези случаи, неговият личен живот беше точно това — личен. Но за него, а и за начина му на живот, шепнешком се носеха клюки по баровете и кафетата на поне десетина града в целия свят.

Говореше се, че зад спокойната външност на Каралдо се крият хиляди тайни, че парите му не са спечелени единствено от търговията с предмети на изкуството, че има и други, по-страшни, да не кажем — зловещи начини, по които той прибавя нови милиони към богатството си, което пази в швейцарските банки. И че изисканият му външен вид прикрива неутолим сексуален апетит. Говореше се, че Каралдо е като направен от стомана, че продължаващите му цяла нощ любовни срещи не го задоволяват, макар да изтощават партньорките му, и още — че обича сексът да бъде груб. „Оргии“, шепнеше мълвата, „разврат“, който продължава по цели седмици с всички перверзни, които можете да си представите… Но Каралдо, винаги учтив и леко усмихнат, оставаше глух за хорските приказки. И никой никога не беше отказвал покана за неговите събирания.

Единственият човек, на когото някога се беше доверявал, беше верният му приятел Паоло Ринарди, който беше загинал трагично преди четиринайсет години. И сега никой не знаеше как точно Антъни е спечелил огромното си богатство и кой и какъв е всъщност той.

Когато блестящият черен самолет се спускаше над пистата на лондонското летище „Хийтроу“, на пода, до краката на Каралдо, лежаха куп прочетени вестници. Той смръщи вежди и постави ръка на челото си. В гърдите му пулсираше болка, прилична на малък, но много остър нож. Извади сребърна кутийка от джоба си, взе малко хапче и го постави под езика си, облегна се назад и зачака неговия ефект. Продължаваше да мисли за необикновеното съобщение. Беше абсолютно сигурен, че ако Франческа Ринарди го види, ще заяви, че Ариа е наследницата на богатството на Попи Малъри, дори самата тя да не вярва в това. Но ако се окажеше истина, той щеше да загуби единственото съкровище, което имаше значение за него. А Каралдо не беше човек, който губи лесно.

Извика Енрико и поръча да го свържат по радиото с „Банка кредита е маритимо“ в Цюрих, Швейцария. Говори с Джузепе Алиери, президента на банката. Нареди му да използва всичките си връзки, за да получи от адвоката Йоханес Либер списък на кандидатите за наследството на Попи Малъри.

 

 

Днес Клаудия Гали ненавиждаше Париж. Мразеше неговите отдавна прекарани булеварди, обточени от двете страни с дървета, мразеше красивите парижки сгради, покритите с червени керемиди покриви и павираните вътрешни дворове, мразеше парижките кафенета и ресторанти и бляскавите витрини на магазините, където бяха изложени най-луксозните и красиви дрехи в света. Мразеше всичко, целия Париж, защото беше без пукната пара, а според нея да бъдеш без пари в Париж беше грях.

Дребна черна котка претича между краката й и тя почти се препъна в нея, докато излизаше от асансьора на елегантната сграда, в която притежаваше апартамент, на улица „Фоги“. Тя ядосано ритна котката със стройния си крак, обут в изящна обувка от крокодилска кожа.

— Мръсна котка! — изсъска тя. Независимо дали беше без пари, или имаше много банкноти в портмонето, Клаудия мразеше котките.

Излезе на улицата и се спря, загледана в есенното небе. Облаците се бяха спуснали заплашително ниско. Духаше леденостуден вятър, който караше да падат и последните почернели, останали по клоните на дърветата, листа. Тя вдигна високо яката на палтото си и се сгуши уютно в нея, като поблагодари на бога, че все още има своето скъпо кожено палто. Разбира се, то не беше самурено. Палтата й от самур бяха отдавна изчезнали от нейния гардероб, но поне не беше и визонено. Бобърът беше идеален компромис, що се касаеше до социалната стълбица. И, докато говорим за обществото и мястото в него, до какво беше сведен нейният живот сега.

Клаудия живееше в малък едностаен апартамент в задната част на елегантна сграда. Прозорецът й гледаше към кофите за боклук. Тя предполагаше, че за тези пари би могла да намери и по-голям апартамент, но не в такъв изискан квартал. А така поне имаше приличен адрес, което също имаше своето значение. Освен това не очакваше, че ще прекарва толкова много време в жилището си. Например точно сега трябваше да приема покана след покана. Мислеше, че ще прекара Коледата във вилата на Малинков в елегантния, нов мексикански курорт Коста Карейес, а после, може би седмица или две, в имението на Листер в Гщаад, а после известно време на остров Барбадос… Но, странно, тази година поканите не дойдоха. Нейните „приятелки“ бяха разбрали, че тя се оглежда за нов съпруг, и не искаха да рискуват. Клаудия беше известна с лошата си слава и с безскрупулността си, когато се отнасяше до тези неща. Тя беше на трийсет и шест години и все още беше смятана от всички за изключително красива жена, много привлекателна, както казваха мъжете. Беше висока, със стройни бедра и високи закръглени гърди, които бяха по-големи, отколкото се смяташе за модерно, но бяха едно от най-хубавите неща в нея. Но понякога, както сега, да бъдеш много привлекателна, беше по-скоро недостатък.

Като хапеше нервно долната си устна, тя се оглеждаше за такси. Разбира се, Перлуджи ще й каже, че вече не може да си позволи да се вози на таксита, но дяволите да го вземат Перлуджи. Той никога в живота си не беше се возил на метрото, така че, защо очакваше това от нея?

— Улица „Риволи“, заведението на Анжелина — каза тя остро на шофьора с надеждата, че ще намери там някого, за да може да изпие сутрешното си кафе и да изяде една малка козуначна кифличка.

На практика, шикозното кафене се оказа празно, като се изключат туристите, които заемаха две-три маси. Разбира се, помисли си кисело Клаудия, всички, които представляваха нещо в обществото, бяха в Ню Йорк за концерта на Павароти и за „модното“ парти, давано от Музея по съвременни изкуства. Тя също трябваше да бъде там, но от въздушните линии я бяха уведомили студено, че картата й вече не е валидна, поради което са отменили резервацията й.

Вината беше изцяло на баща й! Обвини него, както правеше винаги, за своите собствени проблеми. Александър Гали беше саможив и затворен човек, ексцентрик, който се беше отказал от семейното име Ринарди, за да приеме името на съпругата си — Гали. Беше отказал да живее във фамилната вила или в палата във Венеция, беше се отказал от собствеността и титлата си в полза на братовчед си Паоло. Клаудия никога не му прости това. Тя би могла да използва тези къщи, можеше да ги напълни със скъпи съкровища. Но когато той умря, им остави само отдалечената Вила Велата, която никой не искаше!

Тя беше втренчила печално поглед в чашата с кафе. Сложи си две лъжички от забранената захар и реши, че ще се обади на Перлуджи още един път в Ню Йорк. Щеше да му се наложи най-накрая да отговори на обажданията й, макар да й беше ядосан. Перлуджи никога не успяваше да й устоява дълго. Той имаше нужда от нея. Нейният брат близнак беше преуспял борсов агент. Въпреки че през последните месеци в пресата се бяха появили обезпокоителни репортажи относно стоковата борса, тя беше сигурна, че с Перлуджи всичко ще бъде наред. Той не би позволил нищо да се изпречи на пътя му към успеха.

Докато разлистваше страниците на „Le Monde“, за да провери как стоят нещата на борсовия пазар, Клаудия видя обявата за издирваната наследница на Попи Малъри. Очите й се отвориха широко, докато я четеше отново и отново. После се облегна назад, потопи кифлата в кафето си и отхапа голяма хапка. Това можеше да се окаже точно онова, от което имаше нужда… Може би, просто може би, късметът се беше обърнал пак на нейна страна. Ако успееше да пресметне всичко точно. И също така може би щеше да се обади на омразния Перлуджи, за да му каже. Но не още. Не и докато той не й потрябва.

 

 

Лицето на Перлуджи Гали беше абсолютно безизразно, докато той седеше до елегантно подредената маса в хотел „Риджънси“ в Ню Йорк и слушаше внимателно какво му говори човекът, който му правеше компания на закуска.

— Разбира се, щеше да бъде по-добре, ако се беше измъкнал още преди шест месеца — каза му Уорън Джеймс и отхапа от най-вкусната кифла с боровинково сладко, която някога беше вкусвал. — Но още не е прекалено късно… Само че… — добави замислено той, докато дъвчеше бавно.

Перлуджи си играеше с красивата купичка, пълна с пресни плодове. Той беше въздържан в яденето и пиенето, хубавата и обилна храна, както и превъзходните вина, не го изкушаваха. Никога не пиеше кафе или чай. И сега отпи от чашата газирана минерална вода и не каза нищо.

— Беше глупаво да продължаваш, когато пазарът за метали стана толкова рискован — заяви Уорън и направи знак на келнера да му донесе още една чиния кифлички. — И, по мое мнение, си имал ужасен късмет, че си се измъкнал с ризата на гърба си. По дяволите, човече, във време като това очаквах от теб, че ще се откажеш като всички останали, а ти се впускаш в борсови спекулации!

— Знам всичко това, Уорън — отговори спокойно Перлуджи. — И сега, след като лекцията ти приключи, ще се върнем на въпроса, заради който се срещнахме. Имам нужда от твоята подкрепа, за да осъществя следващия си проект. Имам нужда от пет милиона, Уорън, и то веднага.

Банкерът го изгледа изпод рошавите си сиви вежди.

— Съжалявам, Перлуджи, но просто не мога да ти дам толкова много. Виж — започна да го убеждава той, — имаме добра и стабилна връзка вече толкова много години и аз уважавам твоята бизнес преценка. Стоките са рискована работа, а ти винаги си знаел, инстинктивно, кога да се включиш и кога да се откажеш. Но този път изгърмя. Заради силата на старото приятелство, Перлуджи, мога да ти дам милион. Не повече.

— Благодаря, Уорън. — Перлуджи се изправи, оправи гънките на безупречно огладения си панталон и закопча сакото си. — Вече закъснявам за следващата си среща — каза тихо той, — така че, съжалявам, но трябва да тръгвам веднага. — В гласа му се долавяше студенина и Уорън го погледна внимателно. Перлуджи беше известен като безмилостен в бизнеса, особено към враговете си.

— Виж какво, Перлуджи — продължи да го убеждава той, — не би могъл да очакваш повече, признай сам пред себе си, при тези обстоятелства.

— Абсолютно си прав, разбира се — отговори той, без да се усмихва. — Нямам избор и ще трябва да приема предложението ти. Благодаря ти, Уорън… Ще се погрижа за сметката. — Завъртя се на пети и остави банкера с пълна с кифличка уста и смръщени вежди.

Навън небето беше сиво, а студеният вятър образуваше вихрушки край ъглите. Перлуджи вдигна яката на тъмносиньото си кашмирено палто и закрачи с елегантна крачка по Парк Авеню. Искаше да повърви малко, за да обмисли някои неща, преди да тръгне към Уолстрийт. Беше все още седем и половина сутринта. Обикновено той беше в офиса си още от пет часа. Много малко неща, освен работата, имаха значение за Перлуджи Гали — специфичният вид работа, която си беше избрал. Харесваше му да разиграва стоки на борсата, защото работата беше рискована колкото и хазартът. До преди два месеца винаги беше излизал победител. Но сега беше загубил сериозна част от значителното богатство, което беше натрупал, и ако не получеше подкрепа — по-голяма от тази, която му предлагаше Уорън, който не беше единственият банкер, с когото той работеше — щеше да се окаже в ужасно затруднение. Всъщност сумата, от която се нуждаеше, беше по-близо до двайсет милиона, отколкото до пет — тази, която беше поискал от Уорън. Беше се надявал, че ще успее да я събере от различни източници. А ето, че може би щеше да му се наложи да се задоволи с една трета от необходимите пари.

Едно такси спря до тротоара в отговор на протегнатата му ръка и той се настани вътре, като даде адреса на офиса си на Уолстрийт. Перлуджи никога не беше имал проблеми с такситата или с получаването на най-добрите маси в изисканите нюйоркски ресторанти, нито пък с привличане вниманието на келнерите. Имаше някаква властност в слабото му, дори изпито, лице, в безупречно облечената му фигура, която караше хората да му се подчиняват. Особено като се вземеше предвид фактът, че той никога не даваше прекалено голям бакшиш и никога не се усмихваше. Той просто очакваше от хората да му служат и получаваше всичко, което пожелаеше. Уличното движение беше много натоварено и попаднаха в задръстване на ъгъла на Петдесет и втора и Лексингтън. Той въздъхна примирено и разтвори „Дъ Уол стрийт Джърнъл“, за да прегледа котировките на борсата.

Много по-късно същата вечер, когато беше съвсем сам в украсения от скъпоструващ дизайнер офис, където шикозните тъмнозелени стени бяха отрупани с картини, представящи английски пейзажи и италиански девици, а лавиците бяха претрупани с книги с кожени подвързии, Перлуджи отново разлисти вестника. И този път прочете съобщението за Попи Малъри. А то му даде материал за дълги размишления.

Той си наля отлежало скоч уиски, отпи със задоволство и се усмихна. Значи така, семейните призраци излизат от шкафа, най-после. Да, съвсем, съвсем навреме.

 

 

Гъстата руса коса на Орландо Месинджър блестеше на колебливата лондонска слънчева светлина, докато той прекосяваше Слоун Скуеър по пешеходната пътека тип „зебра“. Беше тръгнал към огромния магазин У. X. Смит в южния му край. Но не само русата му коса караше всички жени, без изключение, да обръщат глави към него. Той изглеждаше като древен викинг и всичко у него даваше обещания. Орландо беше висок метър и деветдесет и пет сантиметра и имаше естествен златист загар, който правеше ясносините му очи да изглеждат още по-сини. Великодушната му уста беше леко извита нагоре в двата си края, а носът му беше идеално прав, макар и малко по-дълъг от необходимото.

Беше се върнал в Англия заради изложбата на последните си работи, която щеше да се състои в изискана галерия в Мейфеър. Отиваше към „Смитс“, за да си купи един брой на „Таймс“ и да провери, че обявата за изложбата е публикувана. Не си направи труда да се нареди на опашка, а грабна един брой, хвърли трийсет пенса на момичето на касата и излезе от магазина, без дори да забележи изпепеляващите погледи на другите клиенти, които търпеливо чакаха реда си. Проправяйки си умело път през натовареното движение, той прекоси отново Слоун Скуеър и тръгна към „Л’Експрес“.

Орландо кимна на сервитьорката и огледа небрежно масите, за да види има ли познати лица. Но в този ранен час кафенето беше почти празно и съвсем спокойно. Той си поръча двойно еспресо и се отпусна на един от високите столове пред бара. Прелисти страниците на вестника и стигна до тази, на която бяха статиите и обявите относно изкуствата. Да, там беше — не толкова голяма, колкото той очакваше, но все пак изпъкваше на фона на другите.

„Изложба на последните творби с маслени бои, водни бои и гваш на Орландо Месинджър, ще се състои в галерия «Maiz» на Корк стрийт в Мейфеър, Лондон, от 15 ноември до 5 декември.“

Е, това беше. Сега оставаше само да се появят много хора и да изкупят картините му. Беше сигурен, че на откриването ще дойдат много знаменитости от цял свят. В къщите на някои от тях беше гостувал, някои други беше рисувал, а с трети се беше любил. Но те не бяха купувачи. Тези хора очакваха нещата да им бъдат подарявани, бяха свикнали да получават всичко наготово! А това, от което Орландо имаше нужда сега, бяха истински купувачи.

На семейство Месинджър не бяха останали никакви пари. Преди да умре, баща им беше заявил, че е похарчил всичко за скъпоструващото образование на Орландо и за наскоро придобитата жажда на съпругата си за джин, както и за дългите им пътешествия по море и безкрайните партии бридж по казината. Поначало тяхното богатство не беше голямо, но сега им беше останала само много старата и не дотам величествена къща в онази част на страната, където не беше модерно да се живее. След като половин век не бяха полагали грижи за нея, сега им трябваше цяло състояние, за да я направят обитаема.

Орландо прегледа вестника и отпи от еспресото, като благодари на бога, че англичаните най-после се бяха научили да приготвят прилично кафе. Нямаше как да пропусне огромната обява за липсващия наследник на Попи Малъри, обточена с дебели черни линии, така че се открояваше на страницата. Той дълго и мълчаливо се взира в нея. После дари келнерката с усмивка, за която знаеше, че ще разтопи сърцето й и ще накара тръпки да плъзнат по гръбнака й, поръча си още едно еспресо и кроасан. Но трябваше да си поръча шампанско, защото току-що беше видял отговора на всичките си проблеми.

 

 

Въпреки че беше есен, в Калифорния беше горещо. Горещината се сипеше и над Вентура Фрийуер и образуваше малки разкривени трепкащи колелца в различни цветове по предното стъкло на колата на Лорийн Хънтър, които много приличаха на бълбукащи вълнички в бавно течащо поточе. Колата й беше доста стар „Форд Мустанг“. Тя излезе от Енкино и тръгна по булевард „Вентура“, като автоматично потърси книжна носна кърпичка, с която да избърше потта от челото си. Кола без климатична инсталация в Калифорния беше еквивалент на Дантевия ад. Лорийн знаеше прекалено много неща за ада. Не само че беше изучила из основи творбата на Данте в колежа Риджънс, но беше преминала и през своя собствена версия на ада. Понякога й се струваше, че може би ще е по-добре да се озове там, отколкото да продължава мъчението на тази земя. Беше си обещала, че никога повече няма да мисли за това, че отсега нататък, всеки път, когато събитията от последните няколко дни изплуват в паметта й, тя просто ще ги отблъсне. Разбира се, психиатърът й беше казал да не ги потиска, да се освободи от всички спомени и страхове. Беше казал, че трябва да разкаже историята си пред много хора, може би на едно от организираните от него събития, както правеха другите. Но Лорийн просто не можеше. По-добре беше никой да не знае.

Колата излезе от „Вентура“ и бързо зави наляво, за да влезе в подземния паркинг. Като се освободи от лепкавата горещина на кожената седалка, тя приглади късата си пола, която разкриваше стройните й бедра. Дори гърдите й бяха мокри от пот. Беше изгладила блузата си, преди да я облече, а ето, че тя беше започнала да се намачква от горещината. Лорийн с отвращение помисли, че би се чувствала по същия начин, ако седеше в сауна. Чувстваше се толкова смазана от умора, все едно че беше краят, а не началото на работния ден. Тръшна вратата на колата, но не си направи труда да я заключи. Кой ли би искал да открадне тази стара купчина желязо? Съмняваше се, че би получила и петдесет долара за нея. Изкачи умърлушено стъпалата, които водеха към улицата, и тръгна към кафенето на Дени, където работеше като сервитьорка.

Знаеше, че беше извадила късмет, като получи работата, но понякога, като наблюдаваше младите момичета, които влизаха заедно, бъбреха и пиеха кафето си, облечени в красиви бутикови дрехи или дънки „Гес“ и „Рийбок“, усещаше още по-ясно разликата между тях и себе си. Завиждаше на тяхната безгрижност, липса на отговорности, на брътвежите им за работата, която са свършили на учебните занятия, за модни дрехи и срещи с момчета. Едно време и нейното лице беше одухотворено като техните, едно време тя също нямаше търпение да се наслади на живота, но сега вече не принадлежеше към средата на тези момичета. Те дори не я поглеждаха. А когато погледите им се спираха случайно на нея, те виждаха само една изтощена от работа жена с уморени сини очи и бляскава червеникаворуса коса, прибрана на опашка на тила. Лорийн би могла да бъде на всяка една възраст между двайсет и трийсет. А всъщност беше едва на осемнайсет.

Тя изми лицето и ръцете си в дамската тоалетна и изсуши косата си от потта, като дори не погледна към огледалото. Знаеше какво ще види там, а то не й харесваше. Имаше моменти, когато мислеше, че ако не беше Марая, можеше да сложи край на всичко. Но Марая, макар хората да смятаха, че тя е разбила живота й, беше всичко, което Лорийн имаше.

Лорийн се усмихна, когато си помисли за бебето. То беше на четиринайсет месеца и беше такова красиво малко момиченце с кръгли бузки и най-сладкото възможно изражение в сините си очи. Главата й беше покрита с истински водопад от гъсти черни къдри. Бяха й казали, че трябва да даде бебето за осиновяване, и то веднага. Но когато Лорийн я видя и взе на ръце, реши, че не може да я отдели от себе си. Беше решила, че бебето трябвала получи цялата полагаща му се обич. Това означаваше, че трябва да се раздели с мисълта за колежа и да си намери някаква работа, но знаеше, че ще си заслужава.

Хладната струя, която идваше от климатичната инсталация, я освежи и моментално възстанови силите й. Беше единайсет и половина и през вратите се сипеха клиенти, които идваха да обядват, предимно мъже в делови костюми, с преметнати през рамо сака и разхлабени вратовръзки. Те пиеха кафе и говореха за сделки. Тук беше Холивуд и Лорийн си мислеше, че всички те й приличат или на агенти, или на адвокати, или пък на елегантни собственици на автомобилни салони.

Тя изпълняваше задълженията си, сервираше сръчно и с усмивка чак до два и половина, когато, най-после, тълпата клиенти започна отново да намалява. Въздъхна облекчено и започна да почиства масите, да подрежда книжните салфетки и да поставя листовете с менюто и днешните специалитети в средата. Вдигна един забравен брой на „Таймс“ и го пъхна под мишница. Щеше да й спести двайсет и пет цента. По-късно щеше да може да го прочете.

Денят й се стори по-дълъг от обикновено и в четири часа, когато най-после си тръгна и отиде да вземе Марая, се чувстваше на края на силите си. Щеше да има време само да вземе душ и да нахрани бебето, да го окъпе и да поиграе малко с него, преди да започне вечерната си работа като сервитьорка на коктейли.

Много по-късно, когато привърши и вечерната си смяна и се върна у дома си в два часа след полунощ, Лорийн най-после имаше време за себе си. Плати на бавачката, провери Марая и смени бельото й, облече избелялата си нощница и си наля голяма чаша студено мляко. Въздъхна дълбоко и облекчено, вдигна краката си на седалката на един стол и разтвори вестника.

Току-що беше отхапала огромно парче от вече поизстиналата пица, която си беше купила на път за вкъщи, когато забеляза обточената с дебели черни линии обява. „ИЗДИРВА СЕ НАСЛЕДНИЦА…“ Какви вълшебни думи, помисли си Лорийн замечтано. Беше сигурна, че всеки би искал да наследи огромно богатство. Бързо прочете и останалия текст на съобщението и се облегна назад, озадачено смръщила вежди. Нейното презиме беше Малъри — Лорийн Малъри Хънтър. Сърцето й заби по-бързо, когато си спомни как майка й непрекъснато повтаряше, че това е тяхното фамилно име… Дори нещо повече — беше абсолютно сигурна, че някога, в далечното и неясно минало, е чувала за Попи Малъри.